Клети сираци и величави роби
Случайно да сте показвали „ Козият рог " на чужденец? Е, аз съм го показвала. Даже на двама, датчани. Поискаха да видят български филм. Изобщо не се поколебах, за мен „ Козият рог " и тогава, и в този момент, е най-хубавият български филм. Освен това има напълно малко текст, което е добре, когато би трябвало да се превежда филм.
Нищо сходно. Наложи се да приказвам от самото начало. Да изяснявам - това в този момент турци ли са или българи, но по какъв начин ги разграничавам - те били толкоз идентични, а за какво се ненавиждат, и за какво желая да ги убедя, че турците са жестоки, не е ли нечовечен в действителност бащата... По средата на кино лентата го стопирах, извадих исторически атлас, обясних в резюме българската история от основаването на страната до Берлинския конгрес и пуснахме още веднъж кино лентата. Ако мислите, че им беше станало по-ясно - не, не беше. Цялото събитие - замислено като родолюбиво и гордо начинание - се оказа неразбирателство и тъга.
Така ще се почувства евентуално и семейство Макрон, в случай че прочете подарената им от българското президентско семейство „ Време разделно ". Но те няма да я прочетат, несъмнено. Такива дарове се вършат, с цел да влязат в някакъв склад, където към този момент има насъбрани сходни сувенири. В този смисъл няма никакво значение какво сме подарили на семейство Макрон - за тях няма. За нас обаче има. Защото тази книга някой я е избрал като знак, а знаците имат смисли.
За романа на Антон Дончев са се казвали колкото положителни неща, толкоз и неприятни. Най-странното е, че всички те са правилни. Добра книга, само че...Лично за мен това изречение може да се редуцира до запетайката: „ Време разделно " е относително добра книга. В смисъл - четивна. Книга, просто книга. Не учебник, не проучване, не извор за исторически обстоятелства, а книга. Субективна художествена небивалица, каквато е всяка книга. Доста по-субективна от нормално, като всяко нещо с поръчков план. Вълнуваща в огромната си част, с детайли на екшън, хорър, трилър и романтика, както гласят актуалните понятия. „ Време разделно " обаче от дълго време е натоварена с освен това, предоставени са й функции, които са прекомерно огромни и непостижимо сложни за книга. Тя би трябвало да ни обрисува пред актуалните и бъдещите генерации, а не щеш ли и пред света. И да ни обрисува като какви? Като велики страдалци. Като жертва - не щеш ли си дойдохме на думата и на обичаната роля. Ние, жертвите.
„ Време разделно " се превежда на непознати езици (с финансовата поддръжка на българската държава) и се подарява на непознат държавен глава по същата причина, заради която „ Балканджи Йово " е най-предано защитавания текст в образователната стратегия. Те би трябвало да ни припомнят на нас - родителите, те би трябвало да научат тях - децата ни, от тях се чака да кажат - на света, че българите сме историческа жертва на едно иго, което е свършило преди близо век и половина, само че продължава да е толкоз значимо, че ние към момента се изживяваме най-вече като жертви.
Премиерът ни отразява тъкмо този национален нрав. „...Кой ми е оказал помощ на мен, сирака, да стана кмет, министър председател? " - това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развиването на селските региони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „ сирака " Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а татко му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се базира на аргумента, че е освен това състояние сирак, разумно е народът, който го е избрал да счита, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За нрав, става дума.
Да си жертва е много привлекателна роля. Тя носи доста облаги. Най-малката - получаваш съжалението на близките. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално циврене и мрънкане е поради едното страдание. Съжаленият се усеща свестен, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са отговорни. Как да са отговорни, като са жертва, отговорни са, несъмнено, насилниците. А насилници в българската история и актуалност - колкото щеш. Ние сме дребни, ние сме доста дребни, само че по тази причина пък безпределно скъпи и по тази причина всеки желае да ни има и ръководи. Съдбата ни се взема решение на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме постоянно от неприятната страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на насрещен избавител от подтисник, който преди този момент ни е бил избавител. За което нямаме никаква виновност, нали сме наясно? - жертвата в никакъв случай не е отговорна.
