Тази вечер за пръв път наруших забраната. Бях забравил какво е.

Тази вечер за пръв път наруших възбраната.

Бях не запомнил какво е. Излизаш и вървиш, без да отиваш някъде. Ей по този начин, на разходка.

Сега излязох, само че бях под напрежение. Изпитвах боязън. Страх да не ме заловен. То е ясно – към този момент всички ги хващат. Преди три години можеше да излезеш и да се разхождаш, без да ти обърне някой внимание. Тогава беше цялостно с хора на открито. Нямаше патрули. Нямаше и доносници. Да, тогава имаше още полиция. След това я отстраниха.

Останаха доброволните патрули. Хората ги назовават „ волните “. Те са най-опасни – заловен ли те, изпращат те за имунизация. То е нещо като последно лекуване – в никакъв случай не се завръщаш. И никой не знае къде са те изпратили… Знаехме, че не те лекуват – прекомерно е скъпо.

Сега се движех самичък на открито – сред блоковете. Движех се ригидно – като че ли страхът не позволяваше на краката ми да следват ритъма на естествения ход.

То и аз не съм сигурен кое е естествен ход – от толкоз време пребивавам единствено у дома, затворен сред стени, че отвикнах да се движа в по-широко пространство. По-широко от седемдесет и един квдаратни метра. Споделено с децата и жена. Някога това се наричаше семейство.

След приемането на новия закон за съжителството, го нарекоха „ клетка “ – т.е. затворено пространство, в което няколко индивида обитават по нужда.

Не, не е „ по потребност “, тъй като него си го знаем – единствено това място остана безусловно от новите санитарни закони. Семейството в този момент е клетка по нужда. И за по-лесно махнахме имената, единствено ги номерираме. На вратата ми до неотдавна стоеше табелата „ сем. Добреви “. Сега е изписано с алена багра „ клетка 326799 “.

Вървя напосоки – като сън или нещо сходно. Чух звук от мотор – мотор на кола. Не, не може да е кола, нещо друго би трябвало да е. Колите ги махнаха от дълго време. Мина ми през мозъка по какъв начин тежко се сбогувах с моята – като че ли откъсваха плът от плътта ми.

В тези години хората бяхме доста привързани към колите си – като към човек или по-скоро – като към домакински любим. За всяка кола се харчеха доста пари – като че ли е още един член на фамилията. И бяха ужасно доста – по улиците не можеше да се мине от паркирали коли.

За да си оставиш колата някъде, трябваше да се заплаща на час – паркомясто или нещо такова. Трябваше да плащаш застраховка, масла, ремонти… Сега всичко това наподобява толкоз далечно, непознато и безсмислено. Сякаш в никакъв случай не е било. Колко бързо не помни човек.

Аз ясно си припомням обаче по какъв начин в един ден – вторник, – по прелиминарен график, се качихме в колите, с цел да ги „ отведем отвън региона на местообитанието “ – по този начин беше по закон. Моят роувър възпламени от раз – беше като часовник. След толкоз време престой без палене, отново възпламени бързо.

Познатият звук от мотора ме унесе и ме върна две години обратно – когато всяка заран, всеки ден палех мотора, с цел да отида на работа, а след това да взема децата от учебно заведение, или с цел да отида на подготовка, или на среща с жена си…

Строени всички в колона, в муден и авансово менажиран ход се отправихме някъде отвън града – оказа се, че волните са определили едно голямо необработваемо поле, на което всички да паркираме колите, микробусите, мотоциклетите, тракторите, крановете, багерите… Всяка механизирана техника, която се задвижва с гориво.

Причината – гориво нямаше. Второ – нашите моторни транспортни средства бяха станали прекалено много и като не бяха в придвижване, в действителност бяха непотребни. Само пречеха, по тази причина Местния орган взехме това решение.

Ние го подкрепихме, беше рационално – да се изведат всички коли отвън обитаемото място, да се освободи задоволително пространство по улиците, с цел да може безпроблемно да се предвижват доставките на храна, вода, суровина, да се извозват труповете, да се прави ежедневната деизнфекция и да се вижда отдалече в случай че някой е излязъл, без да има за това неотложна причина.

Всички гласувахме за това решение – да отсраним ненужните движимости – те бяха от метал и по тях вирусът слепваше непроменяемо и не можеше да бъде отстранен.

Паркирахме колите си на голямото поле – всеки получаваше ред и номерче – в случай че след време стане допустимо да си взмеме назад возилата – да се знае кой къде си го е оставил… Нелепо.

За всички беше ясно – това поле бе последната спирка на тези коли – те повече нямаше да ни потрябват. След като за всички стана ясно, че нефт към този момент не се добива, горива не се създават, гуми също, взехме решение, че колите ни ще се трансфорат в монументи и единствено ще пречат.

По този метод се освободихме от тях, както и от всичко излишно – през последните три години се освободихме от съвсем всичките си движимости. Разбрахме, че не са ни нужни. Пазехме единствено ресурсите. Важно ни беше да оцелеем. И ние, и децата ни. Не помня обаче да съумях да се развеселявам на свободните улици – без стотиците паркирани по тях коли.

Продължих да бързам сред жилищните здания. Преминах през няколко процепени рабицови мрежи – преди година волните ги бяха сложили на всички места, с цел да не се минава. Сега нямаше потребност от тях – така и така съвсем никой не се опитваше да мине. Нямаше накъде.
Аз обаче бях получил известие на телефона си и това някакси ме държеше прав и безсънен. „ Тате, тук сме “.

