Толкова сме свикнали да бързаме, че понякога и да не

Толкова сме привикнали да бързаме, че от време на време и да не ни се постанова, още веднъж бързаме. Навикът да препускаме е като инерцията, която набраната скорост дава, и е още по-изтощаващ и от самото бързане. В множеството обстановки, даже да не би трябвало да вършим нещо незабавно, ние продължаваме да бъдем припряни, било тъй като близките също „ хвърчат “ или просто тъй като ни се желае да приключим по-скоро започнатото.
Така обаче, живеейки като на филм пуснат на бързи обороти, изтъркваме лентата от пренавиването, пропущаме наслаждението от самия път и изморяваме организма си. Въпреки непрестанното сцепване на секундата на осем, не ни остава даже една осма от нея, с цел да се запитаме „ Как можеш да нямаш нещо, което в никакъв случай не ти е принадлежало – времето? “.

Когато скоростта има значение

Вярно, бързите дейности и в точния момент изиграните карти са значими. В тези обстановки, в които сме притиснати от времето, бързата реакция ни избавя. Скоростта може да ни открие благоприятни условия, които другояче бихме изпуснали. Тя е фактор, когато:

гоним периоди (по-точно те ни гонят)

желаеме да осезаем опция, която е въпрос на време

от бързото привършване зависят бъдещите ни проекти

И въпреки всичко, като всяка прекаленост, и тази с профучаването през всякакви дейности и неотложни задължения, вместо да помогне, може и да обърка нещата още повече. Бързината доста постоянно е за сметка на качеството. В паниката на дейности със скоростта на светлината пропущаме елементи, невнимателни сме, от време на време груби към другите и към себе си и най-важното прелетяваме през личния си опит. От толкоз доста бързане мислите ни като че ли нямат време да останат на едно място, неподвижен, тук и в този момент, да се насладят на момента.

И костенурката се шмугна в храстите...
Всичко си има време за узряване и то би трябвало да му се даде. Пренавитите механизми рано или късно изскачат и то в непредвидени направления. Освен да сме доста положителни в преодоляването на  светкавични придвижвания, реакции и мисли, би трябвало и да знаем по кое време да спрем. И то не бързо, с цел да не поднесем. По-добре по-малко свършени неща, само че прекарано в бодрост и осъзнаване на това, което вършим, време, в сравнение с претупани дейности и резултати. Естествено това не значи, че би трябвало да се влачим, просто ни припомня, че нищо прекомерно не е хубаво. Защото в случай че приемем за даденост и се съобразим с всички неща, наречени от другите или от нас самите “спешно ”, след толкоз бързи реакции ще ни би трябвало спешна помощ най-после.

Бързай постепенно
Три правила, към които си коства да се придържаме, колкото и невероятно да наподобява:

Отдай се на нещата напълно. Едно по едно, без да носиш товара други несвършени неща със себе си или да се напрягаш с мисли за идната задача.

Прави нещата рано/навреме. Когато закъсняваме се усещаме забързани, заети и пренапрегнати. Ще си създадем голяма услуга в случай че не вършим всичко в последния миг. Последния?!

Спазвай ритъма си. Ако си позволим да не бързаме непрекъснато, а да следваме естествения си ход, нещата ще са по-лесни. Ако ние самите не осъзнаваме и не сътворяваме своя темп, то нещата към постоянно ще ни се виждат безредни и припряни.

В умозаключение, всички казано дотук може в резюме (не набързо) да се събере в една мисъл на Лао Дзъ: " Природата не бърза, само че съумява да реализира всичко. "