Скрих се в килера, но и там се чуваше. Баща

Скрих се в килера, само че и там се чуваше. Баща ми крещеше на мама такива думи, че в случай че излезеха от моите уста, щеше да ми отреже и ушите, и ръцете по едно и също време. От доста хора съм хващала такива приказки – в хлебарницата. Когато стигнаха до мене за пръв път, попитах тате какво значат и той ми лепна шамар. Полека привикнах, убедих се, че всичко, изречено от човешка уста, е мръсно, и в случай че не искаш пердах, скрий се в килера. Прозорчето е малко, само че под него е ярко и буквите се виждат.

Аз не ги зная всичките – по картинките от буквара се сещам коя писмен знак що за птица е. „ К “ се е изправила до картинка на кон, значи буквата е кон. Видя ли „ К “ някъде, все я натоварвам с торби – мама ме праща на покупки на Пишман пазар, тъй като там е по-евтино. Обучила ме е – „ Измети на лелката “; аз помитам и лелката ми дава два домата повече, донасям вода на лелката от минералния извор, тя ми подарява тиквичка, след това повличам торбите, тежки като камиони, само че мисля за конската писмен знак „ К “. Конят носи торбите вместо мен и ми е елементарно. Полека научих буквата „ Т “ – трева. Баща ми ми разпорежда – „ Иди копай картофите “ - и аз вървя, ръцете ме заболяват, затуй мисля за буквата трева и на нея си почивам. Много е хубаво.

Вече ми е радостно, когато мама и тате се карат – седнал съм в килера с книгата. В нея има доста коне с конската писмен знак, цялостно е с трева и аз се чудя що за приказка е това. Ясно, конете хрупат тревата, само че аз желая истории и за други неща. Най-добре е, когато не ти обръщат внимание – тате се унася, в случай че в бутилката му ракията е свършила. Заспива. Веднъж до момента в който хъркаше, се научих да променям каналите на тв приемника. Не желаех да виждам по какъв начин ритат топката. И тя е от кожа, и аз съм от кожа – кожата ме боли от пердах, а топката я боли от ритници. Затова избягах от този канал и гледах по какъв начин една вуйна приказва за щастието. Но тя не разбираше нищо от благополучие.

За да не те виждат, не трябва да си хубава – като си хубава като мама, всички тебе гледат и работата на зле отива. Ако си противен, като приятеля на мама, отново всички тебе гледат – най-добре е някъде по средата, нито прекрасен, нито противен, нито висок, нито невисок, или най-добре да си старица, само че аз не съм старица, а дете – нито високо, нито ниско, само че несъмнено съм хубаво дете, тъй като ми споделят – „ Сладурче! “ Не желая да ми подмятат „ сладурче “, по тази причина отивам при бръснарката Арисана, помитам фризьорския й салон, нося й минерална вода от извора и ѝ споделям безшумно:

- Арисанке, благодаря, апелирам, острижи ме нула номер.

Гласът ми е мощен като кремък, по тази причина го сломявам и шептя. Ако говоря доста, мама ме гледа по този начин, че по-добре да ме удари по устата, вместо да ме гледа по този начин, а татко ми напряко ме плесници.

- Защо да те орязвам? – пита Арисанка.

- Заради жегата – неистина аз. – Въшките се люпят на топло в дългите коси. Хапят като тигри.

Арисанка ме стриже нула номер и по този начин ставам нито ниска, нито висока, нито хубава, нито грозна, обличам черна фланелка за 50 стотинки – мета магазина за фланелки втора ръка на Федьо, нося му вода. Жена му е болна, доста дебела и аз прегъвам облеклата вместо нея. Те миришат на остаряло чекмедже – дамата на Федьо споделя, че Европа миришела тъкмо по този начин, по тази причина би трябвало да проветрявам. Милата дебеланка ми даде без пари черна фланелка и черни къси панталонки. Те ме стягат, а фланелката е необятна като вятър към мене. Жената на Федьо ми подари и сандали, скъсани, грамадни, напряко безкрайни. Като ходя, пердаша и никой не поглежда към мене.

Аз съм едно свободно дете. Улицата е небе за мене, седна да отдъхна с буквара някъде, хора ми подмятат стотинки до съдраните сандали и забогатявам. В нас незабавно се събличам и се нагиздвам в зелената рокличка – татко ми не желае приятелката му да мисли, че съм просякиня.

