Станах учител, когато махнах катедрата от себе си
Стамена Димова е именитият учител по литература в Националната гимназия за антични езици и култури, чието име нейните възпитаници към момента загатват като институция. " Стандарт " беседва с нея за преподаването на литература и за това по какъв начин учителят осмисля пътя си.
- Госпожо Димова, от доста време, когато Ваши възпитаници от НГДЕК произнесат " Стамена ", това звучи като институция. Какво стои в основата на Вашия метод да накарате учениците да схващат литературата по метод, по който тя би трябвало да бъде разбирана?
- Това е нещо, което самата аз несъмнено съм научила с времето. Едно е човек самичък да обича да чете и да схваща литературата, напълно друго е, когато би трябвало да я преподава. Тогава се желае нещо доста по-различно и тъкмо това го разбрах последователно. Късметът ми, който на пръв взор не наподобява като шанс, е че станах преподавател, без да имам такова желание. Просто по този начин се получиха събитията в моя живот.
- Знам, че сте щерка на някогашния министър Вергил Димов и фамилията Ви е било интернирано, това ли имате поради?
- Да, първоначално не ми позволяваха да последвам. Това бе към 1953-54 година, на никое място не ми одобряваха даже документите. През 1954 година татко ми излезе от пандиза и през 1956 година към този момент получих опция да аплайвам. Тогава аз се готвех за нещо напълно друго - не литература, а физика. Бях запалена по физиката и мой преподавател от Попово, където бяхме изселени, пристигна при татко ми и му сподели, че би трябвало да последвам физика, тъй като имам някаква даденост. Моят избор бе атомна физика, започнах да вървя даже на уроци. Но професорът, при който ходех на урок, ми сподели, че у нас към момента няма задоволително експерти в тази област, тъй че от втората година ще би трябвало да изучавам в Москва. Не ми се щеше да се отстранявам от фамилията, което току-ще се беше събрало още веднъж, откакто татко ми излезе от пандиза. Така че се отхвърлих от физиката, само че моментът бе много близо до изпитите и взех решение да опитам френска и българска лингвистика, тъй като смятах, че там имам познанията да се явя, без да отивам на уроци. По време на диктовката по френски обаче бях седнала на място, където нищо не се чуваше. Дори и квесторът най-после видя какъв е казусът и ме реалокира, само че по този начин или другояче бях пропуснала половината диктовка. Така попаднах в компетентност " Българска лингвистика ", само че в действителност следването ми хареса, аз не направих опит за смяна. След това разпределението ми трябваше да бъде в Благоевград, само че към този момент бях бременна и ме оставиха в София. Първоначално бях в едно циганско учебно заведение.
- Как възприемаха ромчетата образованието по български тогава? В момента доста се приказва за рецесията в преподаването в такива учебни заведения?
- Всъщност учебното заведение бе смесено, имаше и българчета. Децата бяха в седми и осми клас и там, където бяха смесените паралелки, вървеше по-добре. В началото бях много стресната и шефът, който беше един огромен българин, ми споделяше: " Ако имаш проблеми, обади се на мене, няма да се разправяш ". От този интервал си направих първия главен извод - в случай че искаш материалът да бъде усвоен, това би трябвало да стане в час. Оставиш ли да се доучва у дома, не разчитай, че това ще се случи. Също по това време си припомням, че се постановяваше да преподавам и френски език. В началото на децата им бе забавно - до момента в който се учат да си пишат имената да вземем за пример, само че когато опряхме до граматиката, просто отхвърлиха да учат. И стигнахме до един стадий, в който аз просто им четях френски текстове. Те слушаха като омагьосани. Когато пробвах да прекъсна и да им преведа, единствено споделяха " Не, не превеждайте, четете нататък ". Не знам дали ги опияняваше музикалността на езика, или друго.
- А по какъв начин попаднахте в НГДЕК, където се превърнахте в легенда?
