Откъс от „Цвят продълговат в морето“ на Исабел Алиенде
Сравнявана с Маркес и други бележити представители на магическия натурализъм, Исабел Алиенде започва литературната си кариера инцидентно, само че през днешния ден е измежду най-обичаните латиноамерикански писателки на всички времена. Международна популярност ù носят „ Къщата на духовете “ , „ Дъщеря на ориста “ и „ Портрет в сепия “ . Следват близо 60 милиона осъществени копия от творби, преведени на 35 езика. Много са тематиките, които трансфораха Алиенде в една от най-популярните разказвачки на нашето време – любовта, войната, самотата, бремето на спомените и старостта, както и страховете и заболяванията, които са неразделни от на човешкия живот.
„ Цвят издължен в морето “ , в превод на Маня Костова, заплита орисите на прелестно обрисувани герои, изпитващи обич и ненавист, копнежи и мъка, очаквания и разочарования. Пред все по-ясно очертаващото се проваляне на републиканските сили в Гражданската война в Испания хиляди испанци поемат пътя на изгнаничеството, прекосяват Пиренеите и се насочат към Франция. Оттам към две хиляди бежанци – измежду тях младият доктор Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, тласнати от събитията небрежно да сключат мним брак – биват качени на приспособен за пасажери товарен транспортен съд и закарани в Чили. В занимателен темп се редуват мирни промеждутъци с стадии на премеждия, на срещи и раздели. В рамките на един живот на героите им се постанова да изживеят няколко живота. Неизменни остават единствено силата и гъвкавостта, с които, подмятани без корен в вилнеещия международен океан от връхлитащи ги тествания, те търсят оня спокоен кей в морето, където с любов и признателност да пуснат корени. Мечтаят за завръщане в родината, само че откриват, че от време на време мъчно е не да избягаш, а да се завърнеш…
***
ГЛАВА I
1938
Пригответе се, момчета,
отново да убивате, отново да умирате
и с цветя кръвта да покриете.
Пабло Неруда, „ Морето и камбаните “
Войничето беше от набора на биберона, т.е. от юношите, мобилизирани в армията, когато не бяха останали към този момент нито млади, нито остарели мъже да водят война. Виктор Далмау го посрещна дружно с други ране - ни, които измъкнаха не изключително деликатно, тъй като трябваше да се бърза, от товарния вагон, и стовари - ха като дърва върху постелки на циментово-каменния под на Северната гара в очакване други возила да ги откарат до болничните центрове на Източната войска. Войничето лежеше неподвижно, с кроткото изражение на човек, съзрял ангелите, и без боязън пред нищо. Кой знае какъв брой дни го бяха клатили от една носилка в друга, от една полева станция до идната, от една кола за спешна помощ в още една, до момента в който най-накрая с този трен се бе озовал в Каталония. На гарата неколцина лекари, санитари и медицински сестри посрещаха бойците, най-тежките случаи неотложно изпращаха в болничното заведение, а останали - те сортираха съгласно мястото на пострадването: група А – ръце, Б – крайници, В – глава, и по този начин по азбучен ред, и след това ги насочваха с табелка на шията към съответния пункт. Ранените пристигаха със стотици и се постановяваше за броени минути да се преценя и да се слага диагноза, но без значение от това бъркотията и суетнята бяха единствено привидни. Никой не оставаше непрегледан, никой не се губеше. Нуждаещите се от интервенция се изпращаха в остарялата постройка на болничното заведение „ Сант Андреу “ в Манреса, а подлежащите на лекуване се разпределяха в други болнични центрове, само че имаше и такива, за които най-добре беше просто да ги оставят на място, защото нямаше метод да ги спасят. Доброволки мокреха устните им, говореха им шушукайки и ги приспиваха, както се приспива лична рожба, с мисълта, че може би друга жена някъде поддържа техния наследник или брат. По-късно на носилка ги отнасяха в моргата. Войничето имаше рана на гърдите и откакто го прегледа небрежно, без да напипа пулс, лекарят реши, че всяка помощ е безполезна и че към този момент не са му нужни нито морфин, нито разтуха. На фронта бяха запушили раната с плат и с цел да я предпазят от триене, я бяха покрили с обърната наобратно тенекиена чиния; бяха го превързали през гърдите, но това се бе случило евентуално преди няколко часа, няколко дни или няколко влака, нямаше по какъв начин да се разбере.
