Иван Николов: Двуезичният модел в училищата в Босилеград е насочен срещу българщината
Септември в Босилеград постоянно е печален и обезсърчителен месец.
Тази есен в детската градинка ще тръгнат общо 43 деца – 26 в града и 20 в близките села. Те напълно ще учат на сръбски език. Майчиният български език въобще не е застъпен. За една среда, за която във всички други случаи се твърди, че популацията 95% е българско, това е същинско закононарушение. Вместо тъкмо тук да се акцентира на образованието на майчин език, когато се усвояват главните понятия и се оформя мисловния развой на детето, връзката и заниманията с най-малките се организират напълно на сръбски!? Най-отговорни за това са родителите, само че и ръководещите в общината, Националният съвет и детската градинка. Националният съвет и ръководещите, които другояче дават отзиви и на процедура са работодатели на шефа на детската градинка, носят цялата отговорност за поколебаното национално самочувствие на бъдещите жители на Босилеград. Те най-малко би трябвало да са наясно, че един педагог и възпитател, който не схваща ролята и смисъла на майчиния език за възпитанието и образованието на децата, не заслужава да се занимава с тази специалност.
В града и близките 36 села, тази година единствено 38 първолачета ще тръгнат в първи клас на Основното учебно заведение. От тях единствено 7 ще учат в така наречен „ български паралелки “, а останалите 29 в „ сръбските “!? От общо 319 възпитаници в Основното учебно заведение, единствено 47 напълно учат на български, като несъмнено, учат и сръбски език и литература като формален език.
В Гимназията, от 35 първокласници, тази година 18 ще учат на български. Иначе, от общо 141 гимназисти, 45 напълно учат на български, а останалите, тъкмо противоположното, учат на сръбски, само че учат български език и литература като обособен предмет и като майчин език.
На фона на откритата от три десетилетия процедура всички зрелостници, и от български, и от сръбски паралелки, да аплайват за местата на българските университети, отпуснати по държавна поръчка с Постановление № 103, броят на учениците, които напълно учат на български език, изключително в главното учебно заведение, е надменно дребен. Само че когато става дума за безплатното обучение на българските ВУЗ-ове, аплайват всички, без оглед дали са учили в „ български “ или „ сръбски “ паралелки и съвсем всички съумяват да се класират на изпитите и да се запишат. Критериите по български език и литература и история на България са много занижени и за претендентите не е проблем да се оправят, изключително в изискванията на „ онлайн “ кандидатстване. Онлайн-тестовете нормално не са проблем. Проблем е българското съзнание на учениците.
Проблем са и двуцифрените цифри на учениците. Те са резултат най-вече от всеобщата безработица и неналичието на естествени условия за живот през последните три десетилетия, когато младите в репродуктивна възраст се видяха принудени да изоставен родния си град и да си потърсят по-добри места за живот.
Ония, които останаха, се изправиха пред комплициран избор. Въпреки че всичките деца и родители в Босилеград са българи по националност, а множеството от тях дори имат и българско поданство, те всяка година още веднъж и още веднъж се изправят пред избора на кой език да учат децата им – български или сръбски! На процедура е екзистенциален избор – сред работа и безработица, сред „ национализъм “ и „ изменничество “ и в последна сметка резултат от една умишлено отглеждана и възпитавана чалгаджийска система и нравствен примитивизъм.
Животът в Сърбия ни постанова да знаем добре формалния сръбски език. Това в никакъв случай не е било противоречиво. Даже в противен случай, качеството на проучването на сръбския език беше на доста по-високо равнище, когато образованието в учебните заведения се организираше напълно на майчин български език.
Проблемът не е и в проучването на двата езика. Проблемът е националното съзнание, което езиците образуват, а това е доста по-сложен политически, исторически и народен въпрос, който касае ориста и бъдещето на българите в Западните околности.
През изтеклите десетилетия сръбският език се трансформира в стокхолмски синдром, който съществено повреди националното съзнание на родителите, които другояче във всекидневния живот и фамилията си приказват на български, само че тръгнат ли децата им на учебно заведение, те ги записват в сръбските паралелки!? Ако ги попитате за какво го вършат, те ще мрънкат с наведена глава или ще пламнат подготвени да се карат, само че никой няма да може да приведе нито един разумен педагогичен, професионален или народен мотив за това свое решение, с изключение на тънките бакалски сметки за работа, обществени помощи или просто за някакво подправено успокоение.
