В Нощта на литературата: "в обувките" на Матей Хоржава
Сборникът с разкази на Матей Хоржава " Междинно кацане " е изборът на Чешкия културен център в България за ХI издание на самодейността. Книгата излезе на български тази година в превод на Маргарита Руменова и с логото на издателство " Ерго ".
Откъс от " Междинно кацане " ще чете Пенко Господинов - артист и учител в НАТФИЗ " Кръстьо Сарафов ". Читателското " гнездо " е позиционирано в Чешкия център (София, ул. " Г. С. Раковски " №100). Четенето ще стартира в 18 ч.
Проектът " Нощ на литературата " е иницииран и се провежда от взаимно с Европейското съдружие на националните културни институти EUNIC от 2006 година и последователно към него се включват градове от разнообразни страни. България става част от интернационалната " Нощ на литературата " през 2012 година с помощта на Чешкия център в София.
" Дневник " препубликува от ревюто на Ралица Райкова - студентка в Université de Lorraine, за книгата на Хоржава " Междинно кацане ".
Чета Матей Хоржава, пътувайки в парижкото метро - по два или три описа на заран, като глътка въздух при започване на деня. Няма да съм надалеч от истината, в случай че кажа, че тези разкази, писани за една страна, която остава не толкоз непозната, колкото просто не-родна даже и след годините престой, една Грузия, която създателят вижда преплетена със, пропита от спомените от родната Чехия - няма да съм надалеч от истината, в случай че кажа, че тези разкази се усещат по друг метод отвън границите на домашното.
Тъкмо се усещат - като лирика. Матей Хоржава (псевдоним, само че по какъв начин хубаво звучи това чешко Хоржава; а в Грузия Матей ще се трансформира в Мате, Матвей или просто в чехът) написа в прозаичност, а под пръстите му в действителност излиза лирика. Какво друго могат да бъдат изреченията: Жълтият кантарион звънти на крачка от възпламеняване, Златният пламък се просмуква през хартията, Родният език стартира да боли или по-дългото, само че съвсем напълно Грузинският в мен гълтам по-старите ми езици, заразява ги; като паразит е, като тения, която последователно ги гълтам: първо мизерният ми румънски; а с времето и оня съвсем роден, затвърден до кръв немски....
Междинно кацане. РазказиС код Dnevnik100 получавате най-малко 10% отстъпка
Окото на фланьор се съчетава добре с речника на стихотворец. Разказите обаче припомнят на лирика в прозаичност не просто поради хубостта на езика, само че и с проникновеността, с която навлизат в предметите, диалозите и пейзажите. Старият косач може да държи косата единствено по един избран метод не тъй като е остарял, а тъй като по този начин се е правело у тях, в селото, което е напуснал вечно, бягайки от война. Арменската старица, чистачка в католическия храм, гали чешките имена, написани на кирилица на пай хартия; тя живее сама.
Друга старица, грузинка, отхвърля да разбере по какъв начин е допустимо някой да може да споделя Благодаря на грузински, Гмадлобт, само че да не схваща нищо друго на този език, и в прочут смисъл може би има право. Изобщо Матей Хоржава е занаятчия на предаването на същностното с малко думи, извънредно спестовно, не тъй като скъпи езика, а тъй като повече от тази шепа език би подменило характера на хората и местата, които думите така и така мъчно въплъщават; многото думи биха ги погубили.
Навлизайки в историите, човек има възприятието, че прокарва ръка по изтънчено изковано острие; наред с блясъка можеш и да се порежеш. Съдбите на героите на Матей Хоржава не са леки и в случай че измежду провинцията природата въпреки всичко ненапълно тушира чувството за тежест, което навяват по едно и също време бедността на хората и незаличимата като белег потиснатост на създателя, в Тбилиси тази тежест е смазваща.
Атмосферата на столицата, на квартала " Варкетили ", където се намира квартирата на приземния етаж, потиска; социалистическото завещание от панелни блокове и мрачни стълбища е задушаващо. Всичко наподобява просмукано от някакъв пушек, от сивота; спасението се намира в спомените, алкохола (всички пият, и то много), бягството в провинцията, край морето или в планините, и, най-истински, в общуването с другите хора, пък било то и малко.
Не можеш да не се запиташ - а за какво в действителност създателят е избрал да живее на това място? От години работи като преподавател по чешки в Грузия, само че преди този момент е бил преподавател в чешките села в Банат (описани в предходната му книга " Ракия " ), а още по-преди е учил в Бърно. Какво го е предиздвикало да се откри в Тбилиси; какво го кара да бяга?