Но в действителност най-изгодното е, че не се постанова да вършим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се постанова да работиш. Твоите старания са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или другояче ти си жертва и насилникът взема решение какво ще се случи. Ти не носиш отговорност - представяте ли си каква лекост на битието е това?
Ако не вярвате на мен, ще се наложи да повярвате на Иван Вазов - този стихотворец на величавото национално страдалчество и главен източник на знания по българска история. Ето какво написа Иван Вазов в главата „ Силистра-йолу " в „ Под игото ": „ Защото при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите радостни. Там, дето арената на политическата и духовната предприемчивост е затворена с ключ, дето апетитът за бързи замогвания от нищо се не нервира и необятните честолюбия не намират шир да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни локални и персонални злословия, а утеха и развлечения търси и намира в мъничките елементарни и лесни богатства на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството: един гивеч, изпечен с алени патладжани, смрадлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а в случай че има при него цигулари, то е върхът на земното благополучие. Поробените нации имат своя философия, която ги помирява с живота. Един безизходно пропаднал човек, постоянно свършва с един патрон в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ пленен, въпреки и безнадеждно, в никакъв случай се не самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се радостни. Погледнете националната лирика, дето са се отразили така блестящо националната душа, живот и светоглед. Там около черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни виновност, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни... "
Това е Иван Вазов, по мое персонално мнение по-голям ценител на историята и националната психика от Антон Дончев. Прочетете го още един път и ще разберете освен за какво подарихме на Макрон „ Време разделно ". А и за какво ни беше толкоз значимо по какъв начин е облечена Деси, по какъв начин се излага Бойко, каква е била прегръдката на този с оня в сантиметри и така нататък Само не ни интересуваше за какво Макрон пристигна в България. И за какво се ускори да атакува Полша, сякаш някой му беше пуснал Вагнер (по Уди Алън). И какво спечелихме или загубихме не разбрахме. Но то и няма значение...виж нагоре Иван Вазов.
Източник: Веселина Седларска, reduta.bg
Нищо сходно. Наложи се да приказвам от самото начало. Да изяснявам - това в този момент турци ли са или българи, но по какъв начин ги разграничавам - те били толкоз идентични, а за какво се ненавиждат, и за какво желая да ги убедя, че турците са жестоки, не е ли нечовечен в действителност бащата... По средата на кино лентата го стопирах, извадих исторически атлас, обясних в резюме българската история от основаването на страната до Берлинския конгрес и пуснахме още веднъж кино лентата. Ако мислите, че им беше станало по-ясно - не, не беше. Цялото събитие - замислено като родолюбиво и гордо начинание - се оказа неразбирателство и тъга.
Така ще се почувства евентуално и семейство Макрон, в случай че прочете подарената им от българското президентско семейство „ Време разделно ". Но те няма да я прочетат, несъмнено. Такива дарове се вършат, с цел да влязат в някакъв склад, където към този момент има насъбрани сходни сувенири. В този смисъл няма никакво значение какво сме подарили на семейство Макрон - за тях няма. За нас обаче има. Защото тази книга някой я е избрал като знак, а знаците имат смисли.
За романа на Антон Дончев са се казвали колкото положителни неща, толкоз и неприятни. Най-странното е, че всички те са правилни. Добра книга, само че...Лично за мен това изречение може да се редуцира до запетайката: „ Време разделно " е относително добра книга. В смисъл - четивна. Книга, просто книга. Не учебник, не проучване, не извор за исторически обстоятелства, а книга. Субективна художествена небивалица, каквато е всяка книга. Доста по-субективна от нормално, като всяко нещо с поръчков план. Вълнуваща в огромната си част, с детайли на екшън, хорър, трилър и романтика, както гласят актуалните понятия. „ Време разделно " обаче от дълго време е натоварена с освен това, предоставени са й функции, които са прекомерно огромни и непостижимо сложни за книга. Тя би трябвало да ни обрисува пред актуалните и бъдещите генерации, а не щеш ли и пред света. И да ни обрисува като какви? Като велики страдалци. Като жертва - не щеш ли си дойдохме на думата и на обичаната роля. Ние, жертвите.
