Варненка описа чудото на градския транспорт, как автоматите гълтат пари и какво следва след това
снимка Live.Varna.bg, арихв
Варненка изпрати до редакцията на " Петел " писмо, в което разказва в детайли перипетиите и неприятните моменти, които претърпява във варненския градски трпанспорт. Най-сериозният проблем, на който тя обръща внимание е до болежка прочут на всички, които пътуват с рейс в морския град - автоматите за продожба на билети в транспортните средства, които постоянно " гълтат " парите на пасажерите и не връщат ресто. Читателката ни Нина Георгиева обаче разказва и доста други нередности, в своя роман, който публикуваме без редакторска интервенция:
Отскоро пребивавам в центъра на Варна. Купихме си апартамент там с огромно предпочитание, да ми е близо до работа, да ни е на пешеходно разстояние до значимите места, да е с една концепция по- несъмнено. Да де, но Господ не те оставя във постоянно самодоволство. Трябва да има напън. Съкратиха ме от работа и мъчно си открих друга. Е, открих – в кварталите. И се наложи да употребявам градски превоз, с цел да работя. Като хиляди други хора несъмнено. Не че съм хепи, че се постанова да изгубвам толкоз време в превоза, само че като не карам кола, по този начин е.
На няколко пъти ми се случи омазаната от стотици пръсти машина за продажба на билети да ми глътне левчето и да не ми пусне билетче. За има-няма два месеца пред очите ми се случи и на няколко други пасажера. Хората стоят, оглеждат се безпомощно и не знаят какво да вършат. Аз просто пущам по още едно левче и си закупувам друго билетче. Не ми е хубаво, само че по какъв начин по този начин да пътувам даром, ами като се качи контрола какво ще изяснявам?
Винаги си имам приготвени монети, само че при едно от пътуванията се случи по този начин, че левчето ми изпаднало от джоба. Най- дребните банкноти, които имах бяха 5 лв.. Сложих ги в машината и зачаках. Чаках най-малко две спирки. Нито ресто, нито билетче. Зад мен се натрупа опашка, тормозих се доста. Добре, че пасажерите излязоха хора, желаеха да ми оказват помощ, посъветваха ме да се обадя на телефона на машината. „ Не им ги оставяйте, Госпожо. Това са цели 5 лв., те не заслужават. “ – чух женски глас до мен. Признавам, че в случай че не ми беше споделила по този начин дамата, надали щях да се обадя. Къде ли не съм дала 5 лева…Обаче се обадих. И зачаках някой да ми вдигне. Разбира се никой не подвигна от първото позвъняване. Аз не се отхвърлих и набрах повторно. И отново зачаках. И единствено се молех да не се качи контрола. Хеле подвигнаха ми, одобриха ми сигнала и ми споделиха да очаквам да ми се обадят от кое място и по кое време да си взема рестото. И аз си зачаках, дните си минаваха, никой не ми се обаждаше. Вече се бях примирила. Хванах на пай пас един кондуктор в тролея и го питах какво да върша. Отговорът беше: „ Обадете им се отново “. Обадих се отново, заинатих се, не поради 4-те лв. ресто, а поради правилото. Не им стана прелестно насреща, че си диря рестото, дадоха обещание да ми се обадят. Пак зачаках. Най- след това, след няколко дни позвъниха и ми споделиха да отида да си желая рестото в „ някогашната Стоматология “. Аз пребивавам наоколо и не ми е проблем, но човек живеещ във Владиславово, Виница, Аспарухово, Галата или не знам още къде, какъв брой пари би трябвало да даде, с цел да си вземе рестото?