Един ден мама сподели:

- Сбогом, Ано – пристигна и ме прегърна, даже ме целуна.

- Защо ме целуваш? – уплаших се аз. – Ще умреш ли?

- Ще умра – рече тя и се разсмя.

- Когато човек умира по тв приемника, не се смее, а плаче – поправих я аз.

- Аз ще умра - отсече мама. - Ето ти – тя извади един шоколад, огромен от тука до тавана, една нова рокличка – от хубавите, съвсем като нови, от магазина на Федьо, сандали и два лв.. – Чао, момиче.

Оттогава не съм я виждала.

Телевизорът сподели, че умрелите отивали на небето, само че с изключение на луна и няколко тънки звезди, не съм забелязала нито един човек там. Естествено, небето е надалеч и до момента в който я закара самолетът до такава степен, много път би трябвало да бъхти, пък в случай че са изпили с Косьо парите за билета, би трябвало да вървят пеш до небето – да се катерят на планината, до върха, след това да намерят някой бор, дето стига небето. Тя ще се умори, Косьо ще се напие два пъти, тя ще получи бъбречна рецесия и това ще ги забави.

- Как да знам, че си стигнала небето? – бях я попитала преди да се завърти с тил към мене, а тя изясни:

- Като завали дъжд, постави един леген и събери водата. Да знаеш, че аз ти изпращам дъжда. Измий се с водата от легена и повече няма да ти е тъжно.

- Чао, мамо – споделих й. – Недей да вдигаш Косьо като е пийнал, доста тежи. Ще получиш бъбречна рецесия и ми е жалост да виждам по какъв начин те боли.

Тогава мама остави куфара на земята, пристигна до мене и отново ме целуна, в очите й като главички на карфици прободоха сълзи. Значи правилно ще мре.

- Не пердах се, гибелта не боли – излъгах я аз.

Тя не беше страхлива. Взе си куфара, даде ми още два лв. и потегли към небето. Косьо я прибра на улицата в остарелия си Опел камионетка. И от този момент не съм я срещала.

Приятелката на татко ми беше голяма, доста здрава жена. Казваше се Марина. Нито татко ми говореше, нито тя. Лягаха напряко на земята и тъкмо както ги учеше тв приемникът правеха. Телевизорът учи хората на обич. Никой не ме закачаше, по тази причина обичам любовта: взимам си буквара, мъча се да чета, само че не мога да се сетя по какъв начин да подредя картинки вместо буквите. Как да запитвам Марина, като тя не приказва напълно по никакъв начин? Зная единствено един метод – помитам кухнята, разчиствам любовта от пода, нося минерална вода. Тя пие. Така пие магарето на съседа, един час гълта и преглъща, до момента в който не види дъното на кофата. Марина лочи, жабурка, до момента в който не съзре дъното на каната.

- Коя е тая писмен знак? – запитвам я и ѝ демонстрирам една страница, на която е нарисувана малина.

- „ М “ – споделя тя.

После отново й нося вода. Тя пие като магарето на съседа, и най-после отрязва: „ П “. Аз ги запаметявам, обикалям двора и си дублирам „ ППП “, „ МММ “. Момчето на съседа, Шушомир, наднича през зида и пита:

- Да не си откачила от апетит?

Аз се багра да не не помни буквите, не спирам, дублирам си мислено „ П-П-П “, „ М-М-М “, виждам прасето и малината в буквара, а Шушомир изчезва, по-късно се появява – качил се е на зида – зидът е висок отсам до върха на черешата.

Моят татко и бащата на Шушомир са се били за майка ми, за един глиган, за едно агне, за една копа сено, за една чаша ракия и не могат да се гледат. Като се видят, се смазват от пердах, татко ми е колосален, по-дълъг даже от яката Марина, а бащата на Шушомир е още по-грамаден. Майка му, в противен случай, е дребна, синеока като лекарството срещу бълхи, и ме е боязън от нея. Тя ме следи, само че в никакъв случай не ме е била.

Има си метод – в случай че искаш да не те бият, се криеш в килера, или измиташ пред къщата на индивида и му носиш вода от минералния извор. Аз изметох пред Шушомировата врата, оставих там едно шише с минерална вода, Шушомир изрита шишето, само че майка му го плесна. Оттогава дамата не ме ненавижда, дори в противен случай. Веднъж, както в турски сериал, ми остави торба с храна, само че татко ми подобен ми завъртя по врата, че паднах пред торбата и едно куче ми я измъкна отдолу под носа.

