След седемте десетилетия марксизъм-ленинизъм и след 10 годишна пауза в

След седемте десетилетия марксизъм-ленинизъм и след 10 годишна пауза в Русия се наложи нова държавна идеология – путинизъм (счита се, че терминът е въведен в научна приложимост от политологията през 2003 г.). Такава всъщност наложителна за популацията идеология е характерен признак на недемократичните общества, защото дава съображение мненията да се разделят на идеологически верни и неправилни, а неправилните (опозиционните, сериозните или просто различните) да бъдат преследвани.

При това глобата им да не се приема за цензура, а за отбрана на държавната сигурност, в която интензивно присъединяване имат тайните служби. Този механизъм в днешна Русия бе изцяло разкрит от войната в Украйна – тези, които не са съгласни с нея, със спуснатите от държавната идеология формулировки или даже единствено си разрешават да я назовават война, а не „ специфична интервенция “, ги чака затвор.

Дисекция на една държавна идеология

Путинизмът обаче, за разлика, да речем, от Чучхе-идеологията на Северна Корея, е държавна идеология, която търси въздействие и отвън страната, изключително на Запад. Така че можем да го следим и на родна почва, където той, към този момент най-малко, не е наложителен, само че има своите – къде по-срамежливи, къде по-яростни – последователи в политиката, медиите и измежду масите.

Путинизмът е абстрактен микс от залязъл комунизъм и изгрял шовинизъм. От комунистическата идеология са отпаднали самият комунизъм (путинизмът не дава обещание цялостна победа на пролетариата, нито на който и да било различен, с изключение на на Путин) и марксовата рецензия на капитализма (Путин е заобиколен от едри капиталисти под персоналната му опека). Запазили са се обаче безконтролната власт на страната за сметка на правата на индивида, култът към личността и идеологическият зложелател в лицето на Запада.

В постсъветския си вид страната е превърната в корпорация, която е съсредоточила в себе си – благодарение на обслужващо законодателство, бюрократичен авторитаризъм, корупция и принуждение – ръководството на всички запаси. А то на собствен ред е концентрирано в ръцете на Путин, култът към който се вижда с „ просто око “ в откровените прояви на поклонение и боязън от подчинените му (шестметровата маса, на която ги привикваше в Кремъл, е естествено зародила пространствена метафора на неговата недостижима власт).

Путинизмът поражда като опция и маркира края на опитите на Русия да се интегрира към западната народна власт след рухването на комунизма. Западната народна власт наново е оповестена за зложелател номер едно (състои се основно от „ вражески страни “) и офанзивите против нея изчерпват другояче свръхактивната агитация на режима в Москва, защото му липсват каквито и да е лични достижения, с които да притегля поддръжници.

Единственото, с което и до момента руснаците се гордеят пред света, е присъединяване им във Втората международна война един до друг точно с днешните им вражески страни. Оставена на личните си благоприятни условия, Русия няма какво друго да направи, с изключение на отново да стартира да създава „ Москвич “ и отново да тръгнат вицове: „ Заводът „ Москвич “ оповестява, че за българи важат записванията от 1980 година “.

Феноменът на постистината

За пропагандаторите на путинизма действителностите нямат значение, тъй като залагат на отрицателна взаимност по формулата – щом Западът е неприятен, то от единствено себе си се схваща, че Русия е добра. В приложимост влизат всеобщите хейтърски настройки, подтиквани от обстановката на постистина в обществените мрежи, където груповите страсти изместват обстоятелствата и доводите. И те подтикват да направиш избор, който не е в твой интерес, само че когато го осъзнаеш, към този момент е късно. Феноменът на постистината изяснява за какво постсъветската агитация на Запад против Запада се оказа надалеч по-ефективна, в сравнение с беше руската.

Но все пак и за путинизма, и за сталинизма, и за ленинизма в последна сметка няма по-ефективна агитация от проливането на кръв. Дори в спокойно време политиката на тези режими е милитаризирана – плаши с оръжие на открито, а вътре поддържа наказателен публичен ред, непосредствен до военно състояние, който изисква сляпо послушание и подготвеност да се жертваш за властта на водача, оприличен с митологично-поетичния облик на Родината – „ За Родину! За Сталина! “.

Национализмът в микса на путинизма е нацизъм – нападателен шовинизъм, за който не е задоволително да пази ползите на нацията, а да показва, в това число със мощ, превъзходството ѝ над останалите народи. В това отношение (и освен в това) путинизмът е подобен с националсоциализма. Само дето националсоциализмът стъпва върху мита за величието на арийската (нееврейската) нация, а путинизмът върху мита за величието на съветската душа. Иван Илин, обичаният мъдрец на Путин, основал нещо като „ християнски фашизъм “, избира да приказва за „ дух “ и за „ душевни сили “, които съветският народ черпи напряко от Бога.

Тези нереални религиозни категории правят напълно съответна пропагандна работа – в продължение на идеологически натоварените стихове на Тютчев „ Русия с разум не мож' я осъзна… в Русия може единствено да се има вяра “ мистифицират нейното великолепие и го освобождават от потребността да търси доводите на здравия разсъдък, каквито липсват. И дават на пропагандата сгодна опция, още веднъж мистически, да обвърже неразбираемостта на Русия от другите с правото ѝ на искания към тях. Вместо противоположното – колкото повече тя е „ черна дупка “ в историята, „ цепнатина “, както споделя Ерофеев, толкоз повече другите да имат право да вземат решение вместо нея.

Възкръсването на два тоталитаризма

Но левите интелектуалци на Запад и повлияните от тях продължиха до последно мазохистично да се радват, че не могат с разум да я схванат и да ѝ имат вяра. Чак когато Путин атакува Украйна, сякаш осъзнаха, че сме изправени пред риска двата тоталитаризма на 20 век - комунизмът и националсоциализмът - да възкръснат през 21 век едновременно в путинизма.

В България нестихващият спор на и за двете гледни точки към войната – като че ли могат да бъдат равнопоставени, демонстрира освен, че доста хора още нищо не са осъзнали, само че и че има такива, които чакат Путин да победи, с цел да вземат властта. И тогава, както се заканва водачът на „ Възраждане “, предателите да бъдат осъдени – явно тези, чиято позиция е на страната на жертвите в Украйна.

*Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.