По този метод, родителите проектират личната рецесия на идентичността върху децата и по този начин съществено усложняват живота им. Времето бързо минава и младежът неизбежно ще се сблъска с въпроса, кой съм аз? Този простоват на пръв взор въпрос, от време на време може да се трансформира в тежка психическа и житейска драма-конфликт със себе си, с околните и обкръжението. На образеца с македонските българи виждаме, че този въпрос постоянно прераства в групова неуравновесеност, възприятие за виновност от българския си генезис и маниакалност.
Председателят на Националния съвет на българското малцинство и кметът на Босилеград все по-често загатват на деца и родители да се записват в българските паралелки и им оферират безвъзмездни учебници на български, само че и на сръбски език!? Което единствено по себе си е нонсенс. Едното изключва другото. Защото, да си кмет на община с 90% българско население и да си ръководител на Националния съвет на българите, а да нямаш ясна позиция по въпроса за образованието на български език значи, че нещо съществено ти куца в самосъзнанието и образованието. Тази двулична и лицемерна „ грижа “ за „ дечицата “ опонира на дългогодишната систематична политика, която самите те организират за обезлюдяване и обезбългаряване, разпродаване на естествените благосъстояния на непознатите рудодобивни компании, унищожаването на околната среда и в последна сметка, блокирането на преговорния развой за участието на Сърбия в Европейски Съюз.
Нека да не се залъгваме, формулата с „ българските “ и „ сръбските “ паралелки се наложи от немай къде – тъй като по този метод се основават двойно повече работни места за учители и преподаватели. Тази формула никога не обслужва образованието на учениците, а на първо място ползите на учителите, преподавателите и техните работодатели. Как другояче да обясниш такива куриозни случаи каквито са, един възпитаник, един преподавател, едно селско учебно заведение? А когато в селото няма нито един възпитаник, учителят си кара по един възпитаник с колата си взет отнякъде си, в някое отдалечено селско учебно заведение, с цел да се намира на работа и учебното заведение да е отворено?! Кого лъжем ние и пита ли се някой по какъв начин се усеща това дете затворено самичко в класната стая с учителя си, без съученици измежду които обикновено да се социализира и състезава?
Ако ръководещите желаеха да създадат нещо по-различно от това, което им оставиха техните комунистически прародители, просто щяха да анулират този така наречен „ двуезичен модел “ прокаран принудително с решение на Съюза на комунистите на Сърбия през далечната 1987 година, и да върнат нещата на мястото им, като възстановят българския език като преподавателен и сръбския като формален език. Това, че не го направиха, недвусмислено приказва за продължението на същата политика, чиято последна цел е, дружно с майчиния български език да промени и българското национално съзнание. Впрочем, статистическите данни за стопяването на българското население в Сърбия, изрично разобличават задачите и демонстрират резултатите от тази политика.
Независимо от това, публичните и културно-просветни процеси следват своя ход. Т.нар. „ двуезичен модел “ от 1987 година, натрапен тъкмо по времето на Меморандума на САНУ и възхода на сръбския шовинизъм на Косово, стартира съществено да загнива още в края на предишния век. Младите генерации, макар раздвоеното си национално самочувствие, въпреки всичко удовлетворително говореха български език, а юго-сръбско-шопско-торлашките епитети последователно започнаха да окапват, макар пропагандните старания на сръбските емисари да измислят сръбско/шопско малцинство у нас и в България.
След като българското държавно управление одобри 103 Постановление на Министерски съвет през 1993 година, и отвори българските университети за българите в чужбина, прииждащите зрелостници година след година продължаваха висшето си обучение в България и въпреки и мъчно, в замъгленото им национално самочувствие въпреки всичко текат някакви процеси на избистряне. Проблемът е, че те и когато завършат образованието си в България, няма къде да се върнат или не са добре пристигнали с българските си дипломи. Дори и дребното, които се завърнаха в Босилеград, са принудени наново да го изоставен, спасявайки децата си от хаоса в образованието – „ двуезичният модел “, разделянето на „ български “ и „ сръбски “ паралелки, „ български “ и „ сръбски “ дипломи на учители и преподаватели, про и контра политически разделения и прочие
След разпадането на Югославия, и изключително откакто Косово и Черна Гора си отидоха, антибългарски дресираните родители позамлъкнаха. Дори децата на югославската /просръбска/ номенклатура от български генезис, изоставиха лозунгите за „ сръбско “ Косово, „ сръбска “ Черна Гора и „ сръбска “ Македония и потърсиха реализацията си като български жители. Не малко от тях потеглиха след децата да си търсят работа в Западна Европа, а някои дори трайно се откриха в България.