Сега Шушомир се покатери на оня дувар – два метра висок - той се катери доста добре, тъничък е като червей, само че аз съм тънка като по-тънък червей и се катеря по-бързо от него. Освен това познавам киселец, лапад, хрян, забелязала съм коя трева пасе котката на Шушoмир, като е болна и аз, като ми домъчнее, паса същата трева. Затова има дни, когато се колебая, че съм се трансформирала на котка, търча до огледалото на хубавичко Марина – тя не дава да докосвам нищо нейно, само че не крещи, тъй като не може да приказва. Радвах се, че не може, само че се оказа, че съм се радвала прекомерно рано.

- Хлапе – изрева оня ден тя. - Не барай.

Истината е: тя не реве. Гласът й е подобен - като на магарето на съседа, и аз, с цел да взема нещо нейно, първо помитам кухнята, нося й кана вода, тя пие два часа и половина, и ми разрешава: – „ Барай какво искаш. “

Взимам огледалото й, озъртам се – не съм котарак, а човек с остригана нула номер коса, черна фланелка като парашут, до глезените, и панталонки. Чудя се по какъв начин съм се навряла в тях, бебето на кметицата е за тия панталонки, само че аз и си върша сметка да измета в магазина за втора ръка на Федьо, дебелата му жена е добра също както по малкия екран. Дано ми подари някои по-големи панталонки.

- На – споделя Шушомир, който се е изкатерил точно на зида. Хвърли ми от горната страна една торба – от вътрешната страна по този начин мирише на хубаво, че напряко носът ми изиска да се откъсне от мене и да избяга при торбата. Даже си помислих, че е офейкал, само че не беше. Не носът, стомахът ми си бе плюл на петите. Бях останала без стомах, вместо корем и вътрешности - единствено дупка в мене. Хвана ме огромен боязън.

- Дръж - подвикна Шушомир и ми хвърли едни панталонки!

Бяха сини, с цип, страхотни панталонки, като по тв приемника. За момент забравих, че съм останала без корем и започнах да се заглеждам в джобчетата като невидяла. Сега зная, че тв приемникът нищо не схваща от благополучие. Никога не е предавал по какъв начин човек се радва на панталонки – подготвен е да си извади сърцето и да го постави в най-малкото джобче - по този начин то от близко ще зърне каква луксозна дрешка му е пуснал Шушомир. Щото даже и да има очи, сърцето е един трагичен пандизчия и нищо не вижда, до момента в който не го извадиш на ярко.

Тогава вратът ми се възпламени и си рекох - край, прекърши се! Баща ми ритна торбата, която миришеше хубаво. Още веднъж помислих, че вратът ми ще се строши, по-добре да беше се строшил, тъй като при третия пестник по този начин ме заболя, че се проснах на земята. Това ми се пада, щом съм глупава – трябваше да падна още от първия път.

- Ще те утрепя! – кресна Шушомир.

- Аз тебе ще утрепя – кресна татко ми.

- Грамаден и тъп! – Шушомир беше липсващ от зида и викаше от неговия си двор. Аз бях от нашата страна до татко ми и нали имам единствено един метод – пропълзях до метлата и почнах да мета пред краката му. После му донесох вода. Не ме пердаши повече, само че водата по никакъв начин не свърши работа.

- Нож! – ревна той. Страшно викна, само че не имах вяра да ме заколи. Той не колеше пилета даже, мама викаше един болен комшия, а в този момент дебелата Марина скълцва главите им. Тя е по-голяма от къщата и ножът в ръцете й наподобява като игла. Баща ми наряза прелестните панталонки с ножа. Аз мога да броя единствено до шест, а той ги съсече на повече от шест части. После ги постави в плика, дето миришеше хубаво, набута вътре един камък - след това камък, части, хубава миризма и торбичка прелетяха зад зида тупнаха в двора на Шушомир.

- Идиот! – това извика майката на Шушомир.

