- Ще си тръгна, когато ми омръзнеш – измърмори Йордан,

- Ще си потегли, когато ми омръзнеш – измърмори Йордан, без да подвига взор от преносимия компютър си.

- Дори да тръгнеш, няма да си отидеш - думите й бяха апетит. Когато човек е гладен и каже нещо, то се сбъдва.

Живееха чартърен в тясна стая над площада с кръчмата „ Кебапче за вас “ и през прозореца, в случай че го забравеха отворен, влизаха мухи. Постоянно дрънчеше някакъв шлагер, компактно „ Волим те, не волим те “, доста рядко Scorpions, според от това кой подхвърлеше десетачка за музика на Стоян - притежателя на кебапчето. Той беше крачещ търнокоп с окопала коса. В стаята на Дея не се задържаше слънце, единствено заран, доста рано, когато колите на „ Градска непорочност “ гърмяха и пълнеха въздуха с грозните кофи на отпадъците, изгревът се промъкваше до пода и се застояваше там три минути. Но какъв брой хубаво беше тогава.

Дея се събуждаше от дрънченето, Йордан не помръдваше, даже в случай че всичките тави и ножове на „ Кебапчето “ се стовареха на врата му. Тя беше първи курс британска лингвистика и обучаваше хлапета по домовете, преподаваше практическа граматика на група нахакани мениджъри и даваше съществени познания по британски на група лелки с проекти да се пласират някъде като камериерки – в хотелите езикът коства повече от въздуха.

Йордан разполагаше с тапия от мижава гимназия за естествени науки и учеше без необикновен триумф, с цел да се трансформира в влиятелно просветен програмист. С Дея се виждаха вечер. Тя бе изпратила деня след 100 и двайсет изпявания на песничката „ Бейби Шарк тарам-тарам “ с подута глава от врясъците на дребните ангелчета, три-четири от които й споделяха ту „ госпожо “, ту „ мамо “, ту „ лелче “. Хващаше влака за София заран в шест и десет; започваше с двата часа на лелките – Дея постоянно закъсваше за пари, не й доближиха да си заплати семестъра, заема за ботуши, и бъдещите камериерки й уреждаха работа – взимаха я за почисти някой апартамент, да боядиса остарял долап, да измаже тавана на мухлясало мазе (добре, че си яка, момиче), подаряваха й облекла, изхвърлени от богатите им работодателки. Дея приемаше с признателност.

В свободното време, каквото рядко имаше, учеше за изпита по историческа граматика, четеше Чосър и Кентърбърийските разкази, зубреше латински и се събуждаше над учебника, когато Йордан се прибереше вкъщи. Оставяше му най хубавото от своя кулинарен шедьовър, заплетен небрежно – чорба от сирене по най-икономичната рецепта в света. Смачкваше сиренето, спускаше го в половин тенджера вода и го оставяше да ври пет минути. Йордан й признаваше: – „ Ако не изчезна от нашата дупка, то ще е поради тази гозба “.

Той се прибираше гладен за самун и за нея, за слънцето заран, което бягаше от стаята им, само че не и от очите й. Йордан осигуряваше парите за наема. Тя пазаруваше - не спестовна, откровена скъперник беше - само че по какъв начин другояче да избутат седмицата с толкоз болнав бюджет? Двамата тичаха по влакове, маршрутки, бъхтеха и влачеха задача след задача, с цел да се доберат до трите часа в неделя, когато оставаха да почиват дружно. Но не почиваха. Нямаше край тяхната горещина. Навън валеше или кръчмата се разпукваше от суша, имаше вятър или въздухът беше застинал асфалт. Не го виждаха. Нямаха пари за странствуване до Сплит, Хърватия. Дея бе мечтала години за него.

Йордан бе отскачал един път до пристанището на този град - бизнес пътешестване за доставка на машини за неговия началник. Двамата мечтаеха за прелестния на Сплит плаж. Йордан разказваше, че бил безконечен, а водата светела транспарантна и солена като нейната чорба със сирене преди да заври.

- Отиваме на плаж – заявяваше той и се настаняваха – даже да беше по здрач или след среднощ - на мястото, където заран за три минути ги чакаше слънцето. – Представи си - в този момент ядем сандвичи в кухнята на „ Боснанска “ 11.