РакияС код Dnevnik100 получавате най-малко 10% отстъпка
Матей Хоржава не дава явен отговор на този въпрос, въпреки и да подава дребни парчета; може би и той самият не разполага със приемлив подобен. Всъщност отговор не е и нужен. Всеки роман е опит за отговор на този безконечен човешки въпрос, който се простира оттатък живота на създателя и той добре го осъзнава - за какво, за какво, за какво? Защо аз, за какво тук, за какво така; за какво те, за какво не, за какво съм; за какво е. Смесвайки картини от личната си история с разговори и описания-моментни фотоси от пътуванията и скитанията си, Матей Хоржава показва действителността допустимо най-реалистично, което ще рече - показва своята реалност, единствената, до която се допира в цялост. Тя не може да бъде реалистична в смисъла, в който е реален един пътеводител; тя би трябвало да съставлява правилен отпечатък и постоянно езикът на поезията, постоянно на крачка от метафората, е единственият метод да бъде предадена.
Може би по тази причина и героите му са елементарни хора, всички някак полубездомни като дядото книгопродавец от описа " Сливане ". Матей Хоржава като че ли намира разтуха в елементарното, хваща се за него като за нишка и по тази нишка потегля да търси това, от което ще се роди разказът - спомен, разсъждение, подробност в заобикалящата го среда, а най-често и трите. Би било прекомерно опростено да определим историите му като тежки или мрачни, тъй като те не са нито едно от двете - те са мъчително вглеждане в себе си и в другите.
Себе си е самотно, носталгично и обречено на горест, тъй като вижда и помни прекалено много (сам споделя, че има съвсем безспорна памет). Другите също си имат своите проблеми и даже разказите, които загатват за въпреки всичко щастливи хора, не могат да се дефинират като щастливи. Всичко в тези истории обаче е пределно човешко - а това значи, че вярата постоянно е единствено на крачка, даже и да не е посочена директно; даже да се долавя само във обстоятелството, че разказът е бил написан.
Има нещо притегателно у съзерцателния отшелник, у който сетивата работят на други обороти. Показателно е, че Матей Хоржава на всички места наподобява като собствен - при книгите го взимат за книжар, при зеленчуците за продавач, в ботаническата градина за надзирател, в Грузия, с " оскъдния " му грузински, за вманиачен, само че не и за чужденец.
Всеки човек, прочут или чужд, изпитва нужда да споделя с него. Навсякъде е признат, само че и като че ли транспарантен, размит в заобикалящото, и на всички места и във всичко се долавя тази носталгия, която никое място не съумява да излекува - даже и родното. Матей Хоржава непрестанно търси нещо, в елементарните делници и измежду красивите пейзажи е разтревожен, рови се в детските си мемоари, най-леки и топли от всички, само че просто мемоари, единствено мемоари, завръща се вкъщи, при фамилията, само че и там не е това. Затова още веднъж отпътува.
В предпоследната история от книгата Матей Хоржава споделя за едно свое посещаване в психиатрична клиника. Някак пътем загатва, че желае да надраска на таблото в общото помещение едно изречение, което постоянно му идва мислено на такива места - Преломена концерн няма да дочупи...
Мисля си, че това би трябвало да е бил негласният надпис на тези разкази.
Откъс от " Междинно кацане " ще чете Пенко Господинов - артист и учител в НАТФИЗ " Кръстьо Сарафов ". Читателското " гнездо " е позиционирано в Чешкия център (София, ул. " Г. С. Раковски " №100). Четенето ще стартира в 18 ч.
Проектът " Нощ на литературата " е иницииран и се провежда от взаимно с Европейското съдружие на националните културни институти EUNIC от 2006 година и последователно към него се включват градове от разнообразни страни. България става част от интернационалната " Нощ на литературата " през 2012 година с помощта на Чешкия център в София.
" Дневник " препубликува от ревюто на Ралица Райкова - студентка в Université de Lorraine, за книгата на Хоржава " Междинно кацане ".
Чета Матей Хоржава, пътувайки в парижкото метро - по два или три описа на заран, като глътка въздух при започване на деня. Няма да съм надалеч от истината, в случай че кажа, че тези разкази, писани за една страна, която остава не толкоз непозната, колкото просто не-родна даже и след годините престой, една Грузия, която създателят вижда преплетена със, пропита от спомените от родната Чехия - няма да съм надалеч от истината, в случай че кажа, че тези разкази се усещат по друг метод отвън границите на домашното.
Тъкмо се усещат - като лирика. Матей Хоржава (псевдоним, само че по какъв начин хубаво звучи това чешко Хоржава; а в Грузия Матей ще се трансформира в Мате, Матвей или просто в чехът) написа в прозаичност, а под пръстите му в действителност излиза лирика. Какво друго могат да бъдат изреченията: Жълтият кантарион звънти на крачка от възпламеняване, Златният пламък се просмуква през хартията, Родният език стартира да боли или по-дългото, само че съвсем напълно Грузинският в мен гълтам по-старите ми езици, заразява ги; като паразит е, като тения, която последователно ги гълтам: първо мизерният ми румънски; а с времето и оня съвсем роден, затвърден до кръв немски....
Окото на фланьор се съчетава добре с речника на стихотворец. Разказите обаче припомнят на лирика в прозаичност не просто поради хубостта на езика, само че и с проникновеността, с която навлизат в предметите, диалозите и пейзажите. Старият косач може да държи косата единствено по един избран метод не тъй като е остарял, а тъй като по този начин се е правело у тях, в селото, което е напуснал вечно, бягайки от война. Арменската старица, чистачка в католическия храм, гали чешките имена, написани на кирилица на пай хартия; тя живее сама.