Всекидневните контакти, интернет технологиите и медиите, отчасти разобличиха митовете, извадиха скритите истини нескрито и пропагандните идеологически наслагвания от предишното сякаш започнаха да се стопяват. Ще минат години, само че идващото потомство, към този момент родено и израснало в България, от ден на ден ще преодолява проблемите с наследената от родителите „ междинна “ еднаквост.
В Босилеград тази двойнствена еднаквост си отива по силата на биологията. Отидоха си комунистите и „ ветераните “, които полагаха изкуствени венци и цветя във връзка „ Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация “ в пресъхналото корито на партизанската чешма до паметника на Левски. За техните деца и внуци, тази гала меко казано, е неразбираема, досадна и непотребна.
Местните ръководещи, които към момента симулират народна власт, доста добре си дават сметка, че нямат нищо общо с нея. Те знаят кой ги е назначил, кому се регистрират и какво ги чака, в случай че не извършват заповедите. И да желаят, те нямат излаз от мрежата, в която сами са се оплели, трансформирайки се в заложници на политиката, която в последна сметка, скоро ще почука и на тяхната врата.
Има нещо доста ужасно в света, в който живеем – ние самите финансираме и организираме политиката на личното си заличаване за непозната сметка!
Протагонистите на тази политика може и да не го схващат, само че децата им несъмнено не желаят да живеят в техния злокобен свят. Безсилни да го трансформират, те избират по-лесния метод – събират си багажа и изхвърчат на открито, оставяйки на доизживяване родителите си, оплетени в паяжината на старите идеологии и легенди за измислена непозната популярност и великолепие. /БГНЕС
----------------
Иван Николов, КИЦ „ Босилеград ". Анализът е написан особено за Агенция БГНЕС.
Тази есен в детската градинка ще тръгнат общо 43 деца – 26 в града и 20 в близките села. Те напълно ще учат на сръбски език. Майчиният български език въобще не е застъпен. За една среда, за която във всички други случаи се твърди, че популацията 95% е българско, това е същинско закононарушение. Вместо тъкмо тук да се акцентира на образованието на майчин език, когато се усвояват главните понятия и се оформя мисловния развой на детето, връзката и заниманията с най-малките се организират напълно на сръбски!? Най-отговорни за това са родителите, само че и ръководещите в общината, Националният съвет и детската градинка. Националният съвет и ръководещите, които другояче дават отзиви и на процедура са работодатели на шефа на детската градинка, носят цялата отговорност за поколебаното национално самочувствие на бъдещите жители на Босилеград. Те най-малко би трябвало да са наясно, че един педагог и възпитател, който не схваща ролята и смисъла на майчиния език за възпитанието и образованието на децата, не заслужава да се занимава с тази специалност.
В града и близките 36 села, тази година единствено 38 първолачета ще тръгнат в първи клас на Основното учебно заведение. От тях единствено 7 ще учат в така наречен „ български паралелки “, а останалите 29 в „ сръбските “!? От общо 319 възпитаници в Основното учебно заведение, единствено 47 напълно учат на български, като несъмнено, учат и сръбски език и литература като формален език.
В Гимназията, от 35 първокласници, тази година 18 ще учат на български. Иначе, от общо 141 гимназисти, 45 напълно учат на български, а останалите, тъкмо противоположното, учат на сръбски, само че учат български език и литература като обособен предмет и като майчин език.
На фона на откритата от три десетилетия процедура всички зрелостници, и от български, и от сръбски паралелки, да аплайват за местата на българските университети, отпуснати по държавна поръчка с Постановление № 103, броят на учениците, които напълно учат на български език, изключително в главното учебно заведение, е надменно дребен. Само че когато става дума за безплатното обучение на българските ВУЗ-ове, аплайват всички, без оглед дали са учили в „ български “ или „ сръбски “ паралелки и съвсем всички съумяват да се класират на изпитите и да се запишат. Критериите по български език и литература и история на България са много занижени и за претендентите не е проблем да се оправят, изключително в изискванията на „ онлайн “ кандидатстване. Онлайн-тестовете нормално не са проблем. Проблем е българското съзнание на учениците.
