Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме

Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един дъртак – аскет в пустинята на изток от река Йордан.

През шестия век в един от палестинските манастири живял благоверен дъртак на име Зосима. Той бил дете, когато пристигнал за първи път в светата обител. В продължение на доста години Зосима добросъвестно и тъкмо изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в величаене и проучване на Св. Писание. Преминал към този момент средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил обезпокоен от странна мисъл: " Има ли на земята духовник, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм направил? Ще се откри ли в пустинята човек, който да е направил повече от това, което съм направил аз>? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и споделил: " О, Зосиме, до момента се подвизаваше добре и мина похвално постническия героизъм. Има обаче доста по-големи подвизи 6т тия, които ти си направил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за избавление има, отиди в манастира, който е близо до р. Йордан ".

Зосима послушал дадения му от ангела съвет и незабавно се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с обич, и той им разкрил, че по Божие подстрекателство е пристигнал да се поучи от тяхния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрекъснато работели и се молели, хранели се непретенциозно – с самун и вода, само че на първо място търсили плодородната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи въобще не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, по тази причина входната врата била постоянно затворена.

Само веднъж в годината манастирските врати се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, откакто се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с различен, след което всеки самичък се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви писания е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен очевидец за трудовете на всекиго била личната му съвест.

През първия Велик пост след идването си в манастира старецът Зосима, по образеца на всички братя, отишъл в пустинята, където непрекъснато изпълнявал своето молитвено предписание. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни във вътрешността в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа денем – Зосима забелязал с огромно удивление в далечината човек. Зарадван, той почнал да вика непознатия, само че оня, като чул гласа на Зосима, почнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, само че не могъл да го настигне. Като пристигнал до един пресушен поток, той със всички сили извикал към непознатия: " Защо бягаш от мене, неверния дъртак? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен ". Той чул отговор: " Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, тъй като облеклото ми от дълго време е изгнило в тая пустиня ". Зосима бил изумен от това, че отшелницата знае неговото име. Той незабавно извършил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се доближила до него, поклонила му се и споделила: " Отче Зосиме, ти би трябвало да ме благословиш и да се помолиш за мен, тъй като си духовник и от доста години стоиш пред светия трон и принасяш даровете на Божествените секрети. " Смутен, старецът паднал на колене пред нея и споделил: " Духовна майко, ти си се доближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се демонстрират небесни способности: ти знаеш името ми и ме наричаш духовник, а в никакъв случай по-рано не си ме виждала. Затова ти би трябвало да благословиш. " Тогава тя благословила:

– Да бъде блажен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – споделила тя. Благодатта на Св. Дух те докара тук, с цел да се погрижиш за тялото ми, когато пристигна време да си отида отсам. Кажи ми, отче, по какъв начин живеят християните и какво е положението на светата Божия черква?

– Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – дал отговор старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене неверния.

– На тебе, отче Зосиме, повече наподобява да се молиш и за мене, и за всички, тъй като ти си духовник и това ти е предоставено ог Бога. Но ще извърша послушанието, което ми възлагаш.

Като споделила това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в мълчание. Когато подигнал очи, той с изненада и смушение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия дъртак. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял единствено: " Господи, помилуй ". В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а видение. Тогава чул гласа на отшелницата:

– Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а неверна жена, само че възродена посредством водата на кръщението. Не съм видение, а съм земя, прахуляк и пепел; същинска плът, която в никакъв случай не е помисляла нещо духовно.

Като споделила това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, тъй като огромна битка води той срещу нас!

Като чул тези думи, старецът паднал пред краката й и насълзен споделил:

– Разкажи ми за твоя живот и за твоите каузи. Сега разбирам, за какво Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не с цел да се похвалиш с тях, а с цел да ме поучиш.

