Обръщане на представите
Тъй като живеем в хипертекстово време, взех решение че е време да пиша по този начин. Всяка дума е врата, която зад себе си има цялостен обособен свят. Препратка. Линк. Ето: (със звездичка ще отбелязвам всеки текст, който е това, което се вижда зад отворената вратичка)
*Хипертекстът е способ за показване на информация на компютър или други електронни устройства, при който елементи от текст, изображения или тон могат да съдържат връзка към друга информация. Тази връзка се назовава хипервръзка и посредством нея потребителят може да се придвижва през голям брой от свързани документи.
И по този начин. Пишейки, ние си даваме сметка, че всяка дума е връзка към целия свят от размисли и показа. Или – както е по-често – не си даваме сметка. Но го вършим. Написваме думата „ обич ”, а тя (в съзнанията на хората) отваря врата към безчет асоциирани с нея думи и техните безбройни смисли.
В голямото „ групово схващане ” наречено Мрежата, е почти същото. Пиша „ обич ” и ми се демонстрират ето такива хипертекстуални връзки:
Ето: *Любовта е възприятие на обвързаност, грижа, привличане, благосклонност (симпатията е отзивчивост и насърчителност в отношението към другия), в някои случаи произлизащо или придружено и от половото привличане. Най-общо това е потребността човек да бъде безрезервен към различен човек. Любовта е надълбоко, неизразимо възприятие, което се споделя от близки, влюбени и такива, които имат интимни връзки.
Но това е единствено първото нещо, с което се сблъскваме, когато „ отворим малката врата ” обич в хипертекста. След него идват:...31 цитата за любовта;...19 тъжни, само че мъдри истини за любовта; Мистична обич (индийски сериал); Какво значи „ Бог е обич ”...а някъде доста по-нататък идват и: орална обич, анална обич и така нататък
Така живеем: отваряйки линкове.
Хипертекстът си клокочи в близост, ние се гмуркаме и плуваме в него, зашеметени (и то изобщо без да си даваме ясна сметка), информацията ни се явява в своята чудовищна безмерност и взаимосвързаност. И отново – някак си – с чудесното човешко умеене – макар цялата нечовешкост на обстановката – ние продължаваме напред и дори си свиркаме.
Може би в случай че осъзнаем огромността на Цялата-тая-работа – светът от смисли и смисли и думи и показа – Цялата-тая-работа в която живеем – може би тогава просто ще експлодираме заедно като микроскопични свръхнови звезди. Но ние сме хора. Тоест – дребни и хитри. И си стоим и си щъкаме. И си ровим в Мрежата и живеем в хипертекста. И не експлодираме.
А аз ще вървя тия дни в Истанбул. Там ще има огромен книжовен фестивал. Ще показват за първи път (дали пък в действителност за първи или се неистина?) най-съвременната българска литература. За първи път в подобен мащаб и на такова влиятелно събитие! Ура!
И аз – няма по какъв начин – се топвам в хипертекста. Естествено, някой хитрец ще рече, че аз изобщо не представям цялото чудовищно благосъстояние от неща, които стоят зад вратичките; не демонстрирам и една декалионна част от това, до което ни водят линковете. И по този метод манипулирам четящите.
Но кое писане не е операция на четящите, Бога ми?
И кой - като тръгне да ровичка в Интернет – ревизира всичко, което му се демонстрира, открито от търсачката?
Винаги – по доста бързо построилия ни се табиет – просто написваме нещо и прочитаме надве-натри (с интонации на шопски на а-то) първите неща, които ни се демонстрират. Google – щрак щрак – написваме името на това, от което се интересуваме, гугъл ни намира „ всичко ” за него. И - аха – ето какво написа за Еди-какво си в гугъла. Ясно.
Това е логаритъмът. Знаете.
И аз написвам: Турция.
И какво ми излиза?
*„ Турски министър: Готови сме да разрушаваме глави ”...
Уау! (казвам си, имитирайки хлапетиите) И по-нататък чета:
*„ Шефът на гръцкия Генерален щаб по обраната съобщи: „ Не можем да отговорим на всяко изказване ”
Естествено - преди всичко, преди тая застрашителна публикация за разбиването на главите, излиза редовата публикация от Уикипедия, в която мога да прочета, след постоянните сведения за територия, население и географско състояние, че:
*„ След опита за държавен прелом в Турция от юли 2016 година в страната е въведено изключително състояние ”.
Това ме ужасява. Всяка визия за принуждение, изключителни положения, политически репресии, военни закани и тям сходни ме кара...не да се опасявам, не...
