Спектакълът на Варненския театър за разправата с „буржоазната“ интелигенция е

Спектакълът на Варненския спектакъл за разправата с „ буржоазната “ интелигенция е аскетичен, основан с пиетет към текста Ирина Гигова

Три дами седят към маса. Една от тях става и стартира да споделя историята си - пост-деветосептемврийска, мощна, истинна, поразяваща. След нея по реда си това ще сторят и другите две. Към края на представлението към тях ще се причисли и четвърта, напълно млада – трето потомство изумена от жестоките събития след преврата през 1944-та, когато „ националната власт “ подхваща брутална кавга с буржоазната, „ фашистка “ интелигенция у нас.

Може би в други случаи сходна неподвижност не би била задоволителна за основаване на жизнерадостен театър – не и в този, когато плътта му е синтезирана от текста на романа „ Поразените “ от Теодора Димова, разказ на годината в избора на фондация „ 13 века България “ и лауреат на премията „ Перото “ в категория прозаичност. В края на предходната седмица продукцията на Варненския спектакъл „ Стоян Бъчваров “ имаше софийска премиера в Младежкия и прикова с нищожни средства столичната аудитория към седалките за цели два часа.

Режисьорът – известният варненски артист Стоян Радев, който е и създател на драматургичната версия, е подходил с оптимално почитание към литературната основа, решил е, че този текст не се нуждае от спомагателни резултати и най-верният метод да бъде разказан и общопризнат е като се излее в 4 огромни монолога, изтъкани от претърпяното

от героините: те приказват от първо лице, само че на моменти – и обективизирано, от 3-то лице, като роман на непряк наблюдаващ. Четирите превъзходни актриси Веселина Михалкова (Райна), Данела Викторова (Екатерина), Петя Ангелова (Виктория) и Полина Недкова (Александра) стартират своите изповеди дистанцирано, отчуждено, като че ли просто оповестяват обстоятелствата, до момента в който от механични „ диктофони “ се трансфорат незабелязано в преживяващи, страдащи създания.

За документалното звучене на представлението (вероятно елементи от него в действителност се базират на документи) способстват и аудиозаписите, в които взе участие съвсем целия актьорски екип на театъра: инспектори, следователи, разпитващи, наказващи, близки... Може би този аскетичен минимализъм е единственият вероятен театрален прочит на този толкоз „ несценичен “, сложен текст, който поразява като удар в слънчевия сплит.

Жените в спектакъла не се познават и не споделят между тях – за фена ги свързва фактът, че мъжете им – публицист публицист, духовник, фабрикант, са хвърлени в една килия след безпричинния им арест. Но връзките сред тях не стопират дотук – те не престават в повтарящия се във всеки от монолозите претекст за френетичното търсене на ямата, където са зарити труповете на мъжете им

Яма, покрита със сгурия, върху която снегът не се задържа от топлината на телата – мощен облик, трогателен... Връзките се простират до идващото потомство с описа за художника, осъден за неуважение нормите на соц-реализма, и ще поразят кармично и трето потомство дами – внучката на една от героините.

Макар и изумени, те са жилави и ще устоят макар провалите: и обществени, и психически... На финала, както в края на романа „ Майките “ от Теодора Димова, се плаче – катарзисът е мъчителен, само че неминуем. И най-тежките истории не трябва да остават неразказани, с цел да проумеем предишното си и да продължим. Тогава може би ще успеем и да не се ненавиждаме между тях...