Болград – “Българският град”
Тази есен се навършиха 160 години от Болградска гимназия, в която са учили доста фамозни сънародници
Има един град, който от близо двеста години е неофициалната, духовната „ столица “ на бесарабските българи – Болград, център на популации с наши сънародници едноименен регион в Одеска област на Украйна. Макар през днешния ден да е със непретенциозно като бройка население, градът е знаков за нашата национална история, култура и просвета. Съвременните държавни граници лимитират ролята му единствено в украинската част на Бесарабия, само че във времето, когато историко-географската област е в състава на Руската империя или Румъния, Болград е естественият център и на българските селища в днешна Молдова. В състава на бесарабската българска общественост тогава органично влизат и гагаузите – тези наши сънародници, които заради ред условия приказват на така наречен гагаузки език, само че пазят българската си православна религия, имена, традиции и обичаи.
Замисълът за основаването на основен „ български град “ ( “Болград “ е скъсен вид на съветското „ Болгарский град “) има своите корени. Нека напомним концепцията на свещеник Софроний Врачански за българска самостоятелна област ( “прото-държава “) на север от Дунав под егидата на Руската империя. Мечтите на Софроний не се реализират, само че въпреки всичко нещо от неговия план е възприето от съветската администрация. Водещата роля е на военачалник Иван Инзов (1768–1845) – индивидът, който с право е уважаван като създател на града. След неговата гибел признателните ни сънародници придвижват от Одеса в своя град тленните остатъци на „ бащата на българите “ и ги поставят в построения от тях пантеон. Впрочем, първичната концепция е в град да бъде превърнато близкото село Табаки. Затова името „ Болград “ през 1819-1821 година е носено от това населено място на преселници от Северна Добруджа през руско-турската война от 1806–1812 година Ген. Инзов преценя, че новият „ Български град “ би трябвало да бъде построен на по-подходящо място, а първите му поданици са точно от Табаки. Израстването на града се „ случва “ след руско-турската война от 1828-1829 година, известна по името на ген. Дибич „ Забалкански “. След несправедливия за нас Одрински кротичък контракт (1829 г.) хиляди фамилии, на първо място от Югоизточна България, са принудени да изоставен родните си места. Основен фактор е страхът от репресиите на турските управляващи, само че в някои случаи преселението е принудително – Руската империя се стреми да обезпечи работливо население в новите си земи в Северното Причерноморие. След войната в Болград се появяват Сливенска и Ямболска махала, до момента в който онази на по-ранните заселници е наричана „ Туканска “ – на живелите „ тук “ преди този момент. Водеща е ролята на преселниците от Сливен, носители на градски обичай, мислене и деятелност. Д-р Иван Селимински споделя: „ Онези, които отидоха в Бесарабия, като видяха мястото, което бе предопределено за това заселване, че е пусто и безводно, без гори и че центърът на което е Болград, град, който не се разграничава от едно село, започнаха да се съмняват в бъдещето си благоденствие. Като си спомнеха за родната страна (…),започнаха да се проклинат… След време обаче прилежанието им бе богато възнаградено, както проличава от тяхното настоящо състояние… “
За по-малко от десетина години Болград в действителност се трансформира в нравствен и културен център. След като събират средства и материали, полагайки непринуден труд, на 29 октомври 1838 година бесарабските българи се снабдяват с превъзходен храм – съборът (катедралата) „ Свето Преображение Господне “, идващ най-хубавите мостри на църковната архитектура в имперската столица Санкт Петербург! Неслучайно храмовият празник се празнува като Ден на бесарабските българи, а тази есен се навършиха 180 години от построяването на този знак на вярата и изконното българско родолюбие. За страдание, юбилеят не получи необикновен отзив у нас (едно от дребното изключения е предаването „ Вяра и общество “ на Горан Благоев), освен това беше вгорчен от държанието на тамошната духовна власт под върховенството на московския патриарх. В тържествената литургия българите бяха упоменати сред другото… Уви, от страна на нашата православна черква и до момента няма реакция на това искрено светотатство.
