Краят на канона. Как историците представяха държавния терор преди и след 9 септември
Съветското оръжие към този момент не е над София, значи можем да създадем и една аналитична крачка настрана. Изваден от днешния политически подтекст, Паметникът на Съветската войска въпреки всичко означаваше нещо за българската история, както и за метода, по който генерации историци представяха тази история.
На фона на толкоз доста агитация за 9 септември 1944, има един въпрос, който през днешния ден може да звучи на някои безусловно смешно: " имало ли е фашизъм в България " преди тази дата? Но паметникът, който беше демонтиран в София, разсънва преди всичко точно този въпрос, наред с други - какво става на 9 септември; каква роля е изиграла Червената армия; какъв е характерът на режимите преди и след тази дата?
В отговорите няма нищо, което да става за смях. Има и един общ извод - прекомерно огромна част от историята е била възприемана съгласно господстващите политически настройки, а не съгласно добросъвестно събраните обстоятелства.
Режимът преди Девети
Режимът след края на Втората международна война и до 1989 година се легитимираше посредством коренно оборване на легитимността на „ остарелия режим “. Той го определяше като „ фашистки “ или „ монархофашистки “. Но след рухването на Тодор Живков историята до 9 септември 1944 година към този момент се пишеше от позициите на тогавашната (нова) страна, като се игнорираше следвоенната партийно-комунистическа позиция.
След 1989 се отхвърляше фашизмът в миналото да е вземал властта в България
След 1989 се отхвърляше изрично фашизмът да е вземал властта. Най-много се говореше за властнически режими, за персонален режим на монарха, който обаче не е бил фашистки и не е съумял да стане тоталитарен.
И въпреки всичко някои историци, като Николай Поппетров , акцентираха, че авторитаризмът и извънредно дясното не са били разграничени с „ китайска стена “ от фашизма. В България е съществувал монархически властнически режим, който отчасти се е фашизирал, но тук фашистките организации са били принудени да се преценяват с тази симбиоза, което в последна сметка ги е обезличило.
Съюзник на Райха
Друг значим миг в историографските преоценки беше обвързван с ситуацията на България като съдружник на Третия райх по време на Втората международна война и ръководената от Комунистическата партия партизанска опозиция.
В посткомунистически условия, още веднъж като резултат от неартикулирани диспути още от 70-те и най-много от 80-те години на XX в., се изтъкваше неналичието на немска окупация (констатирано от историографията още през 60-те).
В този смисъл битката на партизаните стартира да се преглежда просто като ориентирана против личните държавни управляващи и тяхната прогерманска политика, но въодушевена от непозната страна в лицето на Съюз на съветските социалистически републики. Историци пък, близки до управлявалата десетилетия Българска комунистическа партия (вече БСП) , акцентираха, че битката в България въпреки всичко е против интернационалния фашизъм и неговите съдружници
9 септември
Случилото се на 9 септември 1944 година беше десетилетия наред организационен мит за комунистическия режим в България до 10 ноември 1989 година Затова и нямаше по какъв начин в посткомунистически условия датата да не се трансформира в център на значими символни битки и радикални историографски преоценки.
Случилото се на 9 септември 1944 година беше десетилетия наред организационен мит за комунистическия режим
В миналата интерпретация, въпреки да се подчертаваха силата и решаващата помощ на Съветската войска, въпреки всичко се твърдеше, че са били налице и вътрешни сили, въоръжена партизанска битка, боен прелом, който в комбиниране с „ национално въстание “ е довел до събаряне на тогавашната „ монархофашистка тирания “.
Не е инцидентно, че радикалната посткомунистическа преоценка беше обвързвана с взривяване на построената митология за „ всенародното антифашистко въстание “ и с наблягане на завземането на властта с боен прелом, за чието реализиране е било решаващо руското нахлуване в България на 8 септември 1944 година
Дори и историци, свързани с някогашната управническа номенклатура, не бяха в положение да скрият тоталната взаимозависимост на събитията и протичащото се в края на войната от външния фактор – окупирането на страната от Червената войска .