...а точно да се наскърбявам, обезверявам и гнуся. От човешката природа.
Но в случай че се разровя в хипертекста по-надълбоко, естествено, аз ще отрия, че името на Истанбул идва от:
* ”... от гръцкия израз „ към града “ (гр. ις τιν πολιν, „ ис тин полин “) – по този начин възклицавали оттеглящите се към вътрешността на обсадения от турците град гърци. (по време на фамозната блокада на Константинопол от 1453-та, когато градът паднал в ръцете на османците). Съществува и поверие, че когато завоевателят на града Мехмед II го завладява след дълга блокада, той декларира на гръцки на събралото се голям брой, че от през днешния ден нататък тронът му ще бъде „ в града “. ”
А продължавайки сърфирането, ровичкането и отварянето на нови и нови малки врати, аз ще прочета и за кадаифите, и за Желязната черква „ Свети Стефан ”, и за Музея за съвременно изкуство в Истанбул.
И аз се възнамерявам: В кой Истанбул ще отида?
В тоя, в който някакви политици преди шестстотин години, а и в този момент желаят да трошат глави? Или в Истанбул на изключителното състояние?
Или в Истанбул на кадаифите?
Или в Истанбул на модерното изкуство? Или в Истанбул, в който ще показва актуалната българска литература?
Апропо: пишейки „ модерна българска литература ”, първото, което ми изважда из търбуха си безцеремонният Google е: *...Съвременна българска литература, книги, цени.
Е, споделям си, има си хас! (с думата „ хас ” разтварям малката врата към турския език, архаичното писане, старите писатели, употребяващи за фалшификация на езика си турцизми повече, в сравнение с за шкембе чорбата си – чесън...и т.н.). Та – има си хас! Как по този начин ще се приказва за нещо „ модерно ” и ще се пропусне да се заприказва незабавно и за „ цени ”?! Просто нема метод, нали по този начин?!
Объркан съм. В тая хипертекстуалност на света аз не знам какво да мисля.
После –сърфирайки си – попадам на мъдри мисли от всякакви велики, умрели хора. И някъде там попадам на мисълта на Августин Блажени: Tantum doloerunt, quantum doloribus inseruerunt.
Което ще рече: Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат.
По дяволите! Не е ли, споделям си, страданието и не-страданието въпрос на персонален избор? Не са ли единствено идиотите (глупаците, тъпчовците, тъпанарите, слабоумците) тия, които си мислят, че „ нещастията се стоварват върху главите им ”?
Нима Човек не избира самичък кое да схване от света?Кои малки врати да отвори в морето от малки врати?!
Или не...не кои да отвори...даже не и на кои да повярва. А на кои да разреши да дефинират мисленето и настроението му! На кои да разреши да основават Нагласата му към Света!
Дали да прочете единствено за министъра, които споделя, че „ Ние сме подготвени да разрушаваме глави ” или да прочете пък единствено за кадаифите и кебапите, които се оферират по улиците на Истанбул?
Аз мисля, че сегашният човек, със своята хипертекстуалност, със своя свръхсложен свят на милиарди отварящи се във всички направления линкове – еволюира. Той не е едно- и право-линеен – като индивидът от предишното. Човекът в този момент еволюира и развива чудесна и някак много „ интелигентна ” дарба „ да не се интересува ” от „ това, което пишат ”.
Защото то постоянно е прекомерно доста, прекомерно спорно, прекомерно шарено и объркващо. Тоест – той си построява визиите не от информация, идваща от един източник, а от няколко хиляди (вероятно и повече) по едно и също време.
Някой хитрец ще каже: ето по този начин манипулират елементарния човек: той не знае какво да избере в морето от информация и лапа всичко!
А аз споделям – точно това, че лапа всичко и то – без да го прави оценка много-много – го прави по-съвършен. Старият дървен мъдрец и многознайко прочита нещо в Google и го възприема толкоз сковано и преднамерено – нагодено по отношение на скованите му и корави убеждения (пред-убеждения), че той, по този начин да се каже, каквото и да прочете, все ще е за удостоверение на коравите догми в главата му.
А актуалният човек кълве безсистемно и си основава една такава шарена и неоформена визия за нещата, че в нея няма нито посока, нито идеология, нито място за доктрини, нито за цел. И това, мисля си, е отлично.
Защото си припомням за предишното, когато нещата означаваха единствено едно нещо. За времената на идеологиите, на черното единствено като черно и на бялото – единствено като бяло. И ми се повръща, почтено казано, от тия времена.
Така че – приветствам своята комплицираност.
