Певецът Николай Воденичаров-Никеца пред Lupa.bg: Музиката е Бог, който ме движи
Съвсем неслучайно в Деня на музиката – 1 октомври в Театър „ Сълза и смях “ е премиерата на „ Мелофобия “ – театър, който се обрисува да се трансформира в един напълно нов вид мюзикъл, роден от импровизации и текстове, писани по действителни случаи. Както споделят неговите създатели това е театър за хора, които имат нетърпимост към музиката и са изгубили музиката в живота, с цел да стигнат до мелофобия. Няколко обезверени и изгубени хора - в функциите са Милица Гладнишка, Милена Маркова-Маца, Николай Воденичаров-Никеца, Иван Велчев и Мирослав Иванов, търсят вълшебен музикален компас, който да ги насочи към живата музика, скрита у самите тях. Музиката към постановката е основана от Милица Гладнишка, Мирослав Иванов и Иван Велчев.
Режисурата на Цвети Пеняшки и драматургията на Милица Гладнишка, Цветелина Цветкова и Цвети Пеняшки основава контрастна картина на, може би, най-голямата злополука за човешката душа - неналичието на музика. Сценографията на Мариета Голомехова пък ще преобърне измеренията на елементарната сцена. Костюмите са дело на Сърджан Кръстевски.
Може ли да се живее без музика и в действителност ли музиката може да нервира сетивата? Часове преди премиерата на „ Мелофобия “ кореспондент на Lupa.bg беседва с известния музикант Николай Воденичаров-Никеца, който е вокалист и басист на група „ Casual Threesome “. За необятната аудитория той е прочут и с присъединяване си в риалити предаването " Гласът на България ", където с гения си и импровизациите си сграбчи Иван Лечев, който с изключение на член на журито, стана и наставник на Никеца. А по-късно дружно записаха новата ария на Никеца " Дойдох да те взема ".
Ексцентричният рокаджия се изявява дуетно с Милица Гладнишка в взаимния им план " Лисицата и Котарака ". Никеца играе и Исус във феноменалната рок опера " Исус Христос суперзвезда ", сложена от режисьора Весела Кунчева в Пловдивската опера. За музиката като метод на живот, като хубост, страст, само че и като уплаха - за всичко това разговаряхме с Никеца.
Снимка: Фелия Барух
- Никец, по какъв начин се роди концепцията за музикалния театър „ Мелофобия “?
- Идеята за спектакъла е на Милица Гладнишка и на артиста Иван Велчев, с които играем в постановката. С Милица работим ужасно в плана „ Лисицата и Котарака “, като двамата направихме няколко авторски части дружно и ги изпълняваме. Имам щастието да познавам Милица и режисьора Цвети Пеняшки от един уъркшоп, в който участвахме дружно преди години в Стара Загора. А другояче с Цвети си партнираме ужасно и в рок операта „ Исус Христос суперзвезда “, където аз съм Исус, а той – Пилат.
И тази пролет през март, откакто играхме спектакъла в Пловдивската опера, Милица ни извика на среща и ни описа за новия план. Шантава, странна, само че доста хубава концепция. След като ми показаха екипа към този момент бях подготвен да скоча вътре. В спектакъла звучат авторски песни и музикални композиции и импровизации, и в началото постановката се споделяше „ Джубокс “. Впоследствие, с развиване на характера на спектакъла, тъй като той ни се разкри пред нас последователно и от една бегла концепция, с помощта на режисурата на Цвети Пеняшки и на целия екип - и на Цвети Цветкова, и на Милена Маркова-Маца, и на Миро Иванов тръгнахме в една малко по-различна посока и оттова стигнахме до това име - „ Мелофобия “. В спектакъла има разнообразни действителности, които се преплитат.
- В анонса на постановката споделяте, че този театър е за хора, които са развили нетърпимост или равнодушие към музиката.
- Да, за хора, които имат проблеми с музиката, т.е. ги е боязън от музиката, по тази причина споделяме и „ мелофобия “.
- Възможно ли е в действителност човек да изпитва боязън от музика?
- Да, има такова възприятие, когато те побиват тръпки или се изпотяваш, или те обзема някакво друго психическо или физическо положение, което се получава при избрани честоти или избрани песни. Има хора, които се нервират на избрана музика и тя може да им отключи някаква невроза или неуравновесеност. И ние опитвам с тези неща.
- Ти като артист и китарист и въобще като музикант по какъв начин усещаш музиката, която минава и излиза от теб?
- Тя е електричество. Бих споделил, че музиката е от същия вид като душата. Тя ни кара да се движим. Аз бих употребявал за музиката и думата Бог - това, което движи теб, движи и мен. Само телата ни вършат разнообразни.
Милица Гладнишка, сценографът Мариета Голомехова и Никеца
- Имаш ли боязън от избрана музика?
- При мен музиката не стопира в главата ми, тъй че не спирам да чувам музика. Отвреме в точния момент обичам да не си пущам нищо и рядко вървя със слушалки по улиците. По-скоро си ходя и си композирам.
- Пречи ли ти уличния звук или умееш и без слушалки да се изолираш от него?
- За благополучие мога да се изолирам. Преди време, когато работих в един бар на морето, на „ Градина “ и караваната ни беше сред два бара нонстоп слушах музика от няколко страни. Ако перифразирам Стефан Вълдобрев: „ Караваната е до бара и барът е до караваната “. (смее се). Иначе барът беше до морето. Освен това до караваната ми имаше други каравани, като хората си бяха създали нещо като бивак, бяха си изкарали колони и си пускаха всичко, което се сетиш. Нашият бар също пускаше музика и аз попаднах в средата и чувах какво ли не.