И там е жалко и шумно както при нас. Старият град, двореца, механа до механа... Заболяваше ме мозъка от врявата.

- Знаеш ли – подмятна на Дея една от дамите, които се готвеха за кариера на болногледачки в Ливърпул. – Искаш ли да те срещна с племенника ми? Кротък е.

- Не – беше отвърнала Дея.

- Не сме виждали твоя човек да те чака. Как може всякога да е ангажиран? - поклати глава дамата. – Направо ми се коства, че си го измислила. Няма никакъв при тебе.

- Не, не - сподели Дея.

Йордан постоянно пътуваше. Понякога имаха доста пари и отиваха да пият капучино. Но за какво да се тикат в евтината механа на Стоян? У дома кафените чашки зъзнеха на мивката, само че нямаха време за тях. Тя пазеше всичките си свободни минути за Йордан. Той мълчеше както нормално, само че за какво да приказва – задоволително й беше да огледа кутията от бисквити до библиотеката – каква ти библиотека, рафт с нейни учебници и дребна сгъваема маса, където дремеше преносимият компютър й. В тази кутия Йордан оставяше извоюваните пари и това беше повече от всевъзможни думи.

В тази смачкана кутия тя слагаше левчетата, извоювани от образованието на хлапетата, които й споделяха „ мамо “; хонорара от педагогическите си подвизи при мениджърите и лелките, които не блестяха по британски, само че бяха най-печените дами, които познаваше – даваха й развалените уреди, от дълго време бракувани от заможните им шефки. Йордан стремително ремонтираше одъртялата техника - по този начин се снабдиха с пералня, тв приемник и дребна електрическа фурна.

- Ти си глупава, почтено – сподели й един път Стоян, притежателят на „ Кебапче за вас “. - Не виждаш ли, че той… - само че тук гласът му отстъпи и се върна обратно при каймата в очукания ледник. Олисялата глава на кръчмаря будуваше до късно през нощта, пред одърпаното му заведение се клатушкаше огърлица от пияници, които Стоян наричаше „ моите сътрудници “ - за мръвка и бира те копаеха гадината в селото на майка му, боядисваха къщата й, сечаха дърва за подпалка. Когато по-заможен клиент хвърлеше 10 лв. на бара, Стоян пускаше прочувствен романс, в който влюбените се обичаха седемдесет години без спиране.

- Ти ми приличаш на тъпата жена в това парче, Дея – сподели й Стоян една вечер, когато тя едвам се довлече до площада след часовете си в техникума по хранително-вкусова индустрия, именуван обилно „ Манджата “. Стоян й пусна лиричния романс, предизвиквайки недоволството на клиентите с по-лабилна нервна система. Тук пиеха доста и проведоха шампионати по белот. В стаята на Йордан и Дея трещеше екота на гъста чалга, само че наемът беше смешно невисок, пък и двамата бяха престанали да я чуват.

Дея се прибираше първа. След 10 минути имаше чорба от сирене и печени фъстъци, самун зареден в тостера и кисело мляко. Йордан не виждаше млякото и хляба, виждаше Дея. Двамата попадаха в Сплит измежду вълните на Адриатическото море. Нямаше време на поглеждат на открито. Не знаеха дали е октомври, или август.

Йордан нищо не й споделяше и нямаше потребност. Човек, който не вижда вечерята, идва си без чадър и не усеща, че е влажен, беше нейният човек. Не й носеше дарове от градчетата, където инсталираше своите системи, профили или кой знае какво - донасяше й часовете, натежали от дъжд, мъгли и благополучие.

Веднъж Стоян, притежателят на кръчмата, към този момент разкрил трето „ Кебапче “ до бензиностанцията на пътя към София, й сподели:

- Читава си. Я кажи харесва ли ти музиката, която ти пущам?

- Не ми харесва – отговори Дея. - Знаеше, че когато не лъже, има повече свободно време. Не се постановяваше да помни измами. Вместо за тях, мислеше за Йордан.

- Какво ти харесва тогава?

Нямаше потребност да се преструва.