– С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да описвам за своя живот – дала отговор му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, с цел да схванеш, с какъв брой позор е изпълнена душата ми. Ще ти опиша всичко. Нищо няма да премълча. Но те апелирам да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да пребивавам в Александрия. Сред съблазните на огромния и луксозен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лековерен и циничен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на беритба – видях, че доста хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички отпътуват за Йерусалим, където ще дойдат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се след народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми радостно измежду шумната и многолюдна навалица. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си държание. О, дребосъче Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните каузи, които направих на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз дружно с народа се запътих към църквата. Беше толкоз тясно, че с огромна тъга се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима мощ ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрани, с цел да събера сили, тъй като мислех, че заради слабата ми женска мощ не мога да вляза в църквата. След малко потеглих с друга група богомолци, само че и този път същата мощ ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах за какво не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима мощ, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних предишния си живот и се ужасих от дълбочината на моето проваляне. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената облика на Божията Майка. Като не свалях очи от този мил облик, аз започнах старателно да се апелирам.

– " Пречиста Дево – шепнех аз – осъзнавам, че съм огромна грешница и не съм почтена даже да погледна пречистия ти облик. Но аз съм слушала, че Твоят Син е пристигнал на земята, с цел да повика грешниците към смирение. Помогни ми да вляза и аз в храма и да видя това дърво, на което разпнат роденият от Тебе Бог. Подари ми тази благосклонност, та да мога и аз да се поклоня на пречестния Кръст Господен! Ако се удостоя с тази наслада, аз ще се откажа от досегашния си неверен живот и ще отида там, където Ти ми заповядаш ". Така се молех аз, и ми се стори, че молитвата ми е чута от Нея. С неспокойствие и боязън още веднъж се насочих към входа на храма, и този път без изпитание влязох вътре. Обхваната от неземна наслада, аз смирено се поклоних и целунах Кръста Господен. След това излязох и се върнах отново пред иконата на Божията Майка, паднах на колена и продължих да се апелирам:

– О, преблажена Богородице Дево, Ти прояви към мене огромна обич и велика благосклонност. Ти не се погнуси от недостойната молитва на една развратница и ми даде опция да видя светинята, към която не бях почтена даже да погледна. Аз съм подготвена да извърша обещанието си. Бъди ми ръководителка и ми показвай пътя, който води към смирение.

Тогава дочух някакъв отдалечен глас, който ми сподели: " Ако минеш оттатък Йордан, там ще намериш покой за душата си ". Покорих се на този глас и незабавно потеглих на път. Непознат човек ми даде малко пари, с които купих три хляба и, откакто разпитах, в каква посока се намира р. Йордан, продължих пътя си. Около 9 часа сутринта се сподобих да видя светия Кръст Христов, а при залез слънце стигнах до манастиря св. Йоан Предтеча, който е близо до р. Йордан. Като омих ръцете и лицето си в свещената река, аз се върнах в храма и се причастих със светите Тайни. Половината от единия самун изядох и пих вода от светата река и спах на земята.

На другия ден прекосих реката и, като се помолих на пресвета Богородица, пристигнах в тази пустиня, където се усамотих и тук се заселих, очаквайки Бог да ме избави от немощта на душата и от бурите на живота.

– Отдавна ли си пристигнала тук? – попита Зосима.

– Минаха към този момент четиридесет и седем години, откогато съм излязла от светия град.

– А по какъв начин претърпя толкоз време надалеч от хората. С какво се хранеше?

– Трудно е да ти опиша, какво съм претърпяла в тази пустиня. Страх ме е да загатвам за неверните намерения, които ме изтезаваха като люти зверове 17 години. Тук аз донесох два хляба и половина, само че скоро те се свършиха. Тогава аз трябваше да се храня с корени и да понасям апетит. Много се изтезавах, като си спомнях вкусната храна, която ядех в Египет. Когато одобрявах оскъдната храна в пустинята – треви и корени, аз желаех рибата и месото, които в миналото имах в обилие. Тук постоянно не намирах вода да утоля жаждата си, а си мислех за ония скъпи виновност, от които в миналото пиех доста. Понякога ми се явяваше предпочитание да пея ония блудни песни, които по-рано ми причиняваха наслада. Но пристигнала на себе си, аз почвах да рева и да се удрям в гърдите, до момента в който ме осияваше някаква чудна светлина и ме успокояваше.