Баща ми нищо не извика. Той не обича да дърдори врели-некипели, вместо това стартира любовта с Марина на тревата, само че аз знам всичко за любовта и не ми е забавно. Чудех се какво ли имаше в оня торба, че да мирише толкоз хубаво. И както се чудех, в същото време плачех за страхотните панталонки, които ми бяха посочили какво е благополучие. Сега нямах нито корем, нито щастие; под кожата, дето трябваше да е коремът, имах дупка, а по този начин ми се ядеше! Избягах на поляната и започнах да паса оная гъста тъмнозелена трева, която пасеше котаракът на Шушомир, когато го мъчеше болест. Сега сигурно бях станала котка. Пипнах се на врата, дето ме бе зашлевил тате. Стори ми се, че към този момент са ми пораснали десетина котешки косми.

… - Слушай какво – гласът й гръмна по този начин, като че ли бях разрушила с камък стъклата на всички прозорци в къщата. Изтървах единствената ваза, останала от мама, преди благата да почине в огромния си куфар. Изпуснах вазата на пода, тя издрънча като чук и се строши на четири части. Единственото нещо, което ми бе подарила мама – седях и ревах като дъждовен червей над частите - а грамадната жена на татко ми изсумтя по-страшно от кучето Гашо, приближи до мене, хвърли ми парче тоалетна хартия и сподели:

– Избърши си носа - мислех че ще ме загрее по врата, пък ръцете й бяха огромни съвсем колкото на татко ми. Но тя не ме загря. – Стига си циврила. - Вместо да ме удари, огромната ми пусна 50 стотинки в шепата. - Купи си вафла.

Аз не си купих вафла. Знам едно избавление - мета с метлата, останала отпреди мама да потъне в оня Опел камионетка, дето я закара при гибелта. Взех метлата и отхвърчах първо при Димитричка и нейните банички. Наведох се, три пъти преметох, площадчето издълбах, три пъти вода от минералния извор донесох в шишето на Димитричка.

- Пийни си, ще ти минат бъбреците – уверих я и след това напряко като кучето ни Гашо, като е гладно, излаях: – Дай ми 10 стотинки. Искам да си купя лепило. Ама лепило, дето лепи счупени вази.

Тя ми даде 10 стотинки, след това ми даде още две, пък се досети нещо и ми даде още пет.

- Много си добра, лельо Димитричке – споделих ѝ почтено, скочих и я целунах по бузата. - Все ще ти мета, до момента в който не се строши метлата на мама.

Забелязах, че като мета с мамината метла, ми върви. Сигурно гибелта позволяваше мама да ми оказва помощ от оня остарял, разхлопан Опел.

После метох на фризьорката Кинче – три пъти метох, три пъти вода й носих, тя подмятна пет стотинки и ми кресна: – „ Напаст проклета! “. После метох пред хлебарницата, пред павилиона за бира, плод-зеленчука и кебапчията чак в края на улицата, само че като занесох парите се оказа, че би трябвало 100 пъти по толкоз да мета, с цел да купя тубичка лепило за строшени вази. Стиснах парите и си потеглих към нас – ще мета още две години и все за една тубичка ще проработя.

- Защо вървиш, като че те е ритнал кон? – рече някой. Шушомир! – Да не си болна?

- Баща ми не дава да приказвам с тебе – разкрих му аз. – Много желая да приказвам с тебе, само че не мога. Той ще ме набие.

- Добре, единствено аз ще приказвам, а ти ще ми правиш знаци – предложи Шушомир. Понякога напряко не мога да допускам какъв брой мъдро дете е той.

- Не си болна – допусна Шушомир и аз кимнах с глава. – Гладна си? – кимнах с глава, след това обаче си признах макар възбраната:

– Не съм чак толкоз гладна.

- Тогава има друго нещо и се люшкаш по този начин, все едно те е хапал псе. – Кимнах. – Какво друго? Кимнах глава три-четири пъти, а той ми се скара: – Обърка ме. Някой те е бил? Кажи и ще вървя да му метна два юмрука в носа.
Тогава, с риск тате да ме постави да дремя в кучешката барака при кучето Гашо, извиках:

– Строших вазата на мама, нямам пари за лепило за вази. Нямам нищо друго от мама.

- Горкото дете – въздъхна Шушомир. Понякога е много милосърден. – Чакай – аз имам лепило за вази. Докато лепим вазата на майка ти, няма да приказваш с мене и няма да те изхвърлят в колибата на Гашо.