„ Народен съд “ и репресии
И в случай че преоценките за 9 септември можеха да бъдат изведени и от дебатите за фашизма в България и характера на последното държавно управление, преди идването на власт на обединението доминирана от комунистите на 9 септември 1944 година, то осъществените комунистически репресии след тази дата бяха безусловно табу преди измененията от 1989 година
След 1989 година бързо беше открит консенсус, че от юридическа позиция така наречен Народен съд е бил подигравка на правда. При него обвинителите са били подбрани по политически симптом и е била налице директна интервенция на комунистическите водачи. Присъдите са били политически стимулирани, прекалено тежки, а и доста наказани хора са били в действителност почтени.
От съдените 10 919 души, смъртни присъди са получили цели 2 618 (от тях са били изпълнени 1046 ). Дори и историци, близки до Българска комунистическа партия, се отнасяха отрицателно към действането.
" Народният съд " е издал цели 2618 смъртни присъди, от които са изпълнени 1046
Нещо повече, и демократично настроени български историци, и то близо две десетилетия и половина след измененията, акцентираха решително по какъв начин в края на септември и началото на октомври 1944 година се случва най-голямата единична вълна от политически стимулирани убийства без съд и присъда в новата и най-нова българска история.
История oтвъд „ лявото “ и „ дясното “
През последните десетина години по-категорични оценки започнаха да се изричат и за характера на режима в България от втората половина на 30-те и началото на 40-те.
Макар да продължава да се приказва за по-скоро властнически, безпартиен режим, при който царят персонално сортира държавни управления, към този момент не се икономисват неговият извънредно националистически и дискриминационен темперамент, проникването на обособени фашисти в ръководството ( Петър Габровски, Александър Сталийски ), антисемитското му законодателство и отговорността му за депортацията на евреите от „ новите земи “.
Подобно отиване оттатък ляво-дясната интерпретация е налице към този момент и при оценката за случилото се на 9 септември 1944 година и след него.
Историкът Александър Везенков твърди, че напълно основателно посткомунистическите критици на датата обръщат внимание на ролята на военните в реализирането на удара и по какъв начин на процедура комунистическата тирания стартира още тогава, а терорът и жертвите следват завземането на властта.
Ала дружно с това Везенков се изрича намерено и против опитите за омаловажаване на „ държавния гнет “ преди Девети, както и нередките случаи на оправдаването му след 1989 година просто като самоотбрана на „ законна власт “, без да се регистрира, че от време на време тя е излизала отвън рамките и на тогавашните изключителни закони.
След рухването на Живков има омаловажаване на „ държавния гнет “ преди 1944, а от време на време той се и оправдава
Историкът счита също за тревожно по какъв начин през последните десетилетия се поставяше акцент върху несъмнено съдбоносната руска окупация на страната през септември 1944 година, само че в комбиниране от време на време и „ с една примитивна русофобия и засилващи се националистически тежнения в антикомунистическите среди. “
Отиване оттатък посткомунистическото опълчване на ляво-дясно и каноничните оценки за времето „ преди и след Девети “ наблюдавахме и при появяването на тезата за континуитет сред комунистическия тоталитарен режим, от една страна, и господствалото още преди него в продължение на десетилетие властническо ръководство, от друга.
Стопанският историк Румен Аврамов акцентира по какъв начин смяната на 9 септември 1944 година е заварила пределно одържавен и колективен икономически нрав, а Везенков намира последователност в умишлено адаптиране на редица управнически практики от преди това; рестриктивните мерки за придобиване на жителство в София от юли 1942 г.; дискриминиране по политически аргументи на претендентите за студенти от есента на 1943 година
Като продължение от този метод същият баланс се търсеше и при оценките, които се даваха за комунистическия интервал, който да отиде оттатък клишетата за „ благоденствието при социализма “ и „ какъв брой развити сме били преди Девети “.