Връщайки се от работа в горещината единствено се молех да има асансьор, че до шестия етаж след нажежения асфалт на открито никак не ми се катереше. Т. нар. „ някогашна Стоматология “ е в цялостна съсипия. Още на входа се чудех да стъпя ли на стъпалата и дали няма да пропадна дружно с останалата читава половина от тях. Търсейки заветния асансьор погледът ми попадна на надпис „ Детско поделение “, което като множеството деца от моето потомство и аз съм посещавала. Сега е овързано с три реда синджири и катинари. Качих се в допотопния асансьор и единствено се молех да стигна до шестия етаж невредима. Ако знаех на какво ще се натъкна по стълбите на слизане щях и надолу да се кача. Озовах се пред заключена врата, на която се мъдрят някакви букви. Нищо друго. Взех да се оглеждам, по какъв начин ще вляза вътре, бравата счупена… Погледът ми попадна на някаква уредба с копче на нея. Натиснах го и о, знамение, взе, че звънна. Показа се една, след това друга леличка. Помолиха ме да очаквам, приемали сигнал…(отгоре може би J). Не ми желаеха никакъв документ за идентичност, коя съм, що съм… не че някой инцидентен ще знае за въпросните 4 лв., само че въпросът е кардинален. Прибрах си огромните пари, с огромната Одисея и заслизах надолу по стълбите. Хора, не знаете защо става въпрос. Само две стъпала по- надолу гледката е ужасяваща. Купчини хлебарки с коремите нагоре, няма къде да стъпиш по стълбите. Явно двата етажа по- надолу са празни и не се поддържат от никого, очевидно са пръскали, няма такава бедност. Ужасявам се от страната, не от родината си, от страната, от незаинтересоваността да видиш малко по- надалеч от носа си. Тези хлебарки ги е имало и по другите етажи, само че са били изметени, тъй като там непрекъснато слизат хора. Ето с тази бедност не мога да се примиря. С мръсотията, в която сме подготвени да живеем без да ни прави усещане. Важното е на следващия ден да постнем и да се тагнем, какво е на две стъпала от нас, не е наша работа. Само че, по този начин няма да ни бъде. И по тази причина тревата отвъд оградата постоянно ще е по- зелена.
Н. Георгиева
Проверка на обстоятелствата: Съобщете ни, в случай че видите фактологични неточности и нередности в публикацията или мненията. Пишете непосредствено на [email protected] . Ще обърнем внимание!
За реклама в "Петел " на цена от 50 лв. на ПР обява пишете на и вижте още в -.
Прочети тук -
Варненка изпрати до редакцията на " Петел " писмо, в което разказва в детайли перипетиите и неприятните моменти, които претърпява във варненския градски трпанспорт. Най-сериозният проблем, на който тя обръща внимание е до болежка прочут на всички, които пътуват с рейс в морския град - автоматите за продожба на билети в транспортните средства, които постоянно " гълтат " парите на пасажерите и не връщат ресто. Читателката ни Нина Георгиева обаче разказва и доста други нередности, в своя роман, който публикуваме без редакторска интервенция:
Отскоро пребивавам в центъра на Варна. Купихме си апартамент там с огромно предпочитание, да ми е близо до работа, да ни е на пешеходно разстояние до значимите места, да е с една концепция по- несъмнено. Да де, но Господ не те оставя във постоянно самодоволство. Трябва да има напън. Съкратиха ме от работа и мъчно си открих друга. Е, открих – в кварталите. И се наложи да употребявам градски превоз, с цел да работя. Като хиляди други хора несъмнено. Не че съм хепи, че се постанова да изгубвам толкоз време в превоза, само че като не карам кола, по този начин е.
На няколко пъти ми се случи омазаната от стотици пръсти машина за продажба на билети да ми глътне левчето и да не ми пусне билетче. За има-няма два месеца пред очите ми се случи и на няколко други пасажера. Хората стоят, оглеждат се безпомощно и не знаят какво да вършат. Аз просто пущам по още едно левче и си закупувам друго билетче. Не ми е хубаво, само че по какъв начин по този начин да пътувам даром, ами като се качи контрола какво ще изяснявам?