Изумих се какъв брой интелигентен е Шушомир. Изхвърчах като ястреб – има ги из небето над Радомир тези страшни летящи гадини и в случай че лъжеш, ще ти изкълват лъжливия мозък. Донесох частите на вазата, а Шушомир –лепилото. Не посмяхме да отидем нито в неговия, нито в нашия двор. Моят татко щеше да ми одере кожата като на яре – макар че той е страхлив човек. От кръв му става неприятно и мама плащаше на болния комшия да коли яретата, а в този момент огромната жена, Великанката, както я кръсти Шушомир, им режеше главите.

Скрихме се зад павилиона за вестници и аз доста внимавах да не говоря на Шушомир, тъй като татко ми щеше да ме обеси – като те бесят, не тече кръв, и той нямаше да се уплаши. Залепихме частите едно по едно, идеално, вазата стана по-хубава отпреди и още веднъж си имах нещо от моята майка, само че си залепихме пръстите – аз моите към Шушомировите, и той неговите към моите.

- Сега какво ще вършим? – удиви се момчето. - Сигурно ще ни отсекат по една ръка.

Изведнъж доста се уплаших, че ще остана без ръка – по какъв начин ще мета? Как ще нося вода? По-добре да ми отрежат главата. Без да ща, съм се разциврила, а това най-особено ненавиждам – цивренето! То демонстрира, че нищо не можеш да правиш и си тъп да измислиш нещо друго, с изключение на да ти отрежат главата.

- Няма да ни режат ръцете – успокои ме Шушомир. – Само по няколко пръста ще ни отрежат. Я да вървим до мама.

Макар че е тлъста, майката на Шушомир пее доста хубаво. Като ме види на улицата с метлата и шишето под мишница, все ми дава по нещичко – круша, дюля, през вчерашния ден, да вземем за пример, мушна в джобчето ми морена. Нито дума не рече, по тази причина си помислих: дали не поставя отрова да ме умори, след това ще ми вземе органите и ще ги продаде. Не знам какво е орган, несъмнено е нещо златно, а аз от кое място накъде ще имам злато? Но тя не мисли за тази работа. Миех всичко, което ми дадеше майката на Шушомир, даже морената измих – само че отново беше доста вкусна.

- Какво сте създали вие, бе? – изуми се майката на Шушомир. – Луди деца.

В Радомир има един вманиачен човек, Пачо ненормалния, и аз незабавно се усъмних дали не съм станала ненормална като Пачо. Майката на Шушомир, Вяра – татко ми я назовава „ пепелянката “ – извади нещо в шише, което смърдеше по този начин, щото по-добре ръката да ми беше отрязала, само че тя не я отразя. Намаза, там дето ни се бяха залепили ръцете със Шушомир - и те се разлепиха.

- Мерси, апелирам, лельо Вяра – споделих аз. Като виждам филми, виждам, че на всички места споделят „ благодаря “ и „ апелирам “. Не изчаках нещо да каже, сграбчих нейната метла и започнах да мета пода. Преди да ѝ дам вода, тя рече:

– Няма потребност да чистиш, я по-добре седни - и сипа на мен, и на Шушомир по една доста огромна и доста дълбока паница чорба. Аз изядох три дълбоки чинии чорба и Вяра означи: – Ти си умряла от апетит, бе дете - само че изобщо не беше по този начин.

- Тя е умряла от апетит, тъй като у тях никой не готви – изясни Шушомир. – Виж я какъв брой е слаба.

- Аз сготвям – възразих, тъй като готвех – печах картофи на плам, чушки на плам и нали през есента бях събрала един чувал орехи, сядах до някой камък и чук-тряс, чук-прас - ядях орехи, до момента в който се подуех като балон. Освен това изгълтвах киселец цялостен вързоп, нагъвах лапад и самун, а като узрееха черешите – просто по през целия ден не спирах да сдъвквам.

- На ти – сподели майката на Шушомир и ми постави в една найлонова торба сирене, парче сушено месо и половин самун. Аз незабавно скочих още веднъж да мета, тъй като още мама преди да почине в оная камионетка Опел, ми беше разяснила – „ Няма безвъзмезден обяд, Ано. Ако ядеш без пари, най-после ще ти прережат гърлото. “ Но една найлонова торба с храна не е безвъзмезден обяд, взех решение щастливо аз.