Навсякъде, където историческите превратности са запокитили елементи от нашия народ, българите първо строят църкви и учебни заведения. Идеята за централно учебно заведение, което да образова българчета от цяла Бесарабия, призвани на собствен ред да станат учители, изобщо „ учени хора “ в своите села, е изказана още от фамозния българофил Юрий Венелин (1802-1839). Тя намира последователи в локалното родолюбиво и жадно за култура българско общество, само че се сблъсква с имперската администрация. След Кримската война (1853–1856) Болград и по-голямата част от българските села в Бесарабия попадат в рамките на княжеството Молдова, а няколко години по-късно на обединена Румъния. Княз на Молдова тогава е българинът Никола Богориди, наследник на Стефан Богориди и правнук на Софроний Врачански. Гражданите на Болград получават поддръжка и от Георги С. Раковски, бъдещият „ патриарх “ на националната ни гражданска война.
Така на 28 юни 1858 година е учредено „ Народното централно учебно заведение “ в Болград. Открито публично на 1 май 1859 година, учебното заведение, което дава отговор на стандартите за гимназия, играе изключителна роля за израстването на българското обучение – освен в Бесарабия, само че и в поробеното Отечество. Нека споменем най-малко имената на шефовете Сава Радулов, Димитър Мутев, Георги Маркович, Теодосий Икономов, доктор Васил Берон, Павел Теодорович, Георги Стаменов… Благодарение на действената социална поддръжка, през 1861 година Болградската гимназия към този момент разполага със своя печатница! В нея до 1878 година са оповестени над седемдесет книги и учебници, списанието „ Общ труд “, вестник „ Български глас “… Българското общество в Болград, чиято водеща мощ е точно гимназията, взема живо присъединяване във всички политически, църковни и културни събития и процеси, които вълнуват целокупната българска нация. В гимназията учат бъдещите революционери Ангел Кънчев и Олимпий Панов, будни българчета освен от Бесарабия, само че и от Мизия, Тракия и Македония. Не е инцидентно, че в Болград е основан един от най-активните задгранични революционни комитети, а градът и близките села са посещавани и от самия Васил Левски. Съвсем естествено през 1877 година петнадесет възпитаници се записват в Българското Опълчение. В Болград е построен монумент на стотиците опълченци от Бесарабия, проливали своята кръв за освобождението на прародината България в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново…
Независимо от налаганите от румънската власт ограничавания, гимназията израства като общобългарско просветно огнище. Тя дава на България министър-председателите Димитър Греков и Александър Малинов, министри и депутати, адвокати, учени, преподаватели в Софийския университет. Сред тях са първият му ректор акад. Александър Теодоров-Балан, както и ректорът за цели четири мандата проф. Димитър Агура, професорите Стефан Георгиев, Атанас Тинтеров, Иван Славов, Васил Маринов, Васил Василев – водещи имена във филологията, историята, биологията, математиката, физиката, правото… Възпитаници на Болградската гимназия са видният правист и историк акад. Гаврил Занетов, основателите на българската опера Иван Вульпе и Николай Николаев, „ патриархът на българското войнство “ ген. Данаил Николаев, генералите Георги Тодоров, Атанас Назлъмов, Иван Златанов, Кирил Радионов, именитият ген. Иван Колев, още доста офицери, учители, кметове, регионални шефове, съдии, прокурори, други висши админи в свободна България.
Тази есен се навършиха 160 години от основаването на Болградската гимназия, която през днешния ден носи името на Георги С. Раковски. Както в никакъв случай годишнината беше маркирана със знаковата поддръжка на самата България, и то на най-високо ниво. Държим безусловно да отбележим и извършения конкурс за есе на тематика „ 160 години Болградска гимназия – извор на родолюбие “, проведен от регионалната администрация в Сливен и Министерството на образованието. Участваха десетки възпитаници от цяла България и техни връстници от Болград. Очаква се скоро да излезе алманах с творбите на наградените участници, в които можем да открием освен доста познания и старание, само че тяхното, от време на време по детски неподправено съпреживяване на българското национално единение. И какво по-хубаво от това – нали точно учителите и възпитаниците на Болградската гимназия потвърдиха с делата си, че границите не могат да попречат на единството на един народ.