Проблем са и двуцифрените цифри на учениците. Те са резултат най-вече от всеобщата безработица и неналичието на естествени условия за живот през последните три десетилетия, когато младите в репродуктивна възраст се видяха принудени да изоставен родния си град и да си потърсят по-добри места за живот.
Ония, които останаха, се изправиха пред комплициран избор. Въпреки че всичките деца и родители в Босилеград са българи по националност, а множеството от тях дори имат и българско поданство, те всяка година още веднъж и още веднъж се изправят пред избора на кой език да учат децата им – български или сръбски! На процедура е екзистенциален избор – сред работа и безработица, сред „ национализъм “ и „ изменничество “ и в последна сметка резултат от една умишлено отглеждана и възпитавана чалгаджийска система и нравствен примитивизъм.
Животът в Сърбия ни постанова да знаем добре формалния сръбски език. Това в никакъв случай не е било противоречиво. Даже в противен случай, качеството на проучването на сръбския език беше на доста по-високо равнище, когато образованието в учебните заведения се организираше напълно на майчин български език.
Проблемът не е и в проучването на двата езика. Проблемът е националното съзнание, което езиците образуват, а това е доста по-сложен политически, исторически и народен въпрос, който касае ориста и бъдещето на българите в Западните околности.
През изтеклите десетилетия сръбският език се трансформира в стокхолмски синдром, който съществено повреди националното съзнание на родителите, които другояче във всекидневния живот и фамилията си приказват на български, само че тръгнат ли децата им на учебно заведение, те ги записват в сръбските паралелки!? Ако ги попитате за какво го вършат, те ще мрънкат с наведена глава или ще пламнат подготвени да се карат, само че никой няма да може да приведе нито един разумен педагогичен, професионален или народен мотив за това свое решение, с изключение на тънките бакалски сметки за работа, обществени помощи или просто за някакво подправено успокоение.
По този метод, родителите проектират личната рецесия на идентичността върху децата и по този начин съществено усложняват живота им. Времето бързо минава и младежът неизбежно ще се сблъска с въпроса, кой съм аз? Този простоват на пръв взор въпрос, от време на време може да се трансформира в тежка психическа и житейска драма-конфликт със себе си, с околните и обкръжението. На образеца с македонските българи виждаме, че този въпрос постоянно прераства в групова неуравновесеност, възприятие за виновност от българския си генезис и маниакалност.
Председателят на Националния съвет на българското малцинство и кметът на Босилеград все по-често загатват на деца и родители да се записват в българските паралелки и им оферират безвъзмездни учебници на български, само че и на сръбски език!? Което единствено по себе си е нонсенс. Едното изключва другото. Защото, да си кмет на община с 90% българско население и да си ръководител на Националния съвет на българите, а да нямаш ясна позиция по въпроса за образованието на български език значи, че нещо съществено ти куца в самосъзнанието и образованието. Тази двулична и лицемерна „ грижа “ за „ дечицата “ опонира на дългогодишната систематична политика, която самите те организират за обезлюдяване и обезбългаряване, разпродаване на естествените благосъстояния на непознатите рудодобивни компании, унищожаването на околната среда и в последна сметка, блокирането на преговорния развой за участието на Сърбия в Европейски Съюз.
Нека да не се залъгваме, формулата с „ българските “ и „ сръбските “ паралелки се наложи от немай къде – тъй като по този метод се основават двойно повече работни места за учители и преподаватели. Тази формула никога не обслужва образованието на учениците, а на първо място ползите на учителите, преподавателите и техните работодатели. Как другояче да обясниш такива куриозни случаи каквито са, един възпитаник, един преподавател, едно селско учебно заведение? А когато в селото няма нито един възпитаник, учителят си кара по един възпитаник с колата си взет отнякъде си, в някое отдалечено селско учебно заведение, с цел да се намира на работа и учебното заведение да е отворено?! Кого лъжем ние и пита ли се някой по какъв начин се усеща това дете затворено самичко в класната стая с учителя си, без съученици измежду които обикновено да се социализира и състезава?