- Обзе ли те тогава мелофобия?
- Абсолютно да, само че постоянно мога да се измъкна с моя си мелодия. Все по-трудно е, в случай че към теб гърми музика, само че все пак успявах да се изключа от този звук като си засвирех песента пред караваната. Там седяхме с мои другари и измервахме на какъв брой сантиметра от теб към този момент не можеш да останеш в халюцинацията на китарата ми и ни хваща музиката от бара. (смее се) Мога да запея моя ария върху друга. Но мога и върху друга ария да запея нещо, което е в хармонията на песента, която слушам.
Снимка: Ели Дели
- Би ли избягал с 200 от място, където свири музика, която тотално не ти подхожда, не е в твоята природа и ти провокира негативни страсти?
- Да, случвало се е. Не е наложително всякога да оставям на мястото и да си напявам нещо друго. В множеството случаи абсорбирам това, което ми пуснат. Човек може да ме манипулира с музика. (усмихва се)
Дори дадена ария да не ми харесва, аз я разбирам, разбирам за какво не ми харесва, самичък си върша разбор и диря да схвана индивида, който я прави дали му харесва и в случай че видя, че му харесва съм окей. Рядко споделям, че едно парче не ми харесва, тъй като все намирам нещо в него и извинявам индивида, който го е пял. Случвало се е в миналото да експлодирам и да споделям: „ Абе не ми се слуша тази тъпня “, само че въпреки всичко го върша доста рядко, тъй като се пробвам да разбирам хората. Интересно ми е да ги проучвам, даже да е чалга или техно, което не е моето.
- Премиерата на „ Мелофобия “ е на 1 октомври – в Деня на музиката. Има нещо алегорично.
- Да, паметно е. Милица евентуално преднамерено го направи. (смее се) В спектакъла звучат доста песни, има доста музика. Това са авторски песни, има и евъргрийни. Това е един доста персонален театър. Сега още сме в някакъв захлас и не можем да го разберем, само че като го създадем на 1 октомври съм сигурен, че ще се получи.
Момент от подготовките на " Мелофобия "
- И различен път с теб сме говорили за вълнението на актьора преди премиера. Как се чувстваш в този момент, притесняваш ли се?
- Имам стихотворение – едно от първите, които написах и част от него е тъкмо за това неспокойствие:
Чувствам се толкоз добре,
че дори се комплицирам.
Усещам нейното благоухание
като преди начало на театър.
Някаква далечна тъга
и отвред ме викат.
Това ми се върти непрекъснато в главата, тъй като е преди начало на театър и съм си го направил и на ария. Между близки хора се преплитат някакви неща, до които ти си стигнал, само че не си им ги споделил, само че те ти го споделят с лирика или ария, която е сходна на твоята, която ти си правил, без те да знаят, че ти си я направил. Учим и възприемаме песните, тъй като се припокриват концепциите ни и те са в естетика. И това е ужасно.
- Не ти ли е мъчно да учиш други авторски песни и да ги изпълняваш?
- Не, тъкмо противоположното е. Става дума за доста стилове музика – и поп, и софт поп, пънк, джаз, класика като опера.
Николай взе участие тази година във второто издание на рок фестивала Rebel Rebel
- Твоя музика звучи във кино лентата " Понякога сънувам, че загивам “. Би ли разказал малко повече по какъв начин твои части се трансфораха и във кино музика.
- Песента ни с Casual Threesome „ Феникс “ („ Phoenix “) завоюва състезанието на БНР „ Пролет 2020 “. И тогава режисьорът Златан Деков ни предложи да заснемем видео към парчето, само че поради пандемията нещата не се получиха незабавно. Своята концепция за клип обаче той разви по-широко и снима цялостен филм и откакто ни го сподели ни попита дали желаеме музиката ни да звучи във кино лентата и ние се съгласихме. Една надарена млада актриса - Девина Василева извършва основната роля в " Понякога сънувам, че загивам “. Това е късометражен филм за момиче, което живее напълно във виртуалния свят. И откакто излезе филмът Златан ни предложи да създадем видео към парчето с фрагменти от кино лентата. В " Понякога сънувам, че загивам “ звучи и друго мое парче, което съм написал с Джокича от Jin Monic. Филмът беше показан в този момент на Фестивала „ Златна роза “ във Варна и доколкото знам е бил признат сносно.
- В предходното наше изявление показа, че мечтаеш за кино роля, само че пък в този момент с филмовата музика си направил първа крачка към киното.
- Да, би ми се желало да играя във филм. Бих, стига да ми е забавно. Като ми стане забавно то не ме пита и аз към този момент стартирам да си го представям. Така беше с „ Исус Христос суперзвезда “, по този начин е и тук в „ Мелофобия “.
- Ти самият сънувал ли си, че умираш?
- Сънувал съм, че ще умра или че към този момент съм мъртъв. Като учих философия в 10-ти клас прочетох в един учебник и оттогова ми е останало – в действителност ти не сънуваш самия миг на гибелта, а си представяш какво е по-късно. Тези показа са част от подсъзнанието. Може би това е единствената точка, която не разбираме. Опитваш се да видиш доста далеко в някакво черно пространство.
- Би ли желал да се преродиш?