- Мерси, апелирам, лельо Вяра - споделих и доста ми се искаше да я целуна, само че може би смърдях на неприятно от лепилото или миришех на прахуляк и мръсни облекла, по тази причина единствено се поклоних както по филмите.

Добре, само че у нас ме докопа грамадната жена на татко ми.

- Слушай какво – сподели тя. Гласът й е огромен отсам до баира с пресъхналия бунар. Замръзнах на място. Гласът на татко ми също е колосален, несъмнено по тази причина двамата не си приказват, а са го блъснали като във филмите в тв приемника – ни бряг, ни край има тая тяхна тъпа обич. За да я умилостивя, незабавно сграбчих метлата и забързах да мета пред краката й – големи крайници! И 10 стъпала да имах, всичките умерено се наместват в една нейна обувка и ще остане свободно място за едно магаре.

Докато мета и аз не знам по какъв начин съм съумяла да натикам торбичката с храната на Шушомировата майка под ризката си. Грамадната нищо не ми споделя, подвига ме с една ръка – доста е мощна - тръска ме и торбичката пада на пода.

- Гладна ли си? – попита, преди да ме пребие.

- Не съм – споделям истината, само че се апелирам да не метне торбата назад в Шушомировия двор. – Не изхвърляй торбата, апелирам ти се.

- Седни – седнах.

Не дръзвам да мръдна. Тя ми сипа една голяма паница с някаква гозба – хем зелена, хем алена, хем кафява - и заповяда:

- Яж.

Страх ме беше да не хапвам. Както ядях, сълзи взеха да се леят от очите ми.

- Гадно ли ти е? – пита ме великанката.

- Гадно ми е - споделих с два картофа, полепнали като това лепило за гърлото ми.

- За майка ти ли плачеш? Какво я притискаш тази ваза - ще си строшиш ребрата.

Гледах да ги глътна тия картофи, и с цел да не чувствам какъв брой са гнусни, замислих се за кучето Гашо. Ако беше тука, щеше да се налапа като първенец.

- Аз нямам деца – подмятна огромната. – Няма и да имам. Ако искаш ти да си ми дете. На ти един шоколад.
Наистина ми даде - грама-а-а-ден шоколад.

- Искам да съм ти дете – съгласих се незабавно аз.

- Хубаво – тя ме огледа. – Видя ли те да просиш, ще ти откъсна главата.

- Добре.

- Видя ли те да пушиш, ще ти откъсна главата.

- Добре.

- Чуя ли те да лъжеш, ще ти откъсна главата.

- Добре.

- Видя ли те мръсна, ще ти откъсна главата – преди да кажа „ добре “, тя се изправи и къщата се разклати.
Излезе от стаята и аз използвах незабавно момента да нахапя шоколада. Беше прекрасен като космоса. Гледах космоса по малкия екран, споделиха, че нямал край – толкоз сладостен беше шоколадът - до безкрайност. Тя донесе някаква рокличка, на цветя, и щом я видях, замръзнах от боязън – с нея щях да се набивам в очите освен на кучетата и змиите, само че и на хората.

- Много е хубава - споделих и то си бе истина от всички страни. - Не е за мене, ще я изцапам незабавно и ти ще ми откъснеш главата.

Тя нищо не отвърна, тръсна ме два пъти, смъкна ми черната фланелка и черните панталонки и ми облече рокличката.

Боже! – по този начин се обръщаха по тв приемника към един човек, закован на две кръстосани дъски – доста измъчен човек - и ми беше жалост за него. И аз, като съм изтормозена, му споделям: „ Боже, аз съм изтормозена също като тебе. Каква страхотна рокличка е тази, Боже. “

- Виж какво хубаво момиче си, Ано – рече дебелата. - Нищо, че ти е остригана косата. Ей по този начин ще вървиш, ще ти купя още рокли. Ти си мое момиче – в случай че некой те бие, кажи, ще му откъсна главата – погледна ме ужасно с огромните си зелени очи – постоянно ме е боязън от хора със зелени, колата, с която мама отиде да почине, също беше зелена. Грамадният като път глас на огромната изтрещя: – Ако взимаш дрога, ще ти счупя главата. - После се наведе над мене, целуна ме по остригания череп и сподели:

- Как си, щерко?