Далмау помагаше на лекарите, дългът му повеляваше да се подчини на заповедта, да зареже момчето и да се погрижи за идващия ранен, само че той намерения, че откакто това дете бе претърпяло продължителното друсане, кръвоизлива и местенето, с цел да се озове на перона на тази гара, сигурно изпитваше голямо предпочитание да живее и би било тъпо най-после да се съобщи пред смърт-та. Отмахна деликатно превръзката дружно с плата и изумен откри, че раната зее отворена и изцяло чиста, като нарисувана на гърдите му. Не можа да си изясни по какъв начин тъкмо патронът бе счупил ребрата и част от стернума, без да пръсне сърцето. С съвсем тригодишен опит в Гражданската война в Испания – първо на фронтовете в Мадрид и Теруел, а по-късно в евакуационната болница в Манреса, Виктор Далмау смяташе, че е видял какво ли не и че е ваксиниран против непознатото страдалчество, но за пръв път наблюдаваше живо сърце. Омагьосан, той участва на последните, все по-бавни и редки пулсации, до момента в който най-после те изцяло престанаха и войничето издъхна без вопъл. За един къс момент Далмау застина, вторачен в аления отвор, където към този момент нищо не туптеше. Сред всичките му мемоари от войната този щеше да го спохожда най-упорито и най-често – някакъв петнайсет-шестнайсет годишен малчуган, голобрад, измърсен от боеве и засъхнала кръв, лежи прострян на постеля, а сърцето му, намерено, се вижда, изложено на показ. Никога не съумя да си изясни за какво пъхна три пръста от дясната си ръка в страшната рана, обгърна мускула и стартира да стиска ритмично, изцяло умерено и естествено, неизвестно какъв брой време – може би трийсет секунди, а може и цяла безкрайност. Изведнъж усети, че сърцето оживява под пръстите му – в началото с едвам доловимо трепкане, а не след дълго със мощно и отмерено туптене.
- Момче, в случай че не бях видял с очите си, в никакъв случай нямаше да допускам – сподели тържествено един от лекарите, доближил се, без Далмау да забележи. Кресна мощно два пъти за носилка и подреди раненият незабавно бегом да бъде отвеян като специфичен случай. – Къде сте научили това? – обърна се към Далмау незабавно откакто подвигнаха войничето, към момента с пепеляво лице, само че с пулс.
Има и още...
„ Цвят издължен в морето “ , в превод на Маня Костова, заплита орисите на прелестно обрисувани герои, изпитващи обич и ненавист, копнежи и мъка, очаквания и разочарования. Пред все по-ясно очертаващото се проваляне на републиканските сили в Гражданската война в Испания хиляди испанци поемат пътя на изгнаничеството, прекосяват Пиренеите и се насочат към Франция. Оттам към две хиляди бежанци – измежду тях младият доктор Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, тласнати от събитията небрежно да сключат мним брак – биват качени на приспособен за пасажери товарен транспортен съд и закарани в Чили. В занимателен темп се редуват мирни промеждутъци с стадии на премеждия, на срещи и раздели. В рамките на един живот на героите им се постанова да изживеят няколко живота. Неизменни остават единствено силата и гъвкавостта, с които, подмятани без корен в вилнеещия международен океан от връхлитащи ги тествания, те търсят оня спокоен кей в морето, където с любов и признателност да пуснат корени. Мечтаят за завръщане в родината, само че откриват, че от време на време мъчно е не да избягаш, а да се завърнеш…
***
ГЛАВА I
1938
Пригответе се, момчета,
отново да убивате, отново да умирате
и с цветя кръвта да покриете.
