Словото на почетния председател на ДПС д-р Ахмед Доган пред

Словото на почетния ръководител на Движение за права и свободи доктор Ахмед Доган пред елита на Движение за права и свободи на тържеството по случай настъпването на новата 2020 година бе публикувано от партийния пресцентър. Varna24.bg го разгласява без редакторска интервенция:

Уважаеми господин ръководител,

Уважаеми дами и господа,

Разбираемо е, че тази година е необикновен маркер в нашето политическо битие, тъй като тя бележи един цикъл в развиването на страната и на Движението: 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи. 

Но на първо място желая да ви поздравя за сполучливото показване на МИ-2019. Безспорно е, че Движение за права и свободи утвърждава и уголемява наличието си в локалната власт. На всички ви е ясно, че това е надстроен потенциал за по-добро показване на последващи парламентарни избори. В този подтекст има неудачи и проблематични обстановки в някои райони, само че се надявам, че след прецизни разбори ще предприемете ограничения и тактики за тяхното превъзмогване.

Фразата " 30 години Преход - 30 години Движение за права и свободи " се произнася относително елементарно. Но започнеш ли да я осмисляш в действителни измерения като мотивация, модели на политическо държание с дейности и противопоставяния, имаш възприятието, че по-скоро се занимаваш с драматургия, а не с политика. Затова от моя позиция няма нужда да се прави ретроспективен разбор на генетичната политическа връзка на Прехода с появяването на Движение за права и свободи в общественото пространство, тъй като субективното изместване на ролевата значителност в този развой ще бъде неизбежно.

Като препрочитам разнообразни страници с разбори и персонални мемоари на участници в Прехода за прощален път се увещавам, че ретроспективното изместване е проклятието и достолепието на историята, когато е третирана с " персонално присъединяване " и от близка отдалеченост. Оказва се, че в някои случаи да пишеш История е еднакво, даже по-значимо, от това да правиш История.

Темата за Прехода сякаш е на път да се трансформира в " историческа действителност " и официално е предметна област на проучване от анализатори и историци. Но таман поради " близката отдалеченост " и " персоналното наличие " действителността на Прехода е от хибриден вид с очевидно доминиране на политическото над историческото. Затова оценките за Прехода като предписание си опонират, даже взаимно изключват. Но тази привидна справедлива несигурност на полезности, позиции и оценки за 30-годишен интервал от най-новата история на страната е естествен феномен в изискванията на народна власт. Проблемът е, че се появи ново потомство, което възприема действителността на Прехода с изкривени оценки и позиции или като недовършен развой без котва.

Разбира се, една от значимите предпоставки за това е събитието, че забележителна част от начинателите и потърпевшите от Прехода настоящо участват в политическия набор на общественото пространство. В емблематичен смисъл това са БСП-СДС-ДПС, които са надалеч от реализиране на единодушие за действителните им функции в този развой.

Но фундаменталният въпрос, който виси в общественото пространство, е не толкоз кой каква роля има в Прехода, а:

Какво ни дадоха тези 30 години от началото на демократичните промени в България?

Сложен и сложен въпрос, който няма еднопосочен отговор.

Ако има безапелационен положителен или отрицателен отговор с изреждане на достиженията и " вредите " като в заможен указател, ще бъде неправилно, тъй като няма да издържи на очевидните екзистенциални действителности и на тестването на времето.

Едно е несъмнено, като система на отчитане на постигнатото и изпортеното, от днешна позиция Преходът ни даде опция за демократични промени, само че без програмирана визия за технологията на промените: кое, по какъв начин, до каква степен и с каква скорост да се извършат във времето.

Вместо визия бяха импортирани извън разнообразни модели и нормативни действителности, които имаха над 200-годишна история. А нашата социално-икономическа система и колективният индивид, в лицето на главните институции и на родените от Прехода политически партии на Демокрацията, не можаха да намерят оптималната политическа мяра на взаимоотношение на импортираните с наличните действителности вътре в страната. Несъвместимостта на " външното " и " вътрешното " изкривиха опциите за превръщане на вероятното в фактически, създавайки мътна политическа среда, което след това стартира да продуцира дефектирани социално-икономически и политически действителности.

Когато след 30-годишна история приказваме за дефектиране на демократичните правила, правила и действителности, това най-малкото е обезпокоителен сигнал в обществото. Но няма по какъв начин да си затворим очите пред явни и очевадни политически действителности. Опорочаването на изборния развой се трансформира в зараза, която обхвана всички политически обединения и това рефлектира върху нормалното възпроизвеждане на демокрацията и слага под подозрение нейната легитимност. Обективно видяно политическата система на обществото се връща в изходното си състояние на пускане на Прехода, когато правехме избори под надзора на външни наблюдаващи, в това число и от Сената на Съединени американски щати.

