Симеон Идакиев: Пътувам, снимам и смятам да продължа
Симеон Идакиев е член на Съюза на българските публицисти, на Съюза на българските кино дейци, на Българското географско сдружение. През 2014 година е признат за член и на Кралското географско сдружение на Англия. А неотдавна излезе декрет на президента, с който журналистът стана лауреат на един от най-престижните ордени - “Св. св. Кирил и Методий” - Първа степен, за огромни заслуги към развиването на българската просвета.
Симеон Идакиев е вдовец, има щерка, внук, а към този момент и правнучка.
- Докато светът се е затворил поради заплахата от разпространяване на COVID-19, успявате ли да удържите пътешественика у вас, господин Идакиев? Какви са посоките ви през тези месеци?
- Съвсем близки. Наскоро приключих един филм за Родопите - “Земята на Родопите помни”, който беше показан на 20 септември в Златоград по време на Делювите празници. Наистина, тази планина помни доста - от времето на траките до ден сегашен. Акцент във кино лентата са героичните времена на воеводството - за Момчил челник, който наричали Родопския цар, за Делю бунтовник, за Капитан Петко челник, за Родопската Шипка - връх Средногорец, и героя от Балканската война полк. Серафимов, опазил Родопите от турските войски, и кой ли още не.
А за какво избрах Златоград за представянето му, ами тъй като това е едно от най-българските градчета, където няма нищо привнесено. Има един прелестен етнографски комплекс с работилнички като в Етъра, съгласно мен даже са по-хубави. Има една атмосфера, която единствено Родопите дават. А хората на Родопите са по-различни, там постоянно се усещам доста добре. Това са посоките ми към този момент. Далечните поради ковид не се реализираха. Трябваше да пътувам първо до Швейцария, по-късно до Египет, след това до Тунис. Всичко това остана за неопределеното бъдеще. Но да сме живи и здрави.
- Скромността краси индивида, само че не всеки го награждават с медал “Св. св. Кирил и Методий”...
- Още не съм го получил. Излезе указът на президента, чакам връчването му. Така че за мен това е изключителна чест.
- Посетили сте над 120 страни, стъпили сте на всички континенти. Има ли място на планетата, на което към момента не сте били, а желаете да отидете?
- Има ужасно доста такива места, тъй като един живот не стига човек да опознае България, камо ли света. Но на този въпрос, който постоянно ми се задава, давам отговор по един и същи метод - в този момент ще ми позволите да кажа по този начин и на вас. Много желая да посетя Френска Полинезия, обаче по мой метод. Не да кацна в Папеете да кажем или някъде там, да поседя два-три дни и да си потегли. Аз желая да пообиколя някои от островите. Това става мъчно, желае доста време и най-важното - пари. Това е посока, която за мен ще бъде задача невъзможна. Но пък нищо не ми пречи да си бленувам за нея.
- Да, само че пък сте били при тибетските монаси, влезнали сте в загадъчното кралство Бутан... Открихте ли някъде там Шангри Ла?
- Казвам, че съм благополучен човек, тъй като бях на най-високите планини, плавах по най-големите реки, само че Шангри Ла е друга дълга тематика. Не знам дали би трябвало да я бистрим, аз най-малко не се усещам задоволително квалифициран. Шангри Ла значи “небесна красота”. И би трябвало да ви кажа, че едно от тези места е в Индия. Има такава провинция в горното течение на река Инд, където е единствено камънак и нищо друго, само че хората му споделят, че това е последната Шангри Ла. Но за какво би трябвало да ходите чак в Хималаите, в Андите, идете на Пирин, там в действителност е небесна хубост.
Преди две години бях в Тибет и видях напълно друга страна от предходното ми идване. Столицата Лхаса към този момент е актуален съвременен град - с естакади, със сгради, с доста коли. Само центърът към свещения храм Джокан е останал като един набожен и архитектурен резерват. Разбира се, и манастирите във и към Лхаса, които са доста значими. Посетих няколко от тях, видях и чух доста забавни неща.