И ще отида в Истанбул с неразбираемо и несигурно възприятие. Което е прелестно. Или пък - знае ли човек?
Без крайности.
*Хипертекстът е способ за показване на информация на компютър или други електронни устройства, при който елементи от текст, изображения или тон могат да съдържат връзка към друга информация. Тази връзка се назовава хипервръзка и посредством нея потребителят може да се придвижва през голям брой от свързани документи.
И по този начин. Пишейки, ние си даваме сметка, че всяка дума е връзка към целия свят от размисли и показа. Или – както е по-често – не си даваме сметка. Но го вършим. Написваме думата „ обич ”, а тя (в съзнанията на хората) отваря врата към безчет асоциирани с нея думи и техните безбройни смисли.
В голямото „ групово схващане ” наречено Мрежата, е почти същото. Пиша „ обич ” и ми се демонстрират ето такива хипертекстуални връзки:
Ето: *Любовта е възприятие на обвързаност, грижа, привличане, благосклонност (симпатията е отзивчивост и насърчителност в отношението към другия), в някои случаи произлизащо или придружено и от половото привличане. Най-общо това е потребността човек да бъде безрезервен към различен човек. Любовта е надълбоко, неизразимо възприятие, което се споделя от близки, влюбени и такива, които имат интимни връзки.
Но това е единствено първото нещо, с което се сблъскваме, когато „ отворим малката врата ” обич в хипертекста. След него идват:...31 цитата за любовта;...19 тъжни, само че мъдри истини за любовта; Мистична обич (индийски сериал); Какво значи „ Бог е обич ”...а някъде доста по-нататък идват и: орална обич, анална обич и така нататък
Така живеем: отваряйки линкове.
Хипертекстът си клокочи в близост, ние се гмуркаме и плуваме в него, зашеметени (и то изобщо без да си даваме ясна сметка), информацията ни се явява в своята чудовищна безмерност и взаимосвързаност. И отново – някак си – с чудесното човешко умеене – макар цялата нечовешкост на обстановката – ние продължаваме напред и дори си свиркаме.
Може би в случай че осъзнаем огромността на Цялата-тая-работа – светът от смисли и смисли и думи и показа – Цялата-тая-работа в която живеем – може би тогава просто ще експлодираме заедно като микроскопични свръхнови звезди. Но ние сме хора. Тоест – дребни и хитри. И си стоим и си щъкаме. И си ровим в Мрежата и живеем в хипертекста. И не експлодираме.
А аз ще вървя тия дни в Истанбул. Там ще има огромен книжовен фестивал. Ще показват за първи път (дали пък в действителност за първи или се неистина?) най-съвременната българска литература. За първи път в подобен мащаб и на такова влиятелно събитие! Ура!
И аз – няма по какъв начин – се топвам в хипертекста. Естествено, някой хитрец ще рече, че аз изобщо не представям цялото чудовищно благосъстояние от неща, които стоят зад вратичките; не демонстрирам и една декалионна част от това, до което ни водят линковете. И по този метод манипулирам четящите.
Но кое писане не е операция на четящите, Бога ми?
И кой - като тръгне да ровичка в Интернет – ревизира всичко, което му се демонстрира, открито от търсачката?
Винаги – по доста бързо построилия ни се табиет – просто написваме нещо и прочитаме надве-натри (с интонации на шопски на а-то) първите неща, които ни се демонстрират. Google – щрак щрак – написваме името на това, от което се интересуваме, гугъл ни намира „ всичко ” за него. И - аха – ето какво написа за Еди-какво си в гугъла. Ясно.
Това е логаритъмът. Знаете.
И аз написвам: Турция.
И какво ми излиза?
*„ Турски министър: Готови сме да разрушаваме глави ”...
Уау! (казвам си, имитирайки хлапетиите) И по-нататък чета:
*„ Шефът на гръцкия Генерален щаб по обраната съобщи: „ Не можем да отговорим на всяко изказване ”
Естествено - преди всичко, преди тая застрашителна публикация за разбиването на главите, излиза редовата публикация от Уикипедия, в която мога да прочета, след постоянните сведения за територия, население и географско състояние, че:
*„ След опита за държавен прелом в Турция от юли 2016 година в страната е въведено изключително състояние ”.
Това ме ужасява. Всяка визия за принуждение, изключителни положения, политически репресии, военни закани и тям сходни ме кара...не да се опасявам, не...
...а точно да се наскърбявам, обезверявам и гнуся. От човешката природа.