- Есенен валс на Шопен – изтърси Дея и незабавно усети какъв брой налудничаво прозвучаха думите й. Беше чула тази музика напълно инцидентно в къщата на учителката по пиано, чиято щерка обучаваше. Валсът остана в трите й минути слънце. Тогава, колкото и да бързаше, Йордан оставаше до нея. Октомври беше техният есенен дом. Тогава не се опасяваше от слабостта. Когато човек е безпомощен, схваща какво изпитват другите – без пари, без тил, само че слабостта се раждаше куражът. Йордан идваше - за нейната чорба от сирене, за нейното дишане, за кожата и мълчанието й. Банкнотите, които оставяше в кутията от бисквитите, нямаха значение. Бяха значими витамините, които й носеше и оставаше здрава.

Късно вечерта на рождения й ден я срещна гирляндата на пияниците, по-гъста и плътна от всеки път. Преди да отключи входа, зазвуча есенният валс на Шопен - пийналите мъже се задавиха в ракията си, Дея се препъна. Есента най-накрая беше пристигнала в евтината механа. Стоян й махна с ръка. Дея се прибра на първия етаж, извърнат на север, само че север беше обичаната й посока. Йордан беше роден на север, на Дунава, а тя беше родена тук, до Струма – хората, появили се на света край река, се търсеха, те бяха крайбрежия и вода, които не могат един без различен.

Може би беше през октомври, само че може би септември още плискаше дъждовете си из града, когато Йордан й сподели: „ Ще си отида, когато ми омръзнеш “. Нещо доста необичайно за казване. Дишането му звучеше красиво, мълчанието му беше узрели ябълки през октомври. Тогава вали, погледът му беше детска градина, когато майките към този момент са взели децата, а играчките най-сетне си отдъхват. Дея сядаше в единия ъгъл и дишаше надълбоко три минути – най- красивото време от работата й.

- Където и да отидеш, ще ти останат минутите слънце – беше му споделила Дея. Но тя грешеше.

- Засланяй си пари настрани - поучаваха я лелките, които трудно напредваха, в действителност по никакъв начин не напредваха по британски. - Жената би трябвало да има скрити пари. Не знаеш къде ще те занесе тъгата.

Мениджърите, които обучаваше, се смееха шумно, правеха й похвали, само че за тях нямаше място в радостната й тишина.

… В кутията от бисквити лъщеше снопче банкноти, по-голямо от нормално. На масата, където се хранеха, всичко беше същото –двете вилици, ножът, кутията за самун. В хладилника, както нормално имаше кисело мляко. Лаптопът на Йордан си беше на мястото до нейния, само че Йордан не се прибра довечера. Не отговори на позвъняването й. Не й върна есемес. На сутринта слънцето отиде на своето място под прозореца. Дрехите на Йордан, прилежно сгънати, бяха на мястото си, той беше спретнат човек, не трупаше движимости, обичаше чисти, полупразни стаи, по тази причина спяха на матрак. На идващия ден той не се появи, романсът за влюбените раздруса опушения таван на „ Кебапче за вас “, само че бързо си отпътува. Програмистът го нямаше, а какво е квартира с прозорец на север без програмист?

Рано сутринта, когато Дея тичаше за влака в шест и 10, ненадейно я сграбчи есенният валс на Шопен – необичайно музикално оформление за опърпаната механа, в която дружно с есента и студа се събираха обезверените пияници на квартала.

- Тука съм – сподели й Стоян. – Ти не ме виждаш.

- Бързам - извика Дея, само че той знаеше по какъв начин да се оправя с вироглави клиенти, с длъжници, които отхвърлят да платят, само че и със закъсали хора – мъжете, които идваха в кръчмата му, бяха закъсали от самото начало.

- Той ми поръча да ти кажа, че няма да се върне – обади й Стоян, скрил плешивата си глава под някаква смачкана шапка. – Беше го боязън, че сама няма да можеш да си плащаш наема.

Така се получава с програмистите. Не остават до шкафа с играчки в детската градина. Силен е, който може да живее без северен прозорец и без три минути слънце.

- Може да се преместиш при мене – предложи Стоян – Отворих трето „ Кебапче “ покрай София.

Но Дея не искаше трето кебапче. Не искаше романса нито есенния валс. Слабостта е пристанище, от което човек потегля нанякъде, намерения си тя. Сутринта беше докоснала масичката, където стоеше преносимият компютър му. След това ръцете й пламнаха. Болката беше гъста, само че човек не е роден за болежка.