Но нали ви споделям, младите тибетци към този момент не желаят да отглеждат якове във високата планина. Искат да карат коли, да живеят в съвременни жилища и така нататък Този, остарелият Тибет, за който толкоз сме чели, към този момент си отива. Освен това там има ужасно доста китайци, споделят, че те към този момент са повече от тибетците.
- Не е ли мъчно на тези години - вие сте на 78, да се катерите по Хималаите?
- Трябва да ви кажа, че за годините си се усещам доста добре. Дори персоналната ми лекарка споделя, че моята биологична възраст не дава отговор на календарната. В това се убедих и в Тибет, където отново се качих над 5000 м височина и се усещах добре. Но като приказваме за заболявания, несъмнено, че ги имам.
Преди две седмици претърпях две интервенции.
Оперира ме проф. Иво Петров, той е вълшебникът, който преди 7 години ми постави стент в артерията на левия крайник - който ми прави прелестна работа и в този момент. С него вървях и в Хималаите, и под дърво и камък. Но в този момент имам още два стента - в артерия в крайници и в сърцето. Така че към този момент имам две нови аварийни елементи и се усещам прелестно. Самият проф. Иво Петров споделя нещо доста хубаво, че сърцето желае деен метод на живот, а аз не преставам да бъда доста деен.
Пътувам, фотографирам и считам да продължа по този метод, до момента в който оня от горната страна не реши да ме изпрати на последното странствуване, откъдето връщане няма. Но към този момент нямам никакво желание да се спирам, тъй като се усещам доста добре. Когато преди години снимах в Родопите един професор, който изследваше столетниците, пред камерата той сподели: “Аз желаех да открия тайната на дълголетието при тези хора и две неща открих сигурно. Едното е, че човек до края на живота си би трябвало да бъде деен, да работи. И другото - да бъде благосклонен към света и хората. Т.е. да бъде добър човек”. Аз мисля, че това е най-важното.
- А имате ли някакъв по-специален режим на хранене?
- Не. Аз мисля, че е доста значимо човек да хапва от всичко, дори и да пийва, само че да не прекалява. Умереността съгласно мен е най-хубавото средство за здравословен живот, както и онази настройка, за която към този момент ви приказвах. Вероятно тук отношение имат и гените. Моят прародител живя 96 години, без да е спазвал някакъв режим.
Румяна Стефанова
Симеон Идакиев е вдовец, има щерка, внук, а към този момент и правнучка.
- Докато светът се е затворил поради заплахата от разпространяване на COVID-19, успявате ли да удържите пътешественика у вас, господин Идакиев? Какви са посоките ви през тези месеци?
- Съвсем близки. Наскоро приключих един филм за Родопите - “Земята на Родопите помни”, който беше показан на 20 септември в Златоград по време на Делювите празници. Наистина, тази планина помни доста - от времето на траките до ден сегашен. Акцент във кино лентата са героичните времена на воеводството - за Момчил челник, който наричали Родопския цар, за Делю бунтовник, за Капитан Петко челник, за Родопската Шипка - връх Средногорец, и героя от Балканската война полк. Серафимов, опазил Родопите от турските войски, и кой ли още не.
А за какво избрах Златоград за представянето му, ами тъй като това е едно от най-българските градчета, където няма нищо привнесено. Има един прелестен етнографски комплекс с работилнички като в Етъра, съгласно мен даже са по-хубави. Има една атмосфера, която единствено Родопите дават. А хората на Родопите са по-различни, там постоянно се усещам доста добре. Това са посоките ми към този момент. Далечните поради ковид не се реализираха. Трябваше да пътувам първо до Швейцария, по-късно до Египет, след това до Тунис. Всичко това остана за неопределеното бъдеще. Но да сме живи и здрави.
- Скромността краси индивида, само че не всеки го награждават с медал “Св. св. Кирил и Методий”...
- Още не съм го получил. Излезе указът на президента, чакам връчването му. Така че за мен това е изключителна чест.
- Посетили сте над 120 страни, стъпили сте на всички континенти. Има ли място на планетата, на което към момента не сте били, а желаете да отидете?