- Да, в нещо, което има общо с всички мои близки хора и същества. Животът се върти, а гибелта е един рестарт, в който започваш изначало. Може би животът е еднакъв, а ние просто го живеем друго. Това е една от теориите. Много са, аз обичам да мисля върху тях.
Никеца като Исус в рок операта " Исус Христос суперзвезда " в Пловдивската опера. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Мислиш ли за гибелта и безсмъртието, когато играеш Исус?
- Да и не преставам да го мисля всякога, когато играя Исус. То просто ни придвижва.
- Какво бе чувството да се превъплътиш в Христос на Античния спектакъл, където при започване на септември играхте рок операта „ Исус Христос суперзвезда “ на режисьора Веселка Кунчева?
- Неописуемо. Велико. Просто си показах по какъв начин феновете са застанали като очевидци в съда по време на сцената, когато наказват Христос. Като си спомня спектаклите през двата дни и подготовките, тъй като ние се вживяваме същински, и напряко настръхвам. Страшно действително е с този бял мрамор.
Античният спектакъл е приключен през 117 година, което действително е 100 години след Христос. И това нещо се усеща и усеща. После си даваш сметка действително, само че подсъзнателно като потънеш в музиката, която е полуматерия, съвсем може да я пипнеш. Античният спектакъл е една от най-великите подиуми, на които съм се качвал и които мога да си показва. Тази магия да го играем там и да се „ изгубим “ там – чувството е неповторимо.
Над 5000 фенове гледаха " Исус Христос суперзвезда " на Античния спектакъл в Пловдив при започване на септември. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Колко дълго те държа силата на Исус от Античния спектакъл?
- Много бързо ми се наложи да се върна в торнадото на „ Мелофобия “. (смее се) На другия ден след спектакъла в Античния спектакъл към този момент бяхме на подготовки за новата режисура.
Но това прекосяване от едно в друго е нещо обикновено съгласно мен. Харесва ми, че мога да привикна с тези превъплъщения. Защото в последна сметка бих желал да играя най-различни функции и да върша най-различни неща, посредством които по някакъв метод мога да се изразя. Спектакълът „ Мелофобия “ е изпълнен с неща, които всеки човек, който е слушал музика ще може да одобри. И всеки ще разбере да вземем за пример за какво от време на време музиката може да ти пристигна допълнително. Защото музиката въздейства по сходен метод като опиатите. Музиката води до тежки халюцинации. Ставаш, пиеш вода, пускаш си една ария и започваш да халюцинираш. Започваш да се движиш необичайно, да мяташ ръце. Музиката е и медитация.
Цвети Пеняшки като Пилат Понтийски, Никеца като Исус, Керана като Мария Магдалена в краката на Христос и Владимир Михайлов като Юда са забележителни в рок операта " Исус Христос суперзвезда ". Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Медитираш ли?
- Свирил съм в продължение на час и половина без да спра на йога сеанс с 30 индивида. Седнал в шива позиция, в единия ъгъл, им изсвирвам моята ария “Violet “, до момента в който стигнат седмата си чакра, която е виолетова. Свиря много разтегнато “Violet “ – към 40 минути, като минавам през всевъзможни импровизации.
- Как мина това лято за теб – май на много бързи обороти?
- Това ми беше най-бързото лято в живота и доста съм признателен за всички концерти – и независимите, и тези, които имах с Милица Гладнишка с плана „ Лисицата и Котарака “, и с Casual Threesome, и концертите с P.I.F., които ме каниха като солист. Обиколих доста места из страната и участвах на разнообразни фестивали.
С момчетата от P.I.F. свирихме на Бузлуджа на благотворителния фестивал Open Buzludzha. Този монумент е доста забавен, бих споделил даже неповторим и е хубаво залата да се употребява за концерти. Приветствам концепцията този монумент да бъде възобновен и да се употребява за културни събития. Представям си, че вътре музиката би звучала ужасно и че акустиката е брутална. И на последния фестивал, в който участвах - „ Rebel Rebel “, също се усещах ужасно. На Sofia Summer Fest също беше доста крепко и благодаря на No More Many More, че ме поканиха да изсвирвам с моята нова тайфа, която образувам. Сега протоколирам нови песни с доста яки музиканти и напълно скоро ще обявим новата група.
Рокаджията до параклиса на своя светец-покровител - Свети Николай на нос Калиакра. Снимка: Пламена Милева
- Никец, фантазията ти е била да следваш в НАТФИЗ, само че в последна сметка поемаш по малко по-различен път – пътя на музиката и актьорството, до които достигаш самичък. Има ли артисти и артисти, от които „ си крал “, нагледно казано и на които си желал да подражаваш?
- Като приключих обществена администрация в УНСС си мислех да аплайвам постановка в НАТФИЗ. Казах си, че няма смисъл да аплайвам актьорско майсторство, въпреки че желаех да съм артист. Но като по-малък си мислех, че желая да съм диригент, с цел да познавам ситуацията и по този начин след това се насочих към режисурата. Но в един миг ме сграбчи вълната и започнах да си проучвам всички обичани артисти и обичани групи и не аплайвах в НАТФИЗ. Бих желал да споделя, че имам щастието да работя с невероятни режисьори, които са и неповторими хора – Веселка Кунчева, която е режисьор на „ Исус Христос суперзвезда “ и в този момент с Цвети Пеняшки в „ Мелофобия “.