Ето за какво представителите на това направление (и тук най-много се открояват още веднъж Везенков и Аврамов) се разграничаваха уверено както от „ нормализирането “ и разкрасяването на „ комунизма “, по този начин и от изначалното му морално-етично етикизиране. Те обръщаха обезпокоително внимание към появяващите се „ вкаменяващи канонични версии “, прокомунистическа и антикомунистическа, които изкривяват предходната действителност, всяка по собствен метод.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
** Поместеният тук материал е приспособен фрагмент от появилата се неотдавна публикация на Стефан Дечев за българската историография след 1989 година, оповестена в новата брошура на, издание на Cambridge University Press. Авторът изрича признателност на Нов български университет за обезпечения открит достъп до обявата.
На фона на толкоз доста агитация за 9 септември 1944, има един въпрос, който през днешния ден може да звучи на някои безусловно смешно: " имало ли е фашизъм в България " преди тази дата? Но паметникът, който беше демонтиран в София, разсънва преди всичко точно този въпрос, наред с други - какво става на 9 септември; каква роля е изиграла Червената армия; какъв е характерът на режимите преди и след тази дата?
В отговорите няма нищо, което да става за смях. Има и един общ извод - прекомерно огромна част от историята е била възприемана съгласно господстващите политически настройки, а не съгласно добросъвестно събраните обстоятелства.
Режимът преди Девети
Режимът след края на Втората международна война и до 1989 година се легитимираше посредством коренно оборване на легитимността на „ остарелия режим “. Той го определяше като „ фашистки “ или „ монархофашистки “. Но след рухването на Тодор Живков историята до 9 септември 1944 година към този момент се пишеше от позициите на тогавашната (нова) страна, като се игнорираше следвоенната партийно-комунистическа позиция.
След 1989 се отхвърляше фашизмът в миналото да е вземал властта в България
След 1989 се отхвърляше изрично фашизмът да е вземал властта. Най-много се говореше за властнически режими, за персонален режим на монарха, който обаче не е бил фашистки и не е съумял да стане тоталитарен.
И въпреки всичко някои историци, като Николай Поппетров , акцентираха, че авторитаризмът и извънредно дясното не са били разграничени с „ китайска стена “ от фашизма. В България е съществувал монархически властнически режим, който отчасти се е фашизирал, но тук фашистките организации са били принудени да се преценяват с тази симбиоза, което в последна сметка ги е обезличило.
Съюзник на Райха
Друг значим миг в историографските преоценки беше обвързван с ситуацията на България като съдружник на Третия райх по време на Втората международна война и ръководената от Комунистическата партия партизанска опозиция.
В посткомунистически условия, още веднъж като резултат от неартикулирани диспути още от 70-те и най-много от 80-те години на XX в., се изтъкваше неналичието на немска окупация (констатирано от историографията още през 60-те).
В този смисъл битката на партизаните стартира да се преглежда просто като ориентирана против личните държавни управляващи и тяхната прогерманска политика, но въодушевена от непозната страна в лицето на Съюз на съветските социалистически републики. Историци пък, близки до управлявалата десетилетия Българска комунистическа партия (вече БСП) , акцентираха, че битката в България въпреки всичко е против интернационалния фашизъм и неговите съдружници
9 септември
Случилото се на 9 септември 1944 година беше десетилетия наред организационен мит за комунистическия режим в България до 10 ноември 1989 година Затова и нямаше по какъв начин в посткомунистически условия датата да не се трансформира в център на значими символни битки и радикални историографски преоценки.
Случилото се на 9 септември 1944 година беше десетилетия наред организационен мит за комунистическия режим
В миналата интерпретация, въпреки да се подчертаваха силата и решаващата помощ на Съветската войска, въпреки всичко се твърдеше, че са били налице и вътрешни сили, въоръжена партизанска битка, боен прелом, който в комбиниране с „ национално въстание “ е довел до събаряне на тогавашната „ монархофашистка тирания “.