- Ще ти платя наема – сподели Дея.

Снопчето в кутията не беше задоволително огромно. Трябваше да прибави 55 лв. и щеше да покрие сумата за наема дружно със сметката за електричество.

Дея заплати.

- Ще ти оставя якето му – сподели. – Дано ти стане.

- Помисли си – настоя Стоян. – Държа три заведения. И трите са мои.

Дея не си намерения. Сигурно беше отслабнала грозно, дънките й се въртяха към нея. Но животът продължава.
След седмица лелките заминаваха – всяка на свое място под слънцето – камериерка, икономка, домашна помощница.

- Нас не ни мисли, ние ще печелим – сподели една от тях. На тебе какво ти е? Сякаш си стъпила в гроб.

- Нищо ми няма - отвърна Дея.

- Сложи ли пари настрани, както те учех?

- Не.

- Ако искаш да те срещна с моя племенник - отново предложи дамата. – Още е самичък. Майка му се тревожи, че изобщо не излиза.

- Става – съгласи се Дея.

Животът продължава. Животът продължава и на следващия ден отново ще съмне. Но през нейния прозорец нямаше да влезе слънце.

- Как няма да влезе, бе! – прекъсна я една от ученичките й в „ Манджата “, най-слабата по британски. – Зависи от стаята. Трябва да изберете стая с огромен прозорец. Не се излагайте.

…….

Дея ръководеше огромна детска градина. Все още обучаваше дребни пумпалчета - четири, пет, шестгодишни.

Обучаваше възпитаници от езиковата гимназия, превеждаше. Все още не боядисваше косата си. Големият й наследник беше на петнайсет, дребният с година по-млад, дъщерята на осем. Децата, родили се край река, са бряг и вода за жадните. Понякога са облаци и целуват земята дружно с дъжда. Толкова е хубаво през есента. Дея обичаше оня валс на Шопен – имаше време да го слуша. Онзи племенник, който бил доста уединен, в този момент се връщаше от работа изтощен, само че постоянно бъбрещ – по какъв начин го застигнал проливен дъжд, по какъв начин машината още веднъж се развалила, по какъв начин Савов му се изрепчил, само че той го сложил на мястото му.

- Как са децата? Говори ли с тях? Питаха ли за мене? Колко са изкарали на класното по британски момчетата? А дребната красавица по какъв начин е? Прочете ли седем страници от „ Пипи “… Не е! Как може. Срам и срам... подготвена ли е супата със сирене? Много я обичам. Тя ме държи здрав, Дея. Да го знаеш.

Нямаше по какъв начин да не го знае. Чуваше го 10 пъти дневно.

Живееха в стеснен апартамент с хубава детска стая – големи прозорци, през които слънцето непрекъснато стоеше при тях – и заран, и вечер.

- Дея, щях да не помни – внезапно се досети мъжът й, както разясняваше обстойно и нашироко държавното управление, изборите, за кого ще гласоподава, оня страховит Николай от „ Гласът на България “, не артист, а вулкан, новите маратонки на София, дребната красавица (ама е капризна, та свети!), които избрали дружно през вчерашния ден. Вярно, че я мързи да гледа, само че е лазерен лъч по математика, тъй като се е метнала на него. Изхарчихме лимита. Прощавай.

- Дея, страхотна чорба, ужасно сирене. Бива те, моето момиче – похвали я, както правеше всяка вечер мъжът й. – О, я виж, в пощенската кутия открих писмо за тебе. Сигурно отново ти желаят подаяние. Ти ги научи неприятно тия дами, дето вървят да печелят на открито. Не стига, че им наливаш разум, ами… - той й подаде някакъв плик. Получател, адресант. Подател!

Ръката на Дея трепна. Йордан Йорданов.

Слабостта е първата крачка към силата. Слабостта е майка положителното.

- Задави ли се? – попита я мъжът й. – Какво, бе. Какво се разкашля. Не пердах се. Не е Ковид.
Дея скъса плика.

Лист хартия. Без послание. Няколко реда.

Трите минути до прозореца. Зле съм. Ул. „ Лом “, блок 17, апартамент 23.
Дата: тази есен, октомври
Блок 17, улица „ Лом “.

- Какво… Лошо ли ти е? – попита мъжът й. – Лошо ли ти е?