Тази история не оставя никой безразличен! Само за часове е

Тази история не оставя никой апатичен! Само за часове е събрала хиляди споделяния и мнения! „ Пристигнах на адреса и натиснах клаксона. След като изчаках няколко минути го натиснах още веднъж. Това беше последният курс за промяната ми и си помислих просто да си потегли, само че вместо това отбих и паркирах колата. Слязох, отидох до вратата и почуках. „ Само минутка “, отговори нежен, слаб гласец на стара жена. Зад вратата се чуваше по какъв начин някой влачи нещо по пода. След дълга пауза вратата се отвори. Дребна жена на към деветдесет години се изправи пред мен. Беше облечена в рокля с шарки и носеше кръгла, плоска шапчица без козирка, със закачен пай воал на нея. Като извадена от някой филм през 1940-та. До нея имаше дребен, елементарен куфар. Апартаментът изглеждаше като че ли никой не беше живял в него от години. Всички мебели бяха с було. Нямаше часовници по стените, нито фигурки, джунджурии или даже съдове по рафтовете. В ъгъла имаше кашонче, цялостно със фотоси и стъкларии. „ Ще занесете ли чантата ми до колата? “ – попита тя. Занесох куфарчето до таксито, след това се върнах да оказа помощ на дамата. Тя пое ръката ми и дружно закрачихме постепенно по тротоара. Продължаваше още веднъж и още веднъж да ми благодари за моята вежливост. „ За нищо “ – отвърнах й аз – „ Просто се пробвам да се отнасям с пасажерите си по този начин, както бих желал да се отнасят с майка ми. “ „ О, ти си такова положително момче! “ – отвърна тя. Когато се качихме в таксито тя ми даде адрес и след това попита – „ Може ли да минеш през центъра? “ „ Това не е най-краткият път “ – отговорих бързо.. „ О, аз нямам нищо срещу това “ – добави тя – „ Аз не бързам, защото съм на път за приют. “
Погледнах в огледалото за назад виждане – очите й проблясваха, цялостни със сълзи. Тя продължи с мек глас: „ Не остана никой от фамилията ми… и докторът споделя, че не ми остава доста време. “ Тихо се присегнах, изключих брояча и попитах: „ По кой път желаете да минем? “ В идващите два часа пътувахме през града. Тя ми сподели постройката, където едно време е работила като асансьорен оператор. Карахме през квартала, в който тя и брачният партньор й са живели когато са били младоженци. Помоли ме да отбия пред склад за мебели, който едно време е бил бална зала, където е ходила да танцува като момиче. Понякога ме молеше да понижа около някоя избрана постройка или място и дълго време стоеше, вглеждайки се в тъмното, без да споделя нищо. Когато слънцето докосна хоризонта, тя ненадейно сподели: „ Уморена съм. Вече може да отидем. “ Пътувахме, обхванати в тишина, към адреса, който ми беше дала. Беше ниска постройка, като дребен санаториум с път, минаващ около вход с две колони. Две сестри пристигнаха до таксито незабавно щом отбихме.
Те бяха загрижени и напрегнати, следяха всяко едно нейно придвижване.Явно чакаха идването й. Отворих багажника и отнесох дребното куфарче до вратата. Жената към този момент беше настанена в инвалидна количка. „ Колко ви дължа? “ – попита тя, присягайки се към чантичката си. „ Николко. “ – споделих аз. „ Но вие би трябвало да си припечелвате хляба! “ – отвърна тя. Отговорих й, че ще го направя, има и други пасажери. След това, без да се замисля се наведох и я прегърнах. Тя също ме прегърна мощно. „ Вие дадохте на една стара жена дребен миг на наслада. Благодаря ви! “ – сподели ми бързичко тя. Стиснах мощно ръката й, а по-късно си потеглих. Вървях през бледата утринна светлина. Зад мен се затвори врата. Това беше звукът от затварянето на един живот… Не взех повече пасажери тази промяна. Карах напразно и някак изгубено по пътя. До края на деня съвсем не продумах. Ами в случай че тази жена беше случила на нервозен водач или на припрян, който бърза да завърши промяната си? Какво в случай че бях отказал да поема този курс или бях натиснал клаксона единствено един път, а по-късно си бях тръгнал? Като цяло, мисля, че не съм правил нещо по-важно през живота си. Всички си мислим, че нашият живот се осмисля към велики моменти. Но великите моменти постоянно ни намират неподготвени и са все красиво опаковани в това, което другите считат за нещо мъничко и нищожно. “