Иначе първия филм, който гледах на кино – мисля, че беше през 1989 година, беше „ Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход “. Тогава бях на 4. (Никеца тананика мелодията от кино лентата, б.а.). Баща ми ме заведе в кино „ Сердика “. Много добре си припомням плаката с Шон Конъри и Харисън Форд. Това е един от обичаните ми филми и постоянно още от дребен съм желал да наподобявам като Индиана Джоунс, както и като Съли от „ Доктор Куин лечителката “. (смее се)
Бях доста впечатлен и когато татко ми ме заведе и гледахме „ Млади стрелци “. И една от първите песни, които са ми останали в главата е " Blase of Glory “, която звучи във кино лентата. Много ме впечатли, въпреки че тогава не знаех какво се пее. Този уестърн беше популярен. Много обичах да виждам уестърни и екшъни. Веднъж откраднах от един съученик видеокасета със запис на „ Терминатор 2 “. Аз нямах кино лентата и можех да го виждам единствено у моя съученик. Един път като го гледахме няколко пъти у тях и когато той отиде до тоалетната, аз сграбчих касетата и хукнах към нас. Но след десетина минути майката на моя съученик пристигна с него да търси касетата, а аз се бях скрил под леглото, държейки видеокасетата. Нашите доста ми се караха и ме накараха да върна кино лентата. Ей такива неща си припомням в този момент. (смее се)
Като дребен гледах и „ Пришълците “, и „ Джурасик парк “ и със сестра ми доста ни харесваха тези филми. Няма да не помни в никакъв случай и когато през 2000 година на огромен екран излезе „ Гладиатор “. Велик филм. Със сестра ми на видеокасети имахме „ Терминатор 2 “, „ Книга за джунглата “ и „ Коса “. Сестра ми Румена е необикновен артист, самоука е, другояче се занимава с озеленяване и има компания за озеленяване. Със сестра ми знаем наизуст всички песни от „ Коса “ още от дребни. Сега към този момент година съм захласнат от Седма симфония на Шостакович – „ Ленинградската “ и от цялата история към основаването й.
Баща и наследник - Николай на премиерата на книгата на баща си Лъчезар Воденичаров " Сила и боязън ". Писателят инженер е прочут с литературния си псевдоним Воден Чаиров
- Никец, евентуално мнозина ще се изненадат, само че ти си и ловец. Каква пушка имаш и в този момент вървиш ли на лов?
- Да, имам пушка - „ Тула “ 64-та година, 16-ти диаметър, двуцевка, първия модел без петлета със сребърна глава и с прав приклад. Отраснал съм в семейство на ловци, риболовци и музиканти. От напълно дребен съм ходил с дядо и баща по полята. И цялостен живот сме се хранили с месо, което е живяло до доскоро – диво, само че което е 100 пъти по-добро от който и да е котлет от прасе в магазина. Баща ми - Лъчезар Воденичаров е ловджия, риболовец и публицист, има издадени и няколко книги. Да ми е жив и здрав! От него съм научил доста неща.
- Има ли конфликт сред Николай, който държи пушката и Никеца, който държи китарата, имайки поради, че нормално музикантите като теб са пацифисти и не убиват хора с патрони?
- Има конфликт, само че аз държа пушка само, с цел да си набира храна. Ловуването е от антични времена и в тази ситуация става дума за персонално набиране на храна, а не по индустриален метод и след това да ядем „ радостни “ свине и пилета, натъпкани с какво ли не.
От дребен съм привикнал да вървя доста – и в горещина, и в мраз. Ходил съм с часове на полето в заплашителен зной – 50 градуса горещина и не се опасявах от слънцето.
Баща ми и чичо ми вървяха по полето за пъдпъдък. Ние сме от Ямболско и най-често ходихме на лов в село Камен връх на юг от Ямбол. Баща ми и чичо ми тогава бяха млади мъже в разцвета на силите си, а аз бях 8-годишен. Обичам доста полето и маранята. Обичам дългата степ и вятъра.
За пъдпъдък се върви през август, той е на земята и с цел да се хване би трябвало доста да вървиш. Аз ходя след баща и чичо, изморявах се, само че не се отказвах и продължавах да ги последвам. На 15 години към този момент ми дадоха да изстрелвам с пушка. И тези двама мъже вървят с едно дете в 50-градусова горещина, като на полето няма никаква сянка. Вървим с дълги панталони и ботуши в тази жега, тъй като минаваме през трънаци и високи треви и би трябвало да сме добре екипирани. Аз доста обичам да ходя и оттова имам тази физическа устойчивост. Ходихме да ловим и диви патки в Тунджа. А по-късно се събирахме под астмата с дядо Николай, на който съм кръстен, с баща и чичо и правехме огромна софра.
Певецът в ямболското село Иглика
Самият миг на жертвата ме е вълнувал - тези думи нямаше да ги има, в случай че ги нямаше моментите, които ги пораждат. Но аз изхождам от обстоятелството, че това са правили и дедите ни. Това е част от инстинкта ни, то е вътре в теб, просто се притъпяват тези неща с издърпването ни от природата – това е реалност, който даже и в музиката се случва. През 40-те години по времето на нацистка Германия Гьобелс взема решение да вдигне стандарта на „ ла “ с 8 херца.
