Защо всичко, което съм обичал, ме наранява? - ЖЕРАР ДЕПАРДИЙО
Седемнайсетгодишният гамен Жерар става артист инцидентно.
Досегът с изкуството го трансформира.
Помага му да изрази себе си, да освободи неизчерпаемата си сила.
И да се трансформира в самостоятелен човек без предубеждения.
Жерар Депардийо не зачита разпоредбите.
Слуша само вътрешния си глас, който дефинира пътя, метода на живот и възгледите му.
Аз обичах всичикте си дами – и Елизабет, и Карин, и Карол… Никога жена не ми е залагала клопки, всякога самичък съм се ловял в личните си примки.
Ако има някой, на който да се дразня, то е на самия себе си, тъй като в никакъв случай не съм вярвал, че една жена може да ме обича подобен, какъвто съм.
Нямам себеуважение, построил съм си негативна визия за себе си и в никакъв случай не съм мислел, че една жена може да е задоволена от мен. Е, през днешния ден към този момент го мисля, хората ме одобряват подобен, какъвто съм, и никак не ми пука.
Но през всичките минали години съм считал, че би трябвало да тичам, с цел да ме харесват, да тичам, с цел да заслужа почитание, все да тичам, тъй че съм се уморил от толкоз тичане, като съм опротивял и на дамите, които са ме обичали.
В началото, когато човек се влюби, се държи неуместно, да вземе за образец Сирано дьо Бержерак, граф Дьо Гиш, Кристиан дьо Новилет… Мюсе го е описал прелестно в „ Капризите на Мариан ”, Селио е кръговиден простак.
Защото никой не може да се сложи на мястото на влюбения мъж, то е неописуемо, неизразимо, предизвиква такава болежка и в това време е замайване, човек не си принадлежи, Кристиан от „ Сирано дьо Бержерак ” е отвратително тъп, впримчен в мрежите на Роксан…
Да си влюбен е полуда, изискваща вниманието ти непрекъснато да е ориентирано към другия. Така беше първо с Елизабет, след това и с останалите дами, които съм обичал.
Не си даваш сметка, само че непрекъснато мислиш за другия. Даваш и даваш. Уморително е, не може да продължава безпределно.
При най-малкия неуспех изпитваш отчаяние. С времето научаваш, че разочарованията са част от залога, че не можеш непрекъснато да си влюбен с идентична мощ.
Има моменти, в които не чуваш или не виждаш нищо, затваряш се в себе си. Прекрасно разбираш, че те укоряват за това, толоква по-зле, изтощен си. И все пак продължаваш да даваш, само че от време на време виждаш, че другият не приема.
Сякаш той е почнал да върви по-бързо, прекомерно бързо за теб, тогава се опитваш да го догониш, викаш след него или най-малко ти се желае да изрещиш: „ Чакай ме, по дяволите, уморих се, не мога в това движение! ” Но другият не те чува и съществено се отдалечава.
Неусетно това отношение се трансферира върху децата, те разсейват насъбраната отмалялост, обичаме ги, спомняме си какъв брой мощно сме ги желаели, описваме си фамилната история изначало, спомняме си щастливите моменти… след това започваш да забелязваш, че и децата те загърбват.
Нещо се е пропукало, без да усетиш, в случай че през цялото време не си се лъгал в другия, в това, което си очаквал…
И в този миг си казваш: „ Каква е ролята ми в тази история? Какво направих? Защо все се продънвам и се паря? Защо всичко, което съм обичал, ме наранява? Защо се усещам по-добре на открито, в сравнение с вкъщи? ”
И най-после, до момента в който наблюдаваш другия, с изненада установяваш: „ Тя към този момент не е същата, по кое време ли се е трансформирала? Това не е индивидът, който обичах. Защо внезапно е станала толкоз грозна? ”. Тя не е погрозняла, просто ти към този момент не я обичаш, изчерпал си любовта си.
И най-вероятно в този миг тя си мисли същото: „ Защо е станал толкоз нетърпим? Как съм могла да го избера? Вече не го познавам. ”
Разбира се, страдах при всяка разлъка. Страданието траеше дълго, две или три години. Много ми беше тежко. И в това време съчувствам на тези, които не са познали това страдалчество.
Човек се потапя в меланхолия и някой ден, до момента в който си лежи на дивана, напълно внезапно прозира истината и си споделя на глас, както постоянно се случва, когато забележи нещо на улицата: „ Как не съм го видял по-рано, а минавам отсам всеки ден? ”.
Натъжава ме, че не съм бил на висотата на упованията на тези, които са ме обичали – на децата, на дамите, с които споделях живота си. Това ме пронизва и след това ми минава.
из „ Просто по този начин се случи “, Жерар Депардийо