Винаги си имам приготвени монети, само че при едно от пътуванията се случи по този начин, че левчето ми изпаднало от джоба. Най- дребните банкноти, които имах бяха 5 лв.. Сложих ги в машината и зачаках. Чаках най-малко две спирки. Нито ресто, нито билетче. Зад мен се натрупа опашка, тормозих се доста. Добре, че пасажерите излязоха хора, желаеха да ми оказват помощ, посъветваха ме да се обадя на телефона на машината. „ Не им ги оставяйте, Госпожо. Това са цели 5 лв., те не заслужават. “ – чух женски глас до мен. Признавам, че в случай че не ми беше споделила по този начин дамата, надали щях да се обадя. Къде ли не съм дала 5 лева…Обаче се обадих. И зачаках някой да ми вдигне. Разбира се никой не подвигна от първото позвъняване. Аз не се отхвърлих и набрах повторно. И отново зачаках. И единствено се молех да не се качи контрола. Хеле подвигнаха ми, одобриха ми сигнала и ми споделиха да очаквам да ми се обадят от кое място и по кое време да си взема рестото. И аз си зачаках, дните си минаваха, никой не ми се обаждаше. Вече се бях примирила. Хванах на пай пас един кондуктор в тролея и го питах какво да върша. Отговорът беше: „ Обадете им се отново “. Обадих се отново, заинатих се, не поради 4-те лв. ресто, а поради правилото. Не им стана прелестно насреща, че си диря рестото, дадоха обещание да ми се обадят. Пак зачаках. Най- след това, след няколко дни позвъниха и ми споделиха да отида да си желая рестото в „ някогашната Стоматология “. Аз пребивавам наоколо и не ми е проблем, но човек живеещ във Владиславово, Виница, Аспарухово, Галата или не знам още къде, какъв брой пари би трябвало да даде, с цел да си вземе рестото?
Връщайки се от работа в горещината единствено се молех да има асансьор, че до шестия етаж след нажежения асфалт на открито никак не ми се катереше. Т. нар. „ някогашна Стоматология “ е в цялостна съсипия. Още на входа се чудех да стъпя ли на стъпалата и дали няма да пропадна дружно с останалата читава половина от тях. Търсейки заветния асансьор погледът ми попадна на надпис „ Детско поделение “, което като множеството деца от моето потомство и аз съм посещавала. Сега е овързано с три реда синджири и катинари. Качих се в допотопния асансьор и единствено се молех да стигна до шестия етаж невредима. Ако знаех на какво ще се натъкна по стълбите на слизане щях и надолу да се кача. Озовах се пред заключена врата, на която се мъдрят някакви букви. Нищо друго. Взех да се оглеждам, по какъв начин ще вляза вътре, бравата счупена… Погледът ми попадна на някаква уредба с копче на нея. Натиснах го и о, знамение, взе, че звънна. Показа се една, след това друга леличка. Помолиха ме да очаквам, приемали сигнал…(отгоре може би J). Не ми желаеха никакъв документ за идентичност, коя съм, що съм… не че някой инцидентен ще знае за въпросните 4 лв., само че въпросът е кардинален. Прибрах си огромните пари, с огромната Одисея и заслизах надолу по стълбите. Хора, не знаете защо става въпрос. Само две стъпала по- надолу гледката е ужасяваща. Купчини хлебарки с коремите нагоре, няма къде да стъпиш по стълбите. Явно двата етажа по- надолу са празни и не се поддържат от никого, очевидно са пръскали, няма такава бедност. Ужасявам се от страната, не от родината си, от страната, от незаинтересоваността да видиш малко по- надалеч от носа си. Тези хлебарки ги е имало и по другите етажи, само че са били изметени, тъй като там непрекъснато слизат хора. Ето с тази бедност не мога да се примиря. С мръсотията, в която сме подготвени да живеем без да ни прави усещане. Важното е на следващия ден да постнем и да се тагнем, какво е на две стъпала от нас, не е наша работа. Само че, по този начин няма да ни бъде. И по тази причина тревата отвъд оградата постоянно ще е по- зелена.
Н. Георгиева
Проверка на обстоятелствата: Съобщете ни, в случай че видите фактологични неточности и нередности в публикацията или мненията. Пишете непосредствено на [email protected] . Ще обърнем внимание!
За реклама в "Петел " на цена от 50 лв. на ПР обява пишете на и вижте още в -.
Прочети тук -
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