След японското нападение над Пърл Харбър Америка заклеймява японците, живеещи

След японското нахлуване над Пърл Харбър Америка жигосва японците, живеещи на нейна територия, като " риск за сигурността ". Над 120.000 души са задържани и изпратени в лагери. Но в Съединени американски щати заобикалят да приказват за това.

Мери Мураками като ученичка

Всичко стартира след японското нахлуване над американската военноморска база при Пърл Харбър на 7 декември 1941: още на идващия ден Съединени американски щати афишират война на Япония и в същото време зеклеймяват всички живеещи на територията на Щатите японци или мигранти с японски корени като " риск за сигурността на страната ". През февруари 1942 тогавашният президент Франклин Делано Рузвелт подписва указ, по силата на който над 120.000 души биват затворени в лагери срещу волята им. Само една пета от тях са родени в Япония. Останалите са второ или трето потомство японски мигранти. Мери Мураками е една от тях. В изявление за Дойче Веле тя споделя историята си:

Дойче Веле: Бързо ли се трансформираха настройките в Съединени американски щати след японското нахлуване над Пърл Харбър?

Мери Мураками: Всичко стартира още на същия ден. Ние знаехме, че ФБР е съставило лист и ще арестува хора. Още в нощта след нападението над Пърл Харбър из улиците на японския квартал в Сан Франциско започнаха да обикалят голям брой американски бойци. Никой не можеше да влезе или излезе от квартала. Тогава разбрахме, че неприятно ни се написа.

Съучениците на Мери Мураками

Дойче Веле: Как мина времето преди да Ви откарат в лагера напролет на 1942 година?

Мери Мураками: Първо вкараха комендантски час. Казаха, че важи за " няколко благи ". Но с всеки минал ден пространството, в което можехме да се придвижваме, ставаше все по-малко. Много скоро двете ми по-големи сестри и татко ми не можеха да вървят на работа. След това по-големият ми брат не можеше да отиде до университета. Впоследствие полицейският час влезе в действие за цели жилищни комплекси и аз не можех да отивам на учебно заведение. Много хора изгубиха работата си. Освен това банките определяха какъв брой пари можем да теглим на месец и нямахме достъп до нашите спестявания.

Дойче Веле: През пролетта на 1942 година, преди да бъдете интернирани в лагер, американската войска Ви предизвестява с плакати, че имате право да вземете със себе си единствено това, което можете да носите. Какво стана с цялото Ви имущество?

Мери Мураками: Моите родители бяха принудени да продадат всичко: цялото обзавеждане на седем стаи. Някои църкви, в коити членуваха японци, предложиха да складират някои движимости. Ние дадохме на склад някои неща, които искахме да си върнем след войната. Само че когато това се случи, не заварихме нищо. Нито скъпите сервизи, които майка ми имаше още от Япония, нито нашите кукли. Всичкото ни публично складирано имущество беше отнето. Много американци от японски генезис изгубиха преди време всичко - къщите си, работата си, цялото си имущество.

Дойче Веле: Какъв беше животът в лагера?

Мери Мураками: Бяхме настанени в щата Юта, в бараки за по 200 души. Всяко семейство получи номер. Нашият фамилен номер беше 22416, а самостоятелните номера на всеки един член на фамилията гласяха: за баща №22416 А, за мама - №22416 Б, а аз, като най-малка получих №22416 Е. Всички ние бяхме единствено номера. Имахме шанс, тъй като сестра ми съумя да провежда две стаи за седемчленното ни семейство - една за родителите и брат ми и една за нас -момичетата. В бараката имаше общ хигиеничен възел за всички. Тоалетните нямаха порти и бяха ситуирани една против друга, душовоте също. Единствените мебели, които имахме, бяха походни кревати и една печка за отопление. Понякога там беше доста студено. Но по-лоши от студа бяха пясъчните стихии. Пясъкът проникваше просто на всички места.

Дойче Веле: Имаше ли мъже в лагера, които служат в американската войска?

Мери Мураками: Много даже. Някои от тях отиваха непринудено в армията, с цел да засвидетелстват своята преданост къв Съединени американски щати. Те имаха вяра, че лагерите ще бъдат закрити по-бързо, с помощта на тяхното присъединяване в американската войска. Но това не стана. Мъжът на сестра ми също беше доброволец в специфичен японско-американски батальон. По някое време в лагера пристигнаха няколко души, с цел да вербуват младите мъже. След навършване на 18 години те трябваше да влязат в армията. Брат ми получи повиквателна незабавно след довеждане докрай на междинното си обучение и беше изпратен в Германия. Интересен е фактът, че точно един японско-американски отряд на американската войска освободи едно от подразделенията на концлагера в Дахау. По подигравка на ориста, родителите на множеството бойци от този отряд също бях затворени в лагери - единствено че в Съединени американски щати.

Мери Мураками през днешния ден

Дойче Веле: Днес Вие обикаляте учебните заведения и други институции и разказвате своята история. Защо?

Мери Мураками: Защото това е част от американската история, за която множеството хора не желаят и да чуват. Но те би трябвало да узнаят за тази страница от американската история. Това е значимо - изключително през днешния ден, когато някои вестници и политици у нас се отнасят към мюсюлманите по същия метод, както преди време към японците.

Дойче Веле: Какво Ви вълнува, когато се замислите за идните президентски избори в Съединени американски щати?

Мери Мураками: Силно съм загрижена за тези избори. Ако Тръмп стане президент, не ми се мисли... Много ме тормози методът, по който той приказва за мюсюлманите. Това е и една от аргументите да описвам моята история. Чрез нея желая да покажа, че американското държавно управление позволи голяма неточност, отнемайки ни просто по този начин гражданските права. Сегашните избори в Америка ясно ни демонстрират, че сходно нещо може да се повтори още един път.