Стандартът на „ ла “ - в какъв брой херца трепти „ ла “ - той го е направил на 440 херца. 432 херца трепти „ ла “ от сумати време като най-често срещан стандарт. Когато „ ла “ трепти в 432 това е кратно на 9 – това е трептенето на вълните на природата. Джазът от преди 40-те години е в 432 херца. В доста от класическите творби „ ла “ трепти в 432 и когато „ ла “ трепти в 432 тук се намесва нумерологията, защото съм се интересувал и от това. Числото 432 прави 9. Всички останали шест основни ноти трептят на стойности кратни на 9. Казвам това тъй като доста постоянно човек е воден от интуицията – ти нямаш логическо пояснение за нещо, което мислиш и смяташ, че е вярно, само че усещаш, че е по този начин.
Снимки: Личен списък на Никеца
Режисурата на Цвети Пеняшки и драматургията на Милица Гладнишка, Цветелина Цветкова и Цвети Пеняшки основава контрастна картина на, може би, най-голямата злополука за човешката душа - неналичието на музика. Сценографията на Мариета Голомехова пък ще преобърне измеренията на елементарната сцена. Костюмите са дело на Сърджан Кръстевски.
Може ли да се живее без музика и в действителност ли музиката може да нервира сетивата? Часове преди премиерата на „ Мелофобия “ кореспондент на Lupa.bg беседва с известния музикант Николай Воденичаров-Никеца, който е вокалист и басист на група „ Casual Threesome “. За необятната аудитория той е прочут и с присъединяване си в риалити предаването " Гласът на България ", където с гения си и импровизациите си сграбчи Иван Лечев, който с изключение на член на журито, стана и наставник на Никеца. А по-късно дружно записаха новата ария на Никеца " Дойдох да те взема ".
Ексцентричният рокаджия се изявява дуетно с Милица Гладнишка в взаимния им план " Лисицата и Котарака ". Никеца играе и Исус във феноменалната рок опера " Исус Христос суперзвезда ", сложена от режисьора Весела Кунчева в Пловдивската опера. За музиката като метод на живот, като хубост, страст, само че и като уплаха - за всичко това разговаряхме с Никеца.
Снимка: Фелия Барух
- Никец, по какъв начин се роди концепцията за музикалния театър „ Мелофобия “?
- Идеята за спектакъла е на Милица Гладнишка и на артиста Иван Велчев, с които играем в постановката. С Милица работим ужасно в плана „ Лисицата и Котарака “, като двамата направихме няколко авторски части дружно и ги изпълняваме. Имам щастието да познавам Милица и режисьора Цвети Пеняшки от един уъркшоп, в който участвахме дружно преди години в Стара Загора. А другояче с Цвети си партнираме ужасно и в рок операта „ Исус Христос суперзвезда “, където аз съм Исус, а той – Пилат.
И тази пролет през март, откакто играхме спектакъла в Пловдивската опера, Милица ни извика на среща и ни описа за новия план. Шантава, странна, само че доста хубава концепция. След като ми показаха екипа към този момент бях подготвен да скоча вътре. В спектакъла звучат авторски песни и музикални композиции и импровизации, и в началото постановката се споделяше „ Джубокс “. Впоследствие, с развиване на характера на спектакъла, тъй като той ни се разкри пред нас последователно и от една бегла концепция, с помощта на режисурата на Цвети Пеняшки и на целия екип - и на Цвети Цветкова, и на Милена Маркова-Маца, и на Миро Иванов тръгнахме в една малко по-различна посока и оттова стигнахме до това име - „ Мелофобия “. В спектакъла има разнообразни действителности, които се преплитат.
- В анонса на постановката споделяте, че този театър е за хора, които са развили нетърпимост или равнодушие към музиката.
- Да, за хора, които имат проблеми с музиката, т.е. ги е боязън от музиката, по тази причина споделяме и „ мелофобия “.
- Възможно ли е в действителност човек да изпитва боязън от музика?
- Да, има такова възприятие, когато те побиват тръпки или се изпотяваш, или те обзема някакво друго психическо или физическо положение, което се получава при избрани честоти или избрани песни. Има хора, които се нервират на избрана музика и тя може да им отключи някаква невроза или неуравновесеност. И ние опитвам с тези неща.
- Ти като артист и китарист и въобще като музикант по какъв начин усещаш музиката, която минава и излиза от теб?
- Тя е електричество. Бих споделил, че музиката е от същия вид като душата. Тя ни кара да се движим. Аз бих употребявал за музиката и думата Бог - това, което движи теб, движи и мен. Само телата ни вършат разнообразни.
Милица Гладнишка, сценографът Мариета Голомехова и Никеца
- Имаш ли боязън от избрана музика?
- При мен музиката не стопира в главата ми, тъй че не спирам да чувам музика. Отвреме в точния момент обичам да не си пущам нищо и рядко вървя със слушалки по улиците. По-скоро си ходя и си композирам.
- Пречи ли ти уличния звук или умееш и без слушалки да се изолираш от него?
- За благополучие мога да се изолирам. Преди време, когато работих в един бар на морето, на „ Градина “ и караваната ни беше сред два бара нонстоп слушах музика от няколко страни. Ако перифразирам Стефан Вълдобрев: „ Караваната е до бара и барът е до караваната “. (смее се). Иначе барът беше до морето. Освен това до караваната ми имаше други каравани, като хората си бяха създали нещо като бивак, бяха си изкарали колони и си пускаха всичко, което се сетиш. Нашият бар също пускаше музика и аз попаднах в средата и чувах какво ли не.
- Обзе ли те тогава мелофобия?