През последната година интернетът беше стеснен и муден. Бе неразрешен достъпа до всички „ уронващи “ източници на информация – поради всеобхватната функционалност на интернет мрежата да става проводник на всевъзможни инакомислия, различия, екзистенциални, пасифистки, анархически, либетариански хрумвания, подправени вести и други „ нездрави “ възгледи, идеологии и отзиви, с общо решение напрактика бе отстранен достъпа до всевъзможни платформи, които могат да придвижват човешка мисъл, рзлична от „ здравословната “.

Първоначално имаше правозащитници и филантропи, които се пробваха да стачкуват, да осмиват и сугестират, да подлагат на критика възприетите от Консилиума ограничения. След втората вирусна вълна те бяха отсранени. Официално бяха изпратени за имунизация. По наше общо решение. Както и всеобщите движимости, по този начин и особеното мнение не ни липсваше.

Някога имахме уеб сайтове за шерване на видео. По време на първата вирусна вълна (тогава бе наречена пандемия) тези уеб сайтове бяха потребни – всеки човек, изолиран в дома си се учеше по какъв начин да прави разнообразни неща, които преди този момент не е можел – да рисува, да свири на инструмент, да прави извършения за тялото, да моделира, да употребява разнообразни неща, да готви…

Тук се родиха нови майстори, писатели, влогъри, създатели. Тези платформи бяха неразрешени, не, бяха прекратени, както и платформите за порно-филми.

Арт-платформите за Ново изкуство, платформите за литература, лирика и музика оцеляха най-дълго – до три месеца след началото на третата вирусна вълна. Оказа се, че драмата и музиката се безвредни, когато не могат да събират доста хора на едно място. За по-сигурно взехме общо решение и тях да премахнем.

Накрая останаха единствено платформите за предаване на известия сред доста близки и родственици. Те обаче скоро бяха лимитирани поради персонално обвързващия мощно прочувствен товар, който носят.

Останаха вариантите за диалози на инцидентен принцип – просто да си контактуваш с някакви хора, които не знаеш от коя клетка са, какъв пол са и какъв брой са на брой…

Преминавах като вманиачен през мрежите, знаех, че по тях от дълго време не тече ток – той стана доста скъпа стока и се ползваше по график. Преминах през някакви ниски шубраци и дървета и внезапно се сблъсках в оградата на учебното заведение. Знаех, че в тази постройка към момента държат деца, бях сигурен, че вътре може да има от тях….

„ Тате, тук сме “ Да, щом имаше изписана запетайка, значи е от Криси – единствено тя знае къде се слагат запетайките, единствено тя е учила пунктоация! Тя е! Кристина!

Бях получил това известие през днешния ден преди вечеря, даже се забавих да сляза за вечерната инспекция – развълнувах се, не можех да вдишвам обикновено, а не желаех да ме усетят или да помислят, че нещо не ми е наред – може да ме приберат за проучвания, в случай че не вдишвам вярно и отмерено, щяха да помислят, че имам здравен проблем и съм хванал Товис22…

Знаех, че тя е някъде наоколо и когато се залепих за учебната ограда трескво започнах да оглеждам прозорците на учебното заведение – всички бяха боядисани с бяла блажна багра, само че аз търсех нещо – знак, люспа, парола… Търсех някъде да бъде надраскано 326799.

Сърцето ми биеше като на първия изпит в университета, не по-силно – като на изпит на полигон за шофьорска брошура, като на любовен филм… обърках се изцяло, очите ми шареха по белите прозорци. Не виждах нищо. Никакъв знак…

Притаих се до оградата да не ме видят.

***
След третата вирусна вълна към този момент вземахме решенията по табиет. Не ги обсъждахме, просто гласувахме. Не мислехме. Нямаше за по кое време.

Този вирус бе по-силен, по-резистентен и по-неразгадаем от първите два. Знаехме, че първият и вторият са били основани, с цел да ревизират по какъв начин реагираме и какъв брой можем да отсъпим от себе си.

Това в този момент нямаше значение, нямаше смисъл. Бяхме останали много малко. Каквото и да знаехме, то е било закодирано някъде надълбоко в нашата ДНК и е останало там – в дълбинитите на неизлседваното човешко знание.

А то се оказа или прекомерно плитко, или прекомерно широко. И незначимо.

Сега бяхме заети да се грижим единствено да оцелеем физически. Но не беше елементарно – вирусът нахлуваше отвред, по всички повърхности и най-много – в порите на кожата и в мозъците ни.

Отдавна бяхме изгубили всички свои водачи и духовни водачи. Нямаше будители. Нямаше и генерали. Всички бяха екипи на доброволната избавителна войска. Ние я създадохме с решение … Дадохме им цялата власт. Вярвахме, че по този начин ще има кой да ни отбрани.

Волните, както ги нарекохме, в този момент имаха две пълномощия – да дезинфекцират и да имунизират. Пращаха известия по интернет и по ефира – в кой ден, в кой квадрант и при кои кафези ще има стерилизация, къде ще се мери размера на дихателните дробове и така нататък

Преди два месеца взехме и едно друго решение.

След колите да предадем и децата си… От тях можеха да възпроизвеждат анти-тела и ваксина. Те не боледуваха.

Затворих очи. Долепих се до оградата, впих ръце в металните пръти, слях лице в грапавия бетон…

„ Тате, тук сме “

Опитвах се да си спомня лицата им…

Напразно.

създател: Димитър Удо Ангелов