Има един град, който от близо двеста години е неофициалната, духовната „ столица “ на бесарабските българи – Болград, център на популации с наши сънародници едноименен регион в Одеска област на Украйна. Макар през днешния ден да е със непретенциозно като бройка население, градът е знаков за нашата национална история, култура и просвета. Съвременните държавни граници лимитират ролята му единствено в украинската част на Бесарабия, само че във времето, когато историко-географската област е в състава на Руската империя или Румъния, Болград е естественият център и на българските селища в днешна Молдова. В състава на бесарабската българска общественост тогава органично влизат и гагаузите – тези наши сънародници, които заради ред условия приказват на така наречен гагаузки език, само че пазят българската си православна религия, имена, традиции и обичаи.
Замисълът за основаването на основен „ български град “ ( “Болград “ е скъсен вид на съветското „ Болгарский град “) има своите корени. Нека напомним концепцията на свещеник Софроний Врачански за българска самостоятелна област ( “прото-държава “) на север от Дунав под егидата на Руската империя. Мечтите на Софроний не се реализират, само че въпреки всичко нещо от неговия план е възприето от съветската администрация. Водещата роля е на военачалник Иван Инзов (1768–1845) – индивидът, който с право е уважаван като създател на града. След неговата гибел признателните ни сънародници придвижват от Одеса в своя град тленните остатъци на „ бащата на българите “ и ги поставят в построения от тях пантеон. Впрочем, първичната концепция е в град да бъде превърнато близкото село Табаки. Затова името „ Болград “ през 1819-1821 година е носено от това населено място на преселници от Северна Добруджа през руско-турската война от 1806–1812 година Ген. Инзов преценя, че новият „ Български град “ би трябвало да бъде построен на по-подходящо място, а първите му поданици са точно от Табаки. Израстването на града се „ случва “ след руско-турската война от 1828-1829 година, известна по името на ген. Дибич „ Забалкански “. След несправедливия за нас Одрински кротичък контракт (1829 г.) хиляди фамилии, на първо място от Югоизточна България, са принудени да изоставен родните си места. Основен фактор е страхът от репресиите на турските управляващи, само че в някои случаи преселението е принудително – Руската империя се стреми да обезпечи работливо население в новите си земи в Северното Причерноморие. След войната в Болград се появяват Сливенска и Ямболска махала, до момента в който онази на по-ранните заселници е наричана „ Туканска “ – на живелите „ тук “ преди този момент. Водеща е ролята на преселниците от Сливен, носители на градски обичай, мислене и деятелност. Д-р Иван Селимински споделя: „ Онези, които отидоха в Бесарабия, като видяха мястото, което бе предопределено за това заселване, че е пусто и безводно, без гори и че центърът на което е Болград, град, който не се разграничава от едно село, започнаха да се съмняват в бъдещето си благоденствие. Като си спомнеха за родната страна (…),започнаха да се проклинат… След време обаче прилежанието им бе богато възнаградено, както проличава от тяхното настоящо състояние… “
За по-малко от десетина години Болград в действителност се трансформира в нравствен и културен център. След като събират средства и материали, полагайки непринуден труд, на 29 октомври 1838 година бесарабските българи се снабдяват с превъзходен храм – съборът (катедралата) „ Свето Преображение Господне “, идващ най-хубавите мостри на църковната архитектура в имперската столица Санкт Петербург! Неслучайно храмовият празник се празнува като Ден на бесарабските българи, а тази есен се навършиха 180 години от построяването на този знак на вярата и изконното българско родолюбие. За страдание, юбилеят не получи необикновен отзив у нас (едно от дребното изключения е предаването „ Вяра и общество “ на Горан Благоев), освен това беше вгорчен от държанието на тамошната духовна власт под върховенството на московския патриарх. В тържествената литургия българите бяха упоменати сред другото… Уви, от страна на нашата православна черква и до момента няма реакция на това искрено светотатство.