- Абсолютно да, само че постоянно мога да се измъкна с моя си мелодия. Все по-трудно е, в случай че към теб гърми музика, само че все пак успявах да се изключа от този звук като си засвирех песента пред караваната. Там седяхме с мои другари и измервахме на какъв брой сантиметра от теб към този момент не можеш да останеш в халюцинацията на китарата ми и ни хваща музиката от бара. (смее се) Мога да запея моя ария върху друга. Но мога и върху друга ария да запея нещо, което е в хармонията на песента, която слушам.
Снимка: Ели Дели
- Би ли избягал с 200 от място, където свири музика, която тотално не ти подхожда, не е в твоята природа и ти провокира негативни страсти?
- Да, случвало се е. Не е наложително всякога да оставям на мястото и да си напявам нещо друго. В множеството случаи абсорбирам това, което ми пуснат. Човек може да ме манипулира с музика. (усмихва се)
Дори дадена ария да не ми харесва, аз я разбирам, разбирам за какво не ми харесва, самичък си върша разбор и диря да схвана индивида, който я прави дали му харесва и в случай че видя, че му харесва съм окей. Рядко споделям, че едно парче не ми харесва, тъй като все намирам нещо в него и извинявам индивида, който го е пял. Случвало се е в миналото да експлодирам и да споделям: „ Абе не ми се слуша тази тъпня “, само че въпреки всичко го върша доста рядко, тъй като се пробвам да разбирам хората. Интересно ми е да ги проучвам, даже да е чалга или техно, което не е моето.
- Премиерата на „ Мелофобия “ е на 1 октомври – в Деня на музиката. Има нещо алегорично.
- Да, паметно е. Милица евентуално преднамерено го направи. (смее се) В спектакъла звучат доста песни, има доста музика. Това са авторски песни, има и евъргрийни. Това е един доста персонален театър. Сега още сме в някакъв захлас и не можем да го разберем, само че като го създадем на 1 октомври съм сигурен, че ще се получи.
Момент от подготовките на " Мелофобия "
- И различен път с теб сме говорили за вълнението на актьора преди премиера. Как се чувстваш в този момент, притесняваш ли се?
- Имам стихотворение – едно от първите, които написах и част от него е тъкмо за това неспокойствие:
Чувствам се толкоз добре,
че дори се комплицирам.
Усещам нейното благоухание
като преди начало на театър.
Някаква далечна тъга
и отвред ме викат.
Това ми се върти непрекъснато в главата, тъй като е преди начало на театър и съм си го направил и на ария. Между близки хора се преплитат някакви неща, до които ти си стигнал, само че не си им ги споделил, само че те ти го споделят с лирика или ария, която е сходна на твоята, която ти си правил, без те да знаят, че ти си я направил. Учим и възприемаме песните, тъй като се припокриват концепциите ни и те са в естетика. И това е ужасно.
- Не ти ли е мъчно да учиш други авторски песни и да ги изпълняваш?
- Не, тъкмо противоположното е. Става дума за доста стилове музика – и поп, и софт поп, пънк, джаз, класика като опера.
Николай взе участие тази година във второто издание на рок фестивала Rebel Rebel
- Твоя музика звучи във кино лентата " Понякога сънувам, че загивам “. Би ли разказал малко повече по какъв начин твои части се трансфораха и във кино музика.
- Песента ни с Casual Threesome „ Феникс “ („ Phoenix “) завоюва състезанието на БНР „ Пролет 2020 “. И тогава режисьорът Златан Деков ни предложи да заснемем видео към парчето, само че поради пандемията нещата не се получиха незабавно. Своята концепция за клип обаче той разви по-широко и снима цялостен филм и откакто ни го сподели ни попита дали желаеме музиката ни да звучи във кино лентата и ние се съгласихме. Една надарена млада актриса - Девина Василева извършва основната роля в " Понякога сънувам, че загивам “. Това е късометражен филм за момиче, което живее напълно във виртуалния свят. И откакто излезе филмът Златан ни предложи да създадем видео към парчето с фрагменти от кино лентата. В " Понякога сънувам, че загивам “ звучи и друго мое парче, което съм написал с Джокича от Jin Monic. Филмът беше показан в този момент на Фестивала „ Златна роза “ във Варна и доколкото знам е бил признат сносно.
- В предходното наше изявление показа, че мечтаеш за кино роля, само че пък в този момент с филмовата музика си направил първа крачка към киното.
- Да, би ми се желало да играя във филм. Бих, стига да ми е забавно. Като ми стане забавно то не ме пита и аз към този момент стартирам да си го представям. Така беше с „ Исус Христос суперзвезда “, по този начин е и тук в „ Мелофобия “.
- Ти самият сънувал ли си, че умираш?
- Сънувал съм, че ще умра или че към този момент съм мъртъв. Като учих философия в 10-ти клас прочетох в един учебник и оттогова ми е останало – в действителност ти не сънуваш самия миг на гибелта, а си представяш какво е по-късно. Тези показа са част от подсъзнанието. Може би това е единствената точка, която не разбираме. Опитваш се да видиш доста далеко в някакво черно пространство.
- Би ли желал да се преродиш?
- Да, в нещо, което има общо с всички мои близки хора и същества. Животът се върти, а гибелта е един рестарт, в който започваш изначало. Може би животът е еднакъв, а ние просто го живеем друго. Това е една от теориите. Много са, аз обичам да мисля върху тях.
Никеца като Исус в рок операта " Исус Христос суперзвезда " в Пловдивската опера. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Мислиш ли за гибелта и безсмъртието, когато играеш Исус?
- Да и не преставам да го мисля всякога, когато играя Исус. То просто ни придвижва.