- След като родих детето си, започнах работа в 112 учебно заведение, което се намира в постройката на Английската гимназия. Но в действителност не мога да кажа, че първата или втората година ми е било елементарно, или че бях щастлива от това, че съм преподавател. Любовта ми не стартира по този начин бързо, не беше влюбване от пръв взор. Справях се с преподаването и децата ме слушаха, само че не се усещах на мястото си. Не разбирах какво тъкмо желаят децата от мен. Мои сътрудници ме поучаваха, че би трябвало да бъда строга към тях, и това бяха естествено напълно доброжелателни препоръки към млад преподавател. Спомням си, че тогава четях и методически книги, желаех да намеря истината. Но преди третата година, когато даже желаех да напусна, си споделих, че очевидно грешката е в мен. И че мога да намеря истината, когато първо я открия в себе си. И тогава взех решение, че би трябвало да опитам да поддържам връзка с учениците по този начин, както поддържам връзка с всеки човек. Не като преподавател с възпитаник, а като с дребни подрастващи хора. И дотук бяха моите усложнения. Махнах от себе си позата " преподавател ", нагледно казано махнах катедрата и отворих себе си към тях. Абсолютно доброжелателно, другарски, без фамилиарничене. Това приятелско отношение незабавно се усети и проблемите ми изчезнаха. И мисля, че по този начин продължи до края. Не е нужно да се основава изкуствена отдалеченост сред преподавател и възпитаник. Тя съществува поначало. Ти общуваш с учениците като човек, който знае повече за нещо, и имаш предпочитание другият да го одобри. В случая, защото приказваме за литературата, ти би трябвало да дадеш на ученика това благосъстояние. И това бе цялата ми борба по-късно - да предам това, което аз съм схванала за себе си. Да намеря метод да го доведа до тях.
- Какъв е методът? Много учители споделят, че тъкмо това им е сложното - че не могат това, което те са разбрали, да го преведат на характерен език, изключително на актуалните възпитаници.
- Съвременните възпитаници са като всички възпитаници. С една огромна разлика - те са по-информирани, в сравнение с ние сме били. И от време на време изгубват посоката си и салдото сред другата информация. И могат, както се и случва, да пропуснат да схванат себе си. Могат да пропуснат да схванат в този поток и много неща, които са им нужни. Литературата е нещо, което е належащо на всеки човек. Тя е една огромна част от този нравствен живот, който ще му помогне да се реализира самият той. Защото литературата ти разкрива индивида, човешкото сърце, човешкия дух и безконечната му борба, а тази борба е една и съща - откак свят светува, човек се бори за благополучие и за обич.
- Напоследък се надигнаха много гласове, че творбите от Възраждането заради архаичния си език и отдалечеността си от актуалните деца са неразбираеми за тях и би трябвало да отпаднат.
- Аз виждам какво става с стратегиите, по какъв начин се редуцират безжалостно създатели или техни творби, по какъв начин се окастрят - като дърво, на което му кастриш клоните и оставяш тези, които на теб ти харесват. Но това, че на теб ти харесват, не значи, че те са тези, които най-добре ще показват създателя. Това за мен е нещо доста мъчително. При образованието по български език, бих споделила, че има неща, които не са в ред. Но във връзка с литературата паниката ми е по-голямата. Ако единствено програмата се трансформира - почтено казано, аз съм се справяла с какви ли не стратегии. Винаги мога да запълня пропуските на една стратегия. Аз съм преподавала Яворов без Яворов, по този начин да се каже - имало го е в програмата, само че е бил с " Градушка " и, да речем, " На равнищата ". Имало е години, в които символистите са били неразрешена зона. Освен Димчо Дебелянов няма други имена. Естествено, аз не съм подминавала тази неразрешена зона. Така че учителят може да се оправи с една непълна стратегия - в случай че желае, постоянно ще откри метод. Лошото е друго - когато един създател е в програмата, само че е окастрен, а ти нямаш задоволително часове да заместиш всички пропуски.
- В момента по този начин е с Алеко...
- Точно него откриха да окастрят. Както и Пенчо Славейков. Няма по какъв начин да схванеш Пенчо Славейков с толкоз малко творби. Освен това в този момент в стратегиите се вкарва някакъв тематичен метод, който изважда създателя и творбата от подтекста на епохата. Абсолютно не го одобрявам. Не считам, че би трябвало да извадиш създателя от културния развой, част от който е бил той, и да включиш създатели от разнообразни столетия и школи на едно място, единствено тъй като тематиката ги сплотява. Всеки създател е наследник на едно несъмнено време. Син и на безконечното време, несъмнено, само че и на едно несъмнено гнездо. Трябва да го свържеш с неговото време, с неговата персонална орис. Има толкоз неща, които изясняват един създател.
От учителите сега се желае да нагаждат материала към... в случай че кажа учениците, ще обидя учениците, да го нагаждат към тази уязвимост на човешката природа, която споделя " Ако нещо е по-лесно, за какво да не се възползвам ". Това е матурата сега. Колко от учениците ще потърсят по-трудния път към знанието, откакто си им дал по-лесния? Аз съм виждала тетрадки за подготовка по литература, в които се схематизират всички знания за създателя, с цел да могат учениците да отговорят на въпросите на изпита. Това приспособяване може да се случи, единствено в случай че изпитът е тест, както в настоящия си тип. Но то не може да се случи, когато имаш да напишеш есе върху създателя и цялостното му творчество. В момента е скъсана връзката сред литературата и умеенето на учениците да пишат повсеместен текст. За какво учим литературата в действителност? Само с цел да се запомнят имената на създателите и героите им? Стига сме облекчавали учениците. Защо да ги облекчаваме - те са безусловно естествени и умни деца, потвърждават го на всички места.
