Какво експертите биха искали да знаете за спомените си …
Спомените които имаме, най-често са цялостни с неточности. Някои учени стигат още по-далеч и дефинират по-голямата част от спомените като заблуда. Това е по този начин, тъй като нашето усещане на света е надълбоко неопределено, а мозъкът ни резервира като спомен единствено дребна част от това, което действително сме изпитали. Наред с това всякога, когато си спомняме нещо имаме капацитета да променяме паметта си, към която посягаме. Паметта ни постоянно ни заблуждава, тъй като постоянно се опира на подправени мемоари. Фалшивите мемоари постоянно ни напомнят неща, които наподобяват действителни, само че в никакъв случай не са се случвали.
Елизабет Лофтъс от Калифорнийския университет е един от най-хубавите откриватели на „ подправените мемоари “, като е одобрявана за един от най-хубавите психолози на 20 век. Тя споделя, че би трябвало да има самостоятелни доказателства, които да потвърдят вашите мемоари, с цел да сте сигурни в истинността им:
Само тъй като някой ви споделя нещо доста безапелационно, с доста елементи и прочувствено, не значи, че това в действителност се е случило. Имате потребност от самостоятелни доказателства, с цел да сте сигурни, че си имате работа с достоверни мемоари, а не с нещо, което е артикул на други процеси.
Друг прочут психолог Анели Вредевелдт поучава да сме деликатни, когато задаваме въпроси свързани със мемоари. Когато се пробвате да чуете някаква история от някого, било то удостоверение за закононарушение или спомен за луда нощ, е обикновено да задавате доста въпроси. Задаването на доста съответни въпроси, като да вземем за пример „ той имаше сини очи, нали? “ и „ какъв цвят беше косата му? “ може да докара до доста неточни отговори. В подобен случай е най-добре да се остави индивидът да опише всичко съгласно личните си мемоари, без да бъде преустановяван и без спомагателни съответни въпроси. Може да поискате от разказващия да каже повече детайлности по нещо, което е загатнал, само че е добре да се ограничите с общ въпрос като „ можеш ли да ми разкажеш повече за това? “
Изследването на Вредевелдт демонстрира, че на такива отворени и общи въпроси се дават по-точни и същински отговори спрямо многото съответни и насочващи въпроси.
Психологът Крис Френч от университета Голдсмит в Лондон дава пет съвета за това, по какъв начин да използваме спомените си.
Първо, спомените не работят като видео камера, акуратно да записват всичко протичащо се към нас. Спомените като усещане съставляват градивен развой. Запомняме същността на нещата, а не детайлите и детайлностите на случилото се.
Второ, когато извикваме спомените си, доста е допустимо да създадем неточности. Най-често запълваме спомените си с неща, които считаме, че са се случили, само че това напълно не е наложително. Много постоянно към тях прибавяме и нещо, което сме научили след съответната преживелица обект на мемоари. В последна сметка не можем да разделим станалото с измисленото.
Трето, освен можем да нарушим спомените си за събития на които сме били очевидци, само че можем да имаме и изцяло подправени мемоари за неща, които изобщо не са се случили. Фалшиви мемоари могат да се провокират и целеустремено, демонстрират редица психически опити.
Четвърто, няма безапелационни доказателства в поддръжка на психоаналитичната идея на принуда, въпреки тя да е необятно призната.
Пето, към момента няма метод да се отличат подправените от същинските мемоари, в случай че няма самостоятелни доказателства.
Всичко това демонстрира, че вашите мемоари са нещо много хлъзгаво, тъй като е мъчно да се разграничат подправените мемоари от действително станалото.