- Има ужасно доста такива места, тъй като един живот не стига човек да опознае България, камо ли света. Но на този въпрос, който постоянно ми се задава, давам отговор по един и същи метод - в този момент ще ми позволите да кажа по този начин и на вас. Много желая да посетя Френска Полинезия, обаче по мой метод. Не да кацна в Папеете да кажем или някъде там, да поседя два-три дни и да си потегли. Аз желая да пообиколя някои от островите. Това става мъчно, желае доста време и най-важното - пари. Това е посока, която за мен ще бъде задача невъзможна. Но пък нищо не ми пречи да си бленувам за нея.
- Да, само че пък сте били при тибетските монаси, влезнали сте в загадъчното кралство Бутан... Открихте ли някъде там Шангри Ла?
- Казвам, че съм благополучен човек, тъй като бях на най-високите планини, плавах по най-големите реки, само че Шангри Ла е друга дълга тематика. Не знам дали би трябвало да я бистрим, аз най-малко не се усещам задоволително квалифициран. Шангри Ла значи “небесна красота”. И би трябвало да ви кажа, че едно от тези места е в Индия. Има такава провинция в горното течение на река Инд, където е единствено камънак и нищо друго, само че хората му споделят, че това е последната Шангри Ла. Но за какво би трябвало да ходите чак в Хималаите, в Андите, идете на Пирин, там в действителност е небесна хубост.
Преди две години бях в Тибет и видях напълно друга страна от предходното ми идване. Столицата Лхаса към този момент е актуален съвременен град - с естакади, със сгради, с доста коли. Само центърът към свещения храм Джокан е останал като един набожен и архитектурен резерват. Разбира се, и манастирите във и към Лхаса, които са доста значими. Посетих няколко от тях, видях и чух доста забавни неща.
Но нали ви споделям, младите тибетци към този момент не желаят да отглеждат якове във високата планина. Искат да карат коли, да живеят в съвременни жилища и така нататък Този, остарелият Тибет, за който толкоз сме чели, към този момент си отива. Освен това там има ужасно доста китайци, споделят, че те към този момент са повече от тибетците.
- Не е ли мъчно на тези години - вие сте на 78, да се катерите по Хималаите?
- Трябва да ви кажа, че за годините си се усещам доста добре. Дори персоналната ми лекарка споделя, че моята биологична възраст не дава отговор на календарната. В това се убедих и в Тибет, където отново се качих над 5000 м височина и се усещах добре. Но като приказваме за заболявания, несъмнено, че ги имам.
Преди две седмици претърпях две интервенции.
Оперира ме проф. Иво Петров, той е вълшебникът, който преди 7 години ми постави стент в артерията на левия крайник - който ми прави прелестна работа и в този момент. С него вървях и в Хималаите, и под дърво и камък. Но в този момент имам още два стента - в артерия в крайници и в сърцето. Така че към този момент имам две нови аварийни елементи и се усещам прелестно. Самият проф. Иво Петров споделя нещо доста хубаво, че сърцето желае деен метод на живот, а аз не преставам да бъда доста деен.
Пътувам, фотографирам и считам да продължа по този метод, до момента в който оня от горната страна не реши да ме изпрати на последното странствуване, откъдето връщане няма. Но към този момент нямам никакво желание да се спирам, тъй като се усещам доста добре. Когато преди години снимах в Родопите един професор, който изследваше столетниците, пред камерата той сподели: “Аз желаех да открия тайната на дълголетието при тези хора и две неща открих сигурно. Едното е, че човек до края на живота си би трябвало да бъде деен, да работи. И другото - да бъде благосклонен към света и хората. Т.е. да бъде добър човек”. Аз мисля, че това е най-важното.
- А имате ли някакъв по-специален режим на хранене?
- Не. Аз мисля, че е доста значимо човек да хапва от всичко, дори и да пийва, само че да не прекалява. Умереността съгласно мен е най-хубавото средство за здравословен живот, както и онази настройка, за която към този момент ви приказвах. Вероятно тук отношение имат и гените. Моят прародител живя 96 години, без да е спазвал някакъв режим.
Румяна Стефанова
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