- Какво бе чувството да се превъплътиш в Христос на Античния спектакъл, където при започване на септември играхте рок операта „ Исус Христос суперзвезда “ на режисьора Веселка Кунчева?
- Неописуемо. Велико. Просто си показах по какъв начин феновете са застанали като очевидци в съда по време на сцената, когато наказват Христос. Като си спомня спектаклите през двата дни и подготовките, тъй като ние се вживяваме същински, и напряко настръхвам. Страшно действително е с този бял мрамор.
Античният спектакъл е приключен през 117 година, което действително е 100 години след Христос. И това нещо се усеща и усеща. После си даваш сметка действително, само че подсъзнателно като потънеш в музиката, която е полуматерия, съвсем може да я пипнеш. Античният спектакъл е една от най-великите подиуми, на които съм се качвал и които мога да си показва. Тази магия да го играем там и да се „ изгубим “ там – чувството е неповторимо.
Над 5000 фенове гледаха " Исус Христос суперзвезда " на Античния спектакъл в Пловдив при започване на септември. Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Колко дълго те държа силата на Исус от Античния спектакъл?
- Много бързо ми се наложи да се върна в торнадото на „ Мелофобия “. (смее се) На другия ден след спектакъла в Античния спектакъл към този момент бяхме на подготовки за новата режисура.
Но това прекосяване от едно в друго е нещо обикновено съгласно мен. Харесва ми, че мога да привикна с тези превъплъщения. Защото в последна сметка бих желал да играя най-различни функции и да върша най-различни неща, посредством които по някакъв метод мога да се изразя. Спектакълът „ Мелофобия “ е изпълнен с неща, които всеки човек, който е слушал музика ще може да одобри. И всеки ще разбере да вземем за пример за какво от време на време музиката може да ти пристигна допълнително. Защото музиката въздейства по сходен метод като опиатите. Музиката води до тежки халюцинации. Ставаш, пиеш вода, пускаш си една ария и започваш да халюцинираш. Започваш да се движиш необичайно, да мяташ ръце. Музиката е и медитация.
Цвети Пеняшки като Пилат Понтийски, Никеца като Исус, Керана като Мария Магдалена в краката на Христос и Владимир Михайлов като Юда са забележителни в рок операта " Исус Христос суперзвезда ". Снимка: Александър Богдан Томпсън
- Медитираш ли?
- Свирил съм в продължение на час и половина без да спра на йога сеанс с 30 индивида. Седнал в шива позиция, в единия ъгъл, им изсвирвам моята ария “Violet “, до момента в който стигнат седмата си чакра, която е виолетова. Свиря много разтегнато “Violet “ – към 40 минути, като минавам през всевъзможни импровизации.
- Как мина това лято за теб – май на много бързи обороти?
- Това ми беше най-бързото лято в живота и доста съм признателен за всички концерти – и независимите, и тези, които имах с Милица Гладнишка с плана „ Лисицата и Котарака “, и с Casual Threesome, и концертите с P.I.F., които ме каниха като солист. Обиколих доста места из страната и участвах на разнообразни фестивали.
С момчетата от P.I.F. свирихме на Бузлуджа на благотворителния фестивал Open Buzludzha. Този монумент е доста забавен, бих споделил даже неповторим и е хубаво залата да се употребява за концерти. Приветствам концепцията този монумент да бъде възобновен и да се употребява за културни събития. Представям си, че вътре музиката би звучала ужасно и че акустиката е брутална. И на последния фестивал, в който участвах - „ Rebel Rebel “, също се усещах ужасно. На Sofia Summer Fest също беше доста крепко и благодаря на No More Many More, че ме поканиха да изсвирвам с моята нова тайфа, която образувам. Сега протоколирам нови песни с доста яки музиканти и напълно скоро ще обявим новата група.
Рокаджията до параклиса на своя светец-покровител - Свети Николай на нос Калиакра. Снимка: Пламена Милева
- Никец, фантазията ти е била да следваш в НАТФИЗ, само че в последна сметка поемаш по малко по-различен път – пътя на музиката и актьорството, до които достигаш самичък. Има ли артисти и артисти, от които „ си крал “, нагледно казано и на които си желал да подражаваш?
- Като приключих обществена администрация в УНСС си мислех да аплайвам постановка в НАТФИЗ. Казах си, че няма смисъл да аплайвам актьорско майсторство, въпреки че желаех да съм артист. Но като по-малък си мислех, че желая да съм диригент, с цел да познавам ситуацията и по този начин след това се насочих към режисурата. Но в един миг ме сграбчи вълната и започнах да си проучвам всички обичани артисти и обичани групи и не аплайвах в НАТФИЗ. Бих желал да споделя, че имам щастието да работя с невероятни режисьори, които са и неповторими хора – Веселка Кунчева, която е режисьор на „ Исус Христос суперзвезда “ и в този момент с Цвети Пеняшки в „ Мелофобия “.