Ако ръководещите желаеха да създадат нещо по-различно от това, което им оставиха техните комунистически прародители, просто щяха да анулират този така наречен „ двуезичен модел “ прокаран принудително с решение на Съюза на комунистите на Сърбия през далечната 1987 година, и да върнат нещата на мястото им, като възстановят българския език като преподавателен и сръбския като формален език. Това, че не го направиха, недвусмислено приказва за продължението на същата политика, чиято последна цел е, дружно с майчиния български език да промени и българското национално съзнание. Впрочем, статистическите данни за стопяването на българското население в Сърбия, изрично разобличават задачите и демонстрират резултатите от тази политика.
Независимо от това, публичните и културно-просветни процеси следват своя ход. Т.нар. „ двуезичен модел “ от 1987 година, натрапен тъкмо по времето на Меморандума на САНУ и възхода на сръбския шовинизъм на Косово, стартира съществено да загнива още в края на предишния век. Младите генерации, макар раздвоеното си национално самочувствие, въпреки всичко удовлетворително говореха български език, а юго-сръбско-шопско-торлашките епитети последователно започнаха да окапват, макар пропагандните старания на сръбските емисари да измислят сръбско/шопско малцинство у нас и в България.
След като българското държавно управление одобри 103 Постановление на Министерски съвет през 1993 година, и отвори българските университети за българите в чужбина, прииждащите зрелостници година след година продължаваха висшето си обучение в България и въпреки и мъчно, в замъгленото им национално самочувствие въпреки всичко текат някакви процеси на избистряне. Проблемът е, че те и когато завършат образованието си в България, няма къде да се върнат или не са добре пристигнали с българските си дипломи. Дори и дребното, които се завърнаха в Босилеград, са принудени наново да го изоставен, спасявайки децата си от хаоса в образованието – „ двуезичният модел “, разделянето на „ български “ и „ сръбски “ паралелки, „ български “ и „ сръбски “ дипломи на учители и преподаватели, про и контра политически разделения и прочие
След разпадането на Югославия, и изключително откакто Косово и Черна Гора си отидоха, антибългарски дресираните родители позамлъкнаха. Дори децата на югославската /просръбска/ номенклатура от български генезис, изоставиха лозунгите за „ сръбско “ Косово, „ сръбска “ Черна Гора и „ сръбска “ Македония и потърсиха реализацията си като български жители. Не малко от тях потеглиха след децата да си търсят работа в Западна Европа, а някои дори трайно се откриха в България.
Всекидневните контакти, интернет технологиите и медиите, отчасти разобличиха митовете, извадиха скритите истини нескрито и пропагандните идеологически наслагвания от предишното сякаш започнаха да се стопяват. Ще минат години, само че идващото потомство, към този момент родено и израснало в България, от ден на ден ще преодолява проблемите с наследената от родителите „ междинна “ еднаквост.
В Босилеград тази двойнствена еднаквост си отива по силата на биологията. Отидоха си комунистите и „ ветераните “, които полагаха изкуствени венци и цветя във връзка „ Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация “ в пресъхналото корито на партизанската чешма до паметника на Левски. За техните деца и внуци, тази гала меко казано, е неразбираема, досадна и непотребна.
Местните ръководещи, които към момента симулират народна власт, доста добре си дават сметка, че нямат нищо общо с нея. Те знаят кой ги е назначил, кому се регистрират и какво ги чака, в случай че не извършват заповедите. И да желаят, те нямат излаз от мрежата, в която сами са се оплели, трансформирайки се в заложници на политиката, която в последна сметка, скоро ще почука и на тяхната врата.
Има нещо доста ужасно в света, в който живеем – ние самите финансираме и организираме политиката на личното си заличаване за непозната сметка!
Протагонистите на тази политика може и да не го схващат, само че децата им несъмнено не желаят да живеят в техния злокобен свят. Безсилни да го трансформират, те избират по-лесния метод – събират си багажа и изхвърчат на открито, оставяйки на доизживяване родителите си, оплетени в паяжината на старите идеологии и легенди за измислена непозната популярност и великолепие. /БГНЕС
----------------
Иван Николов, КИЦ „ Босилеград ". Анализът е написан особено за Агенция БГНЕС.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