„ Време разделно " се превежда на непознати езици (с финансовата поддръжка на българската държава) и се подарява на непознат държавен глава по същата причина, заради която „ Балканджи Йово " е най-предано защитавания текст в образователната стратегия. Те би трябвало да ни припомнят на нас - родителите, те би трябвало да научат тях - децата ни, от тях се чака да кажат - на света, че българите сме историческа жертва на едно иго, което е свършило преди близо век и половина, само че продължава да е толкоз значимо, че ние към момента се изживяваме най-вече като жертви.
Премиерът ни отразява тъкмо този национален нрав. „...Кой ми е оказал помощ на мен, сирака, да стана кмет, министър председател? " - това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развиването на селските региони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „ сирака " Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а татко му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се базира на аргумента, че е освен това състояние сирак, разумно е народът, който го е избрал да счита, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За нрав, става дума.
Да си жертва е много привлекателна роля. Тя носи доста облаги. Най-малката - получаваш съжалението на близките. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално циврене и мрънкане е поради едното страдание. Съжаленият се усеща свестен, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са отговорни. Как да са отговорни, като са жертва, отговорни са, несъмнено, насилниците. А насилници в българската история и актуалност - колкото щеш. Ние сме дребни, ние сме доста дребни, само че по тази причина пък безпределно скъпи и по тази причина всеки желае да ни има и ръководи. Съдбата ни се взема решение на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме постоянно от неприятната страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на насрещен избавител от подтисник, който преди този момент ни е бил избавител. За което нямаме никаква виновност, нали сме наясно? - жертвата в никакъв случай не е отговорна.
Но в действителност най-изгодното е, че не се постанова да вършим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се постанова да работиш. Твоите старания са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или другояче ти си жертва и насилникът взема решение какво ще се случи. Ти не носиш отговорност - представяте ли си каква лекост на битието е това?
Ако не вярвате на мен, ще се наложи да повярвате на Иван Вазов - този стихотворец на величавото национално страдалчество и главен източник на знания по българска история. Ето какво написа Иван Вазов в главата „ Силистра-йолу " в „ Под игото ": „ Защото при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите радостни. Там, дето арената на политическата и духовната предприемчивост е затворена с ключ, дето апетитът за бързи замогвания от нищо се не нервира и необятните честолюбия не намират шир да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни локални и персонални злословия, а утеха и развлечения търси и намира в мъничките елементарни и лесни богатства на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството: един гивеч, изпечен с алени патладжани, смрадлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а в случай че има при него цигулари, то е върхът на земното благополучие. Поробените нации имат своя философия, която ги помирява с живота. Един безизходно пропаднал човек, постоянно свършва с един патрон в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ пленен, въпреки и безнадеждно, в никакъв случай се не самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се радостни. Погледнете националната лирика, дето са се отразили така блестящо националната душа, живот и светоглед. Там около черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни виновност, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни... "
Това е Иван Вазов, по мое персонално мнение по-голям ценител на историята и националната психика от Антон Дончев. Прочетете го още един път и ще разберете освен за какво подарихме на Макрон „ Време разделно ". А и за какво ни беше толкоз значимо по какъв начин е облечена Деси, по какъв начин се излага Бойко, каква е била прегръдката на този с оня в сантиметри и така нататък Само не ни интересуваше за какво Макрон пристигна в България. И за какво се ускори да атакува Полша, сякаш някой му беше пуснал Вагнер (по Уди Алън). И какво спечелихме или загубихме не разбрахме. Но то и няма значение...виж нагоре Иван Вазов.
Източник: Веселина Седларска, reduta.bg
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