Но в случай че се разровя в хипертекста по-надълбоко, естествено, аз ще отрия, че името на Истанбул идва от:
* ”... от гръцкия израз „ към града “ (гр. ις τιν πολιν, „ ис тин полин “) – по този начин възклицавали оттеглящите се към вътрешността на обсадения от турците град гърци. (по време на фамозната блокада на Константинопол от 1453-та, когато градът паднал в ръцете на османците). Съществува и поверие, че когато завоевателят на града Мехмед II го завладява след дълга блокада, той декларира на гръцки на събралото се голям брой, че от през днешния ден нататък тронът му ще бъде „ в града “. ”
А продължавайки сърфирането, ровичкането и отварянето на нови и нови малки врати, аз ще прочета и за кадаифите, и за Желязната черква „ Свети Стефан ”, и за Музея за съвременно изкуство в Истанбул.
И аз се възнамерявам: В кой Истанбул ще отида?
В тоя, в който някакви политици преди шестстотин години, а и в този момент желаят да трошат глави? Или в Истанбул на изключителното състояние?
Или в Истанбул на кадаифите?
Или в Истанбул на модерното изкуство? Или в Истанбул, в който ще показва актуалната българска литература?
Апропо: пишейки „ модерна българска литература ”, първото, което ми изважда из търбуха си безцеремонният Google е: *...Съвременна българска литература, книги, цени.
Е, споделям си, има си хас! (с думата „ хас ” разтварям малката врата към турския език, архаичното писане, старите писатели, употребяващи за фалшификация на езика си турцизми повече, в сравнение с за шкембе чорбата си – чесън...и т.н.). Та – има си хас! Как по този начин ще се приказва за нещо „ модерно ” и ще се пропусне да се заприказва незабавно и за „ цени ”?! Просто нема метод, нали по този начин?!
Объркан съм. В тая хипертекстуалност на света аз не знам какво да мисля.
После –сърфирайки си – попадам на мъдри мисли от всякакви велики, умрели хора. И някъде там попадам на мисълта на Августин Блажени: Tantum doloerunt, quantum doloribus inseruerunt.
Което ще рече: Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат.
По дяволите! Не е ли, споделям си, страданието и не-страданието въпрос на персонален избор? Не са ли единствено идиотите (глупаците, тъпчовците, тъпанарите, слабоумците) тия, които си мислят, че „ нещастията се стоварват върху главите им ”?
Нима Човек не избира самичък кое да схване от света?Кои малки врати да отвори в морето от малки врати?!
Или не...не кои да отвори...даже не и на кои да повярва. А на кои да разреши да дефинират мисленето и настроението му! На кои да разреши да основават Нагласата му към Света!
Дали да прочете единствено за министъра, които споделя, че „ Ние сме подготвени да разрушаваме глави ” или да прочете пък единствено за кадаифите и кебапите, които се оферират по улиците на Истанбул?
Аз мисля, че сегашният човек, със своята хипертекстуалност, със своя свръхсложен свят на милиарди отварящи се във всички направления линкове – еволюира. Той не е едно- и право-линеен – като индивидът от предишното. Човекът в този момент еволюира и развива чудесна и някак много „ интелигентна ” дарба „ да не се интересува ” от „ това, което пишат ”.
Защото то постоянно е прекомерно доста, прекомерно спорно, прекомерно шарено и объркващо. Тоест – той си построява визиите не от информация, идваща от един източник, а от няколко хиляди (вероятно и повече) по едно и също време.
Някой хитрец ще каже: ето по този начин манипулират елементарния човек: той не знае какво да избере в морето от информация и лапа всичко!
А аз споделям – точно това, че лапа всичко и то – без да го прави оценка много-много – го прави по-съвършен. Старият дървен мъдрец и многознайко прочита нещо в Google и го възприема толкоз сковано и преднамерено – нагодено по отношение на скованите му и корави убеждения (пред-убеждения), че той, по този начин да се каже, каквото и да прочете, все ще е за удостоверение на коравите догми в главата му.
А актуалният човек кълве безсистемно и си основава една такава шарена и неоформена визия за нещата, че в нея няма нито посока, нито идеология, нито място за доктрини, нито за цел. И това, мисля си, е отлично.
Защото си припомням за предишното, когато нещата означаваха единствено едно нещо. За времената на идеологиите, на черното единствено като черно и на бялото – единствено като бяло. И ми се повръща, почтено казано, от тия времена.
Така че – приветствам своята комплицираност.
И ще отида в Истанбул с неразбираемо и несигурно възприятие. Което е прелестно. Или пък - знае ли човек?
Без крайности.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