- Госпожо Димова, от доста време, когато Ваши възпитаници от НГДЕК произнесат " Стамена ", това звучи като институция. Какво стои в основата на Вашия метод да накарате учениците да схващат литературата по метод, по който тя би трябвало да бъде разбирана?
- Това е нещо, което самата аз несъмнено съм научила с времето. Едно е човек самичък да обича да чете и да схваща литературата, напълно друго е, когато би трябвало да я преподава. Тогава се желае нещо доста по-различно и тъкмо това го разбрах последователно. Късметът ми, който на пръв взор не наподобява като шанс, е че станах преподавател, без да имам такова желание. Просто по този начин се получиха събитията в моя живот.
- Знам, че сте щерка на някогашния министър Вергил Димов и фамилията Ви е било интернирано, това ли имате поради?
- Да, първоначално не ми позволяваха да последвам. Това бе към 1953-54 година, на никое място не ми одобряваха даже документите. През 1954 година татко ми излезе от пандиза и през 1956 година към този момент получих опция да аплайвам. Тогава аз се готвех за нещо напълно друго - не литература, а физика. Бях запалена по физиката и мой преподавател от Попово, където бяхме изселени, пристигна при татко ми и му сподели, че би трябвало да последвам физика, тъй като имам някаква даденост. Моят избор бе атомна физика, започнах да вървя даже на уроци. Но професорът, при който ходех на урок, ми сподели, че у нас към момента няма задоволително експерти в тази област, тъй че от втората година ще би трябвало да изучавам в Москва. Не ми се щеше да се отстранявам от фамилията, което току-ще се беше събрало още веднъж, откакто татко ми излезе от пандиза. Така че се отхвърлих от физиката, само че моментът бе много близо до изпитите и взех решение да опитам френска и българска лингвистика, тъй като смятах, че там имам познанията да се явя, без да отивам на уроци. По време на диктовката по френски обаче бях седнала на място, където нищо не се чуваше. Дори и квесторът най-после видя какъв е казусът и ме реалокира, само че по този начин или другояче бях пропуснала половината диктовка. Така попаднах в компетентност " Българска лингвистика ", само че в действителност следването ми хареса, аз не направих опит за смяна. След това разпределението ми трябваше да бъде в Благоевград, само че към този момент бях бременна и ме оставиха в София. Първоначално бях в едно циганско учебно заведение.
- Как възприемаха ромчетата образованието по български тогава? В момента доста се приказва за рецесията в преподаването в такива учебни заведения?
- Всъщност учебното заведение бе смесено, имаше и българчета. Децата бяха в седми и осми клас и там, където бяха смесените паралелки, вървеше по-добре. В началото бях много стресната и шефът, който беше един огромен българин, ми споделяше: " Ако имаш проблеми, обади се на мене, няма да се разправяш ". От този интервал си направих първия главен извод - в случай че искаш материалът да бъде усвоен, това би трябвало да стане в час. Оставиш ли да се доучва у дома, не разчитай, че това ще се случи. Също по това време си припомням, че се постановяваше да преподавам и френски език. В началото на децата им бе забавно - до момента в който се учат да си пишат имената да вземем за пример, само че когато опряхме до граматиката, просто отхвърлиха да учат. И стигнахме до един стадий, в който аз просто им четях френски текстове. Те слушаха като омагьосани. Когато пробвах да прекъсна и да им преведа, единствено споделяха " Не, не превеждайте, четете нататък ". Не знам дали ги опияняваше музикалността на езика, или друго.
- А по какъв начин попаднахте в НГДЕК, където се превърнахте в легенда?
- След като родих детето си, започнах работа в 112 учебно заведение, което се намира в постройката на Английската гимназия. Но в действителност не мога да кажа, че първата или втората година ми е било елементарно, или че бях щастлива от това, че съм преподавател. Любовта ми не стартира по този начин бързо, не беше влюбване от пръв взор. Справях се с преподаването и децата ме слушаха, само че не се усещах на мястото си. Не разбирах какво тъкмо желаят децата от мен. Мои сътрудници ме поучаваха, че би трябвало да бъда строга към тях, и това бяха естествено напълно доброжелателни препоръки към млад преподавател. Спомням си, че тогава четях и методически книги, желаех да намеря истината. Но преди третата година, когато даже желаех да напусна, си споделих, че очевидно грешката е в мен. И че мога да намеря истината, когато първо я открия в себе си. И тогава взех решение, че би трябвало да опитам да поддържам връзка с учениците по този начин, както поддържам връзка с всеки човек. Не като преподавател с възпитаник, а като с дребни подрастващи хора. И дотук бяха моите усложнения. Махнах от себе си позата " преподавател ", нагледно казано махнах катедрата и отворих себе си към тях. Абсолютно доброжелателно, другарски, без фамилиарничене. Това приятелско отношение незабавно се усети и проблемите ми изчезнаха. И мисля, че по този начин продължи до края. Не е нужно да се основава изкуствена отдалеченост сред преподавател и възпитаник. Тя съществува поначало. Ти общуваш с учениците като човек, който знае повече за нещо, и имаш предпочитание другият да го одобри. В случая, защото приказваме за литературата, ти би трябвало да дадеш на ученика това благосъстояние. И това бе цялата ми борба по-късно - да предам това, което аз съм схванала за себе си. Да намеря метод да го доведа до тях.