Иначе първия филм, който гледах на кино – мисля, че беше през 1989 година, беше „ Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход “. Тогава бях на 4. (Никеца тананика мелодията от кино лентата, б.а.). Баща ми ме заведе в кино „ Сердика “. Много добре си припомням плаката с Шон Конъри и Харисън Форд. Това е един от обичаните ми филми и постоянно още от дребен съм желал да наподобявам като Индиана Джоунс, както и като Съли от „ Доктор Куин лечителката “. (смее се)
Бях доста впечатлен и когато татко ми ме заведе и гледахме „ Млади стрелци “. И една от първите песни, които са ми останали в главата е " Blase of Glory “, която звучи във кино лентата. Много ме впечатли, въпреки че тогава не знаех какво се пее. Този уестърн беше популярен. Много обичах да виждам уестърни и екшъни. Веднъж откраднах от един съученик видеокасета със запис на „ Терминатор 2 “. Аз нямах кино лентата и можех да го виждам единствено у моя съученик. Един път като го гледахме няколко пъти у тях и когато той отиде до тоалетната, аз сграбчих касетата и хукнах към нас. Но след десетина минути майката на моя съученик пристигна с него да търси касетата, а аз се бях скрил под леглото, държейки видеокасетата. Нашите доста ми се караха и ме накараха да върна кино лентата. Ей такива неща си припомням в този момент. (смее се)
Като дребен гледах и „ Пришълците “, и „ Джурасик парк “ и със сестра ми доста ни харесваха тези филми. Няма да не помни в никакъв случай и когато през 2000 година на огромен екран излезе „ Гладиатор “. Велик филм. Със сестра ми на видеокасети имахме „ Терминатор 2 “, „ Книга за джунглата “ и „ Коса “. Сестра ми Румена е необикновен артист, самоука е, другояче се занимава с озеленяване и има компания за озеленяване. Със сестра ми знаем наизуст всички песни от „ Коса “ още от дребни. Сега към този момент година съм захласнат от Седма симфония на Шостакович – „ Ленинградската “ и от цялата история към основаването й.
Баща и наследник - Николай на премиерата на книгата на баща си Лъчезар Воденичаров " Сила и боязън ". Писателят инженер е прочут с литературния си псевдоним Воден Чаиров
- Никец, евентуално мнозина ще се изненадат, само че ти си и ловец. Каква пушка имаш и в този момент вървиш ли на лов?
- Да, имам пушка - „ Тула “ 64-та година, 16-ти диаметър, двуцевка, първия модел без петлета със сребърна глава и с прав приклад. Отраснал съм в семейство на ловци, риболовци и музиканти. От напълно дребен съм ходил с дядо и баща по полята. И цялостен живот сме се хранили с месо, което е живяло до доскоро – диво, само че което е 100 пъти по-добро от който и да е котлет от прасе в магазина. Баща ми - Лъчезар Воденичаров е ловджия, риболовец и публицист, има издадени и няколко книги. Да ми е жив и здрав! От него съм научил доста неща.
- Има ли конфликт сред Николай, който държи пушката и Никеца, който държи китарата, имайки поради, че нормално музикантите като теб са пацифисти и не убиват хора с патрони?
- Има конфликт, само че аз държа пушка само, с цел да си набира храна. Ловуването е от антични времена и в тази ситуация става дума за персонално набиране на храна, а не по индустриален метод и след това да ядем „ радостни “ свине и пилета, натъпкани с какво ли не.
От дребен съм привикнал да вървя доста – и в горещина, и в мраз. Ходил съм с часове на полето в заплашителен зной – 50 градуса горещина и не се опасявах от слънцето.
Баща ми и чичо ми вървяха по полето за пъдпъдък. Ние сме от Ямболско и най-често ходихме на лов в село Камен връх на юг от Ямбол. Баща ми и чичо ми тогава бяха млади мъже в разцвета на силите си, а аз бях 8-годишен. Обичам доста полето и маранята. Обичам дългата степ и вятъра.
За пъдпъдък се върви през август, той е на земята и с цел да се хване би трябвало доста да вървиш. Аз ходя след баща и чичо, изморявах се, само че не се отказвах и продължавах да ги последвам. На 15 години към този момент ми дадоха да изстрелвам с пушка. И тези двама мъже вървят с едно дете в 50-градусова горещина, като на полето няма никаква сянка. Вървим с дълги панталони и ботуши в тази жега, тъй като минаваме през трънаци и високи треви и би трябвало да сме добре екипирани. Аз доста обичам да ходя и оттова имам тази физическа устойчивост. Ходихме да ловим и диви патки в Тунджа. А по-късно се събирахме под астмата с дядо Николай, на който съм кръстен, с баща и чичо и правехме огромна софра.
Певецът в ямболското село Иглика
Самият миг на жертвата ме е вълнувал - тези думи нямаше да ги има, в случай че ги нямаше моментите, които ги пораждат. Но аз изхождам от обстоятелството, че това са правили и дедите ни. Това е част от инстинкта ни, то е вътре в теб, просто се притъпяват тези неща с издърпването ни от природата – това е реалност, който даже и в музиката се случва. През 40-те години по времето на нацистка Германия Гьобелс взема решение да вдигне стандарта на „ ла “ с 8 херца.
Стандартът на „ ла “ - в какъв брой херца трепти „ ла “ - той го е направил на 440 херца. 432 херца трепти „ ла “ от сумати време като най-често срещан стандарт. Когато „ ла “ трепти в 432 това е кратно на 9 – това е трептенето на вълните на природата. Джазът от преди 40-те години е в 432 херца. В доста от класическите творби „ ла “ трепти в 432 и когато „ ла “ трепти в 432 тук се намесва нумерологията, защото съм се интересувал и от това. Числото 432 прави 9. Всички останали шест основни ноти трептят на стойности кратни на 9. Казвам това тъй като доста постоянно човек е воден от интуицията – ти нямаш логическо пояснение за нещо, което мислиш и смяташ, че е вярно, само че усещаш, че е по този начин.
Снимки: Личен списък на Никеца
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