Пабло Неруда, „ Морето и камбаните “
Войничето беше от набора на биберона, т.е. от юношите, мобилизирани в армията, когато не бяха останали към този момент нито млади, нито остарели мъже да водят война. Виктор Далмау го посрещна дружно с други ране - ни, които измъкнаха не изключително деликатно, тъй като трябваше да се бърза, от товарния вагон, и стовари - ха като дърва върху постелки на циментово-каменния под на Северната гара в очакване други возила да ги откарат до болничните центрове на Източната войска. Войничето лежеше неподвижно, с кроткото изражение на човек, съзрял ангелите, и без боязън пред нищо. Кой знае какъв брой дни го бяха клатили от една носилка в друга, от една полева станция до идната, от една кола за спешна помощ в още една, до момента в който най-накрая с този трен се бе озовал в Каталония. На гарата неколцина лекари, санитари и медицински сестри посрещаха бойците, най-тежките случаи неотложно изпращаха в болничното заведение, а останали - те сортираха съгласно мястото на пострадването: група А – ръце, Б – крайници, В – глава, и по този начин по азбучен ред, и след това ги насочваха с табелка на шията към съответния пункт. Ранените пристигаха със стотици и се постановяваше за броени минути да се преценя и да се слага диагноза, но без значение от това бъркотията и суетнята бяха единствено привидни. Никой не оставаше непрегледан, никой не се губеше. Нуждаещите се от интервенция се изпращаха в остарялата постройка на болничното заведение „ Сант Андреу “ в Манреса, а подлежащите на лекуване се разпределяха в други болнични центрове, само че имаше и такива, за които най-добре беше просто да ги оставят на място, защото нямаше метод да ги спасят. Доброволки мокреха устните им, говореха им шушукайки и ги приспиваха, както се приспива лична рожба, с мисълта, че може би друга жена някъде поддържа техния наследник или брат. По-късно на носилка ги отнасяха в моргата. Войничето имаше рана на гърдите и откакто го прегледа небрежно, без да напипа пулс, лекарят реши, че всяка помощ е безполезна и че към този момент не са му нужни нито морфин, нито разтуха. На фронта бяха запушили раната с плат и с цел да я предпазят от триене, я бяха покрили с обърната наобратно тенекиена чиния; бяха го превързали през гърдите, но това се бе случило евентуално преди няколко часа, няколко дни или няколко влака, нямаше по какъв начин да се разбере.
Далмау помагаше на лекарите, дългът му повеляваше да се подчини на заповедта, да зареже момчето и да се погрижи за идващия ранен, само че той намерения, че откакто това дете бе претърпяло продължителното друсане, кръвоизлива и местенето, с цел да се озове на перона на тази гара, сигурно изпитваше голямо предпочитание да живее и би било тъпо най-после да се съобщи пред смърт-та. Отмахна деликатно превръзката дружно с плата и изумен откри, че раната зее отворена и изцяло чиста, като нарисувана на гърдите му. Не можа да си изясни по какъв начин тъкмо патронът бе счупил ребрата и част от стернума, без да пръсне сърцето. С съвсем тригодишен опит в Гражданската война в Испания – първо на фронтовете в Мадрид и Теруел, а по-късно в евакуационната болница в Манреса, Виктор Далмау смяташе, че е видял какво ли не и че е ваксиниран против непознатото страдалчество, но за пръв път наблюдаваше живо сърце. Омагьосан, той участва на последните, все по-бавни и редки пулсации, до момента в който най-после те изцяло престанаха и войничето издъхна без вопъл. За един къс момент Далмау застина, вторачен в аления отвор, където към този момент нищо не туптеше. Сред всичките му мемоари от войната този щеше да го спохожда най-упорито и най-често – някакъв петнайсет-шестнайсет годишен малчуган, голобрад, измърсен от боеве и засъхнала кръв, лежи прострян на постеля, а сърцето му, намерено, се вижда, изложено на показ. Никога не съумя да си изясни за какво пъхна три пръста от дясната си ръка в страшната рана, обгърна мускула и стартира да стиска ритмично, изцяло умерено и естествено, неизвестно какъв брой време – може би трийсет секунди, а може и цяла безкрайност. Изведнъж усети, че сърцето оживява под пръстите му – в началото с едвам доловимо трепкане, а не след дълго със мощно и отмерено туптене.
- Момче, в случай че не бях видял с очите си, в никакъв случай нямаше да допускам – сподели тържествено един от лекарите, доближил се, без Далмау да забележи. Кресна мощно два пъти за носилка и подреди раненият незабавно бегом да бъде отвеян като специфичен случай. – Къде сте научили това? – обърна се към Далмау незабавно откакто подвигнаха войничето, към момента с пепеляво лице, само че с пулс.
Има и още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