- Какъв е методът? Много учители споделят, че тъкмо това им е сложното - че не могат това, което те са разбрали, да го преведат на характерен език, изключително на актуалните възпитаници.
- Съвременните възпитаници са като всички възпитаници. С една огромна разлика - те са по-информирани, в сравнение с ние сме били. И от време на време изгубват посоката си и салдото сред другата информация. И могат, както се и случва, да пропуснат да схванат себе си. Могат да пропуснат да схванат в този поток и много неща, които са им нужни. Литературата е нещо, което е належащо на всеки човек. Тя е една огромна част от този нравствен живот, който ще му помогне да се реализира самият той. Защото литературата ти разкрива индивида, човешкото сърце, човешкия дух и безконечната му борба, а тази борба е една и съща - откак свят светува, човек се бори за благополучие и за обич.
- Напоследък се надигнаха много гласове, че творбите от Възраждането заради архаичния си език и отдалечеността си от актуалните деца са неразбираеми за тях и би трябвало да отпаднат.
- Аз виждам какво става с стратегиите, по какъв начин се редуцират безжалостно създатели или техни творби, по какъв начин се окастрят - като дърво, на което му кастриш клоните и оставяш тези, които на теб ти харесват. Но това, че на теб ти харесват, не значи, че те са тези, които най-добре ще показват създателя. Това за мен е нещо доста мъчително. При образованието по български език, бих споделила, че има неща, които не са в ред. Но във връзка с литературата паниката ми е по-голямата. Ако единствено програмата се трансформира - почтено казано, аз съм се справяла с какви ли не стратегии. Винаги мога да запълня пропуските на една стратегия. Аз съм преподавала Яворов без Яворов, по този начин да се каже - имало го е в програмата, само че е бил с " Градушка " и, да речем, " На равнищата ". Имало е години, в които символистите са били неразрешена зона. Освен Димчо Дебелянов няма други имена. Естествено, аз не съм подминавала тази неразрешена зона. Така че учителят може да се оправи с една непълна стратегия - в случай че желае, постоянно ще откри метод. Лошото е друго - когато един създател е в програмата, само че е окастрен, а ти нямаш задоволително часове да заместиш всички пропуски.
- В момента по този начин е с Алеко...
- Точно него откриха да окастрят. Както и Пенчо Славейков. Няма по какъв начин да схванеш Пенчо Славейков с толкоз малко творби. Освен това в този момент в стратегиите се вкарва някакъв тематичен метод, който изважда създателя и творбата от подтекста на епохата. Абсолютно не го одобрявам. Не считам, че би трябвало да извадиш създателя от културния развой, част от който е бил той, и да включиш създатели от разнообразни столетия и школи на едно място, единствено тъй като тематиката ги сплотява. Всеки създател е наследник на едно несъмнено време. Син и на безконечното време, несъмнено, само че и на едно несъмнено гнездо. Трябва да го свържеш с неговото време, с неговата персонална орис. Има толкоз неща, които изясняват един създател.
От учителите сега се желае да нагаждат материала към... в случай че кажа учениците, ще обидя учениците, да го нагаждат към тази уязвимост на човешката природа, която споделя " Ако нещо е по-лесно, за какво да не се възползвам ". Това е матурата сега. Колко от учениците ще потърсят по-трудния път към знанието, откакто си им дал по-лесния? Аз съм виждала тетрадки за подготовка по литература, в които се схематизират всички знания за създателя, с цел да могат учениците да отговорят на въпросите на изпита. Това приспособяване може да се случи, единствено в случай че изпитът е тест, както в настоящия си тип. Но то не може да се случи, когато имаш да напишеш есе върху създателя и цялостното му творчество. В момента е скъсана връзката сред литературата и умеенето на учениците да пишат повсеместен текст. За какво учим литературата в действителност? Само с цел да се запомнят имената на създателите и героите им? Стига сме облекчавали учениците. Защо да ги облекчаваме - те са безусловно естествени и умни деца, потвърждават го на всички места.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