Жестока беше битката с блудните привички. Много пъти съм падала на земята и съм плакала до изнемога. Ден и нощ съм лежала безчувствена на земята, до момента в който ме осияе оная чудна светлина и ме успокои. Дрехите ми изгниха, и тялото ми през тези дни на тежки изкушения трепереше от мраз или гореше от слънчевия зной. Но най-вече ме изтезаваха неприятните мисли и порочните стремежи. Простряна на земята, аз виках към Бога за помощ и не ставах, до момента в който не се успокои сърцето ми. Тогава ме озаряваше някаква чудна светлина, обхващаше ме прелестен покой, и аз благодарях на моята небесна настойничка Богородица. Така се мъчих седемнадесет години, само че след това настъпи утешение. Както виждаш, Господ резервира и тялото ми, и душата ми. Словото Божие е моят самун и моята отбрана. Аз се храня с вярата за избавление, тъй като е писано: " Не единствено с самун ще живее човек " (Мат. 4:4).

Зосима се очудил, че отшелницата използва изрази от Св. Писание и я запитал, дали е учила в миналото псалмите и Библията. Тя се усмихнала и рекла: " Откакто прекосих река Йордан, не съм видяла никакъв различен човек с изключение на твоето лице през днешния ден. А Библия не съм учила, нито съм слушала да я четат и пеят, обаче самото слово Божие е живо и действено и вразумява индивида " (Евр. 4:12).

Като се заклела досега на нейната гибел да не споделя с никого това, което му разказала за своя живот, тя отправила към него следната молба:

– Сега си иди, отче, а след една година отново ще ме видиш. Идущата година през Великия пост ти няма да излизаш от манастира. На Великия четвъртък дойди на оная страна на Йордан откъм мирските селения и донеси със себе си Св. Причастие. За финален път аз се причастих в манастира св. Иоан Предтеча, а в този момент желая да приема Св. Тайни в същия ден, когато Христос е причастил Своите възпитаници.

Като споделила това, светицата поискала благословение от стареца и се отдалечила в пустинята.

Зосима целунал земята, на която стояла отшелницата, благодарил на Бога и се отдалечил оттова. Когато пристигнал избраният ден, той се върнал в манастира, само че никому не разказал това, което видял в пустинята.
На другата година, при започване на Великия пост, Зосима болен. Както предсказала преподобната, той не отишъл в пустинята. Но заболяването скоро минала. На Великия четвъртък той взел свето Причастие и късно вечерта отишъл при река Йордан на мястото, което преди една година определила светата отшелница. Настъпила тиха, лунна нощ. Дълго чакал старецът на брега и старателно се молел на Бога. Той желал още един път да види преподобната. Започнал да се тревожи и да тъгува, като мислил, че тя към този момент е идвала, само че като не го намерилг, си е отишла. Той се обезпокоил още повече от това,че по крайбрежията на реката не виждал никаква ладия, на която светицата би могла да премине реката. Унесен в тревожни размишления, той видял, че отшелницата бързо се доближава към брега. Тя спряла за момент пред буйната река, направила над нея кръстен знак и умерено тръгнала по водата. Изумен, старецът желал да се поклони пред нозете й, само че тя го спряла:
- Какво правиш, отче? Не забравяй, че си духовник и в ръцете си носиш Светите Тайни.

– Слава на Бога, Който ми сподели, какъв брой надалеч съм от съвършенството – възкликнал Зосима.

По молба на светата отшелница старецът прочел Символа на вярата и Господнята молитва. Тогава тя с благочестив боязън приела Светото Причастие и като обърнала очи към небето, споделила: " Сега отпускаш Твоята рабина, Владико, съгласно думата си, смиром " (Лука 2:29).