Нашата демокрация е представителна. Всеки претендент за " представител " на жителите по предписание би трябвало да се състезава с други като него и да предложи ясна визия за обслужване на жителите, които го избират и пред които той би трябвало да се регистрира като техен представител във властовата система. Тази " визия " непрекъснато би трябвало да се обновява, съгласно потребностите на обществото. Проблемът е, че тъкмо това не се прави. Липсата на визия се подменя с нереални политически реторики на европейски тематики, което е индикация, че не се познават действителните проблеми на хората. Изправени сме пред сериозен дефицит на новаторски хрумвания, тъй като стремежът към властта и властовата система на обществото се трансформира в самоцел за елита със силата на опиум. Подобна социално-политическа обстановка поражда умора, незаинтересованост и демотивация в обществото, а по предписание политиците се трансформират в гръмоотводи на цялата насъбрана отрицателна сила в народен и интернационален мащаб.

Според мен една от основните аргументи за избуяването на национализмите и популизмите, както и на техните спонтанни противопоставяния в европейски мащаб, е умората от инерцията и рутинността на демократичната система на ръководство.

В това положение на социума, сякаш " автоматизирано " се задейства защитната система на демокрацията. Впечатляващ най-нов образец за този предпазен механизъм на демокрацията е  " Движението на сардините " в Италия: никому незнайни четирима младежи за няколко седмици изкараха над триста хиляди жители на улицата, с цел да стачкуват " против културата на омразата и разделянето ", за " виновни избори ", за " одобряване на демокрацията ", " да разсънят италианската политика ".

Тази обстановка настойчиво припомня за легендарния  " резултат на пеперудата "  за динамичното балансиране на времето и живите системи в природата: при избрани условия едно непринудено микроколебание на въздуха може да породи стихия в другия завършек на света.

Демокрацията е като Природата, тя има вътрешна нужда непрекъснато да е в режим на самоорганизираща се система. Но до момента в който Природата рестартира нарушавания си динамичен баланс с катастрофични феномени, а от време на време даже с " един вирус ", то в едно цивилизовано общество не би трябвало да се допусне подобен радикализъм. Въпреки че сходни явления се трансфораха в политическо всекидневие на нашата цивилизация.

В този социално-политически подтекст по всичко наподобява, че рестартът на демократичния модел, комбиниран с моралния императив, е нежният, само че неминуем излаз от тази обстановка. Кога и по какъв начин ще се получи това, зависи от зрелостта на политическия хайлайф и на гражданското общество.

Когато приказваме за цикличност във включването на защитната система на демокрацията не би трябвало да се фокусираме единствено върху политическите действителности в България, даже не трябва да се възприема напълно като европейско събитие. Характерен политически синдром на цикличността е появяването на политическия терен на непредвиден, " некомпетентен ", нехарактерен с харизматичен профил политически индивид. Така се получи в Съединени американски щати с президента Тръмп.

Цикличността допуска, че е време за промяна на парадигмата на властовата система, от време на време полюсно, съгласно историческите обичаи на властовата система, манталитета на гражданското общество и " градуса " на интернационалната среда. Европа има най-богат опит в коригирането или преобразуването на полюсите на властовата система, уместно дозирани с леви, десни и центриски хрумвания. Последният свеж образец е Брекзит, който слага на тестване самата концепция за обединена Европа.

От тази позиция на този етап либералната идея се намира в положение на историческа пауза, таман заради това нейните цели са да противодейства на всичко, което заплашва демокрацията. Либерализмът съществено би трябвало да си адаптира визията за резистентен политически и стопански ред в света. След възхода и рецесията на неолиберализма, очевидно е належащо да се реформира самия модел за демократична визия за развиване на света. Защото главните ѝ постулати и практики са от времето на модернизма и класическия капитализъм.

Друг значим цикъл, който занапред следва да се разгърне, е дисхармонията на цикъла на струпване с този на систематизиране и преразпределение. Това, несъмнено, не е от сантимент към " обществената концепция ", а от увеличението на рисковите фактори за предизвикателство на криза, в резултат на прекомерно необятно отворената ножица сред небогати и богати.

Всички партии ще станат малко по-социални и ще заговорят за обществения вектор на обществото. Това несъмнено е нов политически портал за левите партии в Европа, само че до каква степен те са подготвени да се възползват от преобразуването на парадигмата за стабилността на финансовата система и тази на властовата система, е друга тематика.

В този ред на мисли, към днешна дата в политическия набор на България няма нито предпочитание, нито подготвеност за предварителни парламентарни избори. Всяка политическа мощ се надява за обикновено привършване мандата на ръководещото болшинство с очакване оптимално да се възползва от парламентарното време за прелегитимиране, позициониране и вероятно за конструиране на нетипични съдружни формати. Целта им е обезпечено присъединяване във властовата система на страната. И таман по тази причина, ако волята им за власт надделее над концепцията за личната им сигурност като политически партии, предварителни парламентарни избори са вероятни.

Политическата нужда от рестартиране на политическия модел на обществото в една или друга степен се осъзнава, само че относително по-малко се изговаря или се отсрочва във времето. Защото рисковите фактори за продуциране на  " сериозната точка " на хаоса в партийните структури се явява проблемният възпиращ фактор за сходно коренно решение. Тъкмо заради това решаващият фактор за рестарта в тази ситуация е зрелостта и готовността на гражданското общество!

Бъдете живи и здрави и радостни празници!

Ахмед Доган