Навсякъде, където историческите превратности са запокитили елементи от нашия народ, българите първо строят църкви и учебни заведения. Идеята за централно учебно заведение, което да образова българчета от цяла Бесарабия, призвани на собствен ред да станат учители, изобщо „ учени хора “ в своите села, е изказана още от фамозния българофил Юрий Венелин (1802-1839). Тя намира последователи в локалното родолюбиво и жадно за култура българско общество, само че се сблъсква с имперската администрация. След Кримската война (1853–1856) Болград и по-голямата част от българските села в Бесарабия попадат в рамките на княжеството Молдова, а няколко години по-късно на обединена Румъния. Княз на Молдова тогава е българинът Никола Богориди, наследник на Стефан Богориди и правнук на Софроний Врачански. Гражданите на Болград получават поддръжка и от Георги С. Раковски, бъдещият „ патриарх “ на националната ни гражданска война.
Така на 28 юни 1858 година е учредено „ Народното централно учебно заведение “ в Болград. Открито публично на 1 май 1859 година, учебното заведение, което дава отговор на стандартите за гимназия, играе изключителна роля за израстването на българското обучение – освен в Бесарабия, само че и в поробеното Отечество. Нека споменем най-малко имената на шефовете Сава Радулов, Димитър Мутев, Георги Маркович, Теодосий Икономов, доктор Васил Берон, Павел Теодорович, Георги Стаменов… Благодарение на действената социална поддръжка, през 1861 година Болградската гимназия към този момент разполага със своя печатница! В нея до 1878 година са оповестени над седемдесет книги и учебници, списанието „ Общ труд “, вестник „ Български глас “… Българското общество в Болград, чиято водеща мощ е точно гимназията, взема живо присъединяване във всички политически, църковни и културни събития и процеси, които вълнуват целокупната българска нация. В гимназията учат бъдещите революционери Ангел Кънчев и Олимпий Панов, будни българчета освен от Бесарабия, само че и от Мизия, Тракия и Македония. Не е инцидентно, че в Болград е основан един от най-активните задгранични революционни комитети, а градът и близките села са посещавани и от самия Васил Левски. Съвсем естествено през 1877 година петнадесет възпитаници се записват в Българското Опълчение. В Болград е построен монумент на стотиците опълченци от Бесарабия, проливали своята кръв за освобождението на прародината България в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново…
Независимо от налаганите от румънската власт ограничавания, гимназията израства като общобългарско просветно огнище. Тя дава на България министър-председателите Димитър Греков и Александър Малинов, министри и депутати, адвокати, учени, преподаватели в Софийския университет. Сред тях са първият му ректор акад. Александър Теодоров-Балан, както и ректорът за цели четири мандата проф. Димитър Агура, професорите Стефан Георгиев, Атанас Тинтеров, Иван Славов, Васил Маринов, Васил Василев – водещи имена във филологията, историята, биологията, математиката, физиката, правото… Възпитаници на Болградската гимназия са видният правист и историк акад. Гаврил Занетов, основателите на българската опера Иван Вульпе и Николай Николаев, „ патриархът на българското войнство “ ген. Данаил Николаев, генералите Георги Тодоров, Атанас Назлъмов, Иван Златанов, Кирил Радионов, именитият ген. Иван Колев, още доста офицери, учители, кметове, регионални шефове, съдии, прокурори, други висши админи в свободна България.
Тази есен се навършиха 160 години от основаването на Болградската гимназия, която през днешния ден носи името на Георги С. Раковски. Както в никакъв случай годишнината беше маркирана със знаковата поддръжка на самата България, и то на най-високо ниво. Държим безусловно да отбележим и извършения конкурс за есе на тематика „ 160 години Болградска гимназия – извор на родолюбие “, проведен от регионалната администрация в Сливен и Министерството на образованието. Участваха десетки възпитаници от цяла България и техни връстници от Болград. Очаква се скоро да излезе алманах с творбите на наградените участници, в които можем да открием освен доста познания и старание, само че тяхното, от време на време по детски неподправено съпреживяване на българското национално единение. И какво по-хубаво от това – нали точно учителите и възпитаниците на Болградската гимназия потвърдиха с делата си, че границите не могат да попречат на единството на един народ.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