Друга старица, грузинка, отхвърля да разбере по какъв начин е допустимо някой да може да споделя Благодаря на грузински, Гмадлобт, само че да не схваща нищо друго на този език, и в прочут смисъл може би има право. Изобщо Матей Хоржава е занаятчия на предаването на същностното с малко думи, извънредно спестовно, не тъй като скъпи езика, а тъй като повече от тази шепа език би подменило характера на хората и местата, които думите така и така мъчно въплъщават; многото думи биха ги погубили.
Навлизайки в историите, човек има възприятието, че прокарва ръка по изтънчено изковано острие; наред с блясъка можеш и да се порежеш. Съдбите на героите на Матей Хоржава не са леки и в случай че измежду провинцията природата въпреки всичко ненапълно тушира чувството за тежест, което навяват по едно и също време бедността на хората и незаличимата като белег потиснатост на създателя, в Тбилиси тази тежест е смазваща.
Атмосферата на столицата, на квартала " Варкетили ", където се намира квартирата на приземния етаж, потиска; социалистическото завещание от панелни блокове и мрачни стълбища е задушаващо. Всичко наподобява просмукано от някакъв пушек, от сивота; спасението се намира в спомените, алкохола (всички пият, и то много), бягството в провинцията, край морето или в планините, и, най-истински, в общуването с другите хора, пък било то и малко.
Не можеш да не се запиташ - а за какво в действителност създателят е избрал да живее на това място? От години работи като преподавател по чешки в Грузия, само че преди този момент е бил преподавател в чешките села в Банат (описани в предходната му книга " Ракия " ), а още по-преди е учил в Бърно. Какво го е предиздвикало да се откри в Тбилиси; какво го кара да бяга?
Матей Хоржава не дава явен отговор на този въпрос, въпреки и да подава дребни парчета; може би и той самият не разполага със приемлив подобен. Всъщност отговор не е и нужен. Всеки роман е опит за отговор на този безконечен човешки въпрос, който се простира оттатък живота на създателя и той добре го осъзнава - за какво, за какво, за какво? Защо аз, за какво тук, за какво така; за какво те, за какво не, за какво съм; за какво е. Смесвайки картини от личната си история с разговори и описания-моментни фотоси от пътуванията и скитанията си, Матей Хоржава показва действителността допустимо най-реалистично, което ще рече - показва своята реалност, единствената, до която се допира в цялост. Тя не може да бъде реалистична в смисъла, в който е реален един пътеводител; тя би трябвало да съставлява правилен отпечатък и постоянно езикът на поезията, постоянно на крачка от метафората, е единственият метод да бъде предадена.
Може би по тази причина и героите му са елементарни хора, всички някак полубездомни като дядото книгопродавец от описа " Сливане ". Матей Хоржава като че ли намира разтуха в елементарното, хваща се за него като за нишка и по тази нишка потегля да търси това, от което ще се роди разказът - спомен, разсъждение, подробност в заобикалящата го среда, а най-често и трите. Би било прекомерно опростено да определим историите му като тежки или мрачни, тъй като те не са нито едно от двете - те са мъчително вглеждане в себе си и в другите.
Себе си е самотно, носталгично и обречено на горест, тъй като вижда и помни прекалено много (сам споделя, че има съвсем безспорна памет). Другите също си имат своите проблеми и даже разказите, които загатват за въпреки всичко щастливи хора, не могат да се дефинират като щастливи. Всичко в тези истории обаче е пределно човешко - а това значи, че вярата постоянно е единствено на крачка, даже и да не е посочена директно; даже да се долавя само във обстоятелството, че разказът е бил написан.
Има нещо притегателно у съзерцателния отшелник, у който сетивата работят на други обороти. Показателно е, че Матей Хоржава на всички места наподобява като собствен - при книгите го взимат за книжар, при зеленчуците за продавач, в ботаническата градина за надзирател, в Грузия, с " оскъдния " му грузински, за вманиачен, само че не и за чужденец.
Всеки човек, прочут или чужд, изпитва нужда да споделя с него. Навсякъде е признат, само че и като че ли транспарантен, размит в заобикалящото, и на всички места и във всичко се долавя тази носталгия, която никое място не съумява да излекува - даже и родното. Матей Хоржава непрестанно търси нещо, в елементарните делници и измежду красивите пейзажи е разтревожен, рови се в детските си мемоари, най-леки и топли от всички, само че просто мемоари, единствено мемоари, завръща се вкъщи, при фамилията, само че и там не е това. Затова още веднъж отпътува.
В предпоследната история от книгата Матей Хоржава споделя за едно свое посещаване в психиатрична клиника. Някак пътем загатва, че желае да надраска на таблото в общото помещение едно изречение, което постоянно му идва мислено на такива места - Преломена концерн няма да дочупи...
Мисля си, че това би трябвало да е бил негласният надпис на тези разкази.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