Не е инцидентно, че радикалната посткомунистическа преоценка беше обвързвана с взривяване на построената митология за „ всенародното антифашистко въстание “ и с наблягане на завземането на властта с боен прелом, за чието реализиране е било решаващо руското нахлуване в България на 8 септември 1944 година
Дори и историци, свързани с някогашната управническа номенклатура, не бяха в положение да скрият тоталната взаимозависимост на събитията и протичащото се в края на войната от външния фактор – окупирането на страната от Червената войска .
„ Народен съд “ и репресии
И в случай че преоценките за 9 септември можеха да бъдат изведени и от дебатите за фашизма в България и характера на последното държавно управление, преди идването на власт на обединението доминирана от комунистите на 9 септември 1944 година, то осъществените комунистически репресии след тази дата бяха безусловно табу преди измененията от 1989 година
След 1989 година бързо беше открит консенсус, че от юридическа позиция така наречен Народен съд е бил подигравка на правда. При него обвинителите са били подбрани по политически симптом и е била налице директна интервенция на комунистическите водачи. Присъдите са били политически стимулирани, прекалено тежки, а и доста наказани хора са били в действителност почтени.
От съдените 10 919 души, смъртни присъди са получили цели 2 618 (от тях са били изпълнени 1046 ). Дори и историци, близки до Българска комунистическа партия, се отнасяха отрицателно към действането.
" Народният съд " е издал цели 2618 смъртни присъди, от които са изпълнени 1046
Нещо повече, и демократично настроени български историци, и то близо две десетилетия и половина след измененията, акцентираха решително по какъв начин в края на септември и началото на октомври 1944 година се случва най-голямата единична вълна от политически стимулирани убийства без съд и присъда в новата и най-нова българска история.
История oтвъд „ лявото “ и „ дясното “
През последните десетина години по-категорични оценки започнаха да се изричат и за характера на режима в България от втората половина на 30-те и началото на 40-те.
Макар да продължава да се приказва за по-скоро властнически, безпартиен режим, при който царят персонално сортира държавни управления, към този момент не се икономисват неговият извънредно националистически и дискриминационен темперамент, проникването на обособени фашисти в ръководството ( Петър Габровски, Александър Сталийски ), антисемитското му законодателство и отговорността му за депортацията на евреите от „ новите земи “.
Подобно отиване оттатък ляво-дясната интерпретация е налице към този момент и при оценката за случилото се на 9 септември 1944 година и след него.
Историкът Александър Везенков твърди, че напълно основателно посткомунистическите критици на датата обръщат внимание на ролята на военните в реализирането на удара и по какъв начин на процедура комунистическата тирания стартира още тогава, а терорът и жертвите следват завземането на властта.
Ала дружно с това Везенков се изрича намерено и против опитите за омаловажаване на „ държавния гнет “ преди Девети, както и нередките случаи на оправдаването му след 1989 година просто като самоотбрана на „ законна власт “, без да се регистрира, че от време на време тя е излизала отвън рамките и на тогавашните изключителни закони.
След рухването на Живков има омаловажаване на „ държавния гнет “ преди 1944, а от време на време той се и оправдава
Историкът счита също за тревожно по какъв начин през последните десетилетия се поставяше акцент върху несъмнено съдбоносната руска окупация на страната през септември 1944 година, само че в комбиниране от време на време и „ с една примитивна русофобия и засилващи се националистически тежнения в антикомунистическите среди. “
Отиване оттатък посткомунистическото опълчване на ляво-дясно и каноничните оценки за времето „ преди и след Девети “ наблюдавахме и при появяването на тезата за континуитет сред комунистическия тоталитарен режим, от една страна, и господствалото още преди него в продължение на десетилетие властническо ръководство, от друга.
Стопанският историк Румен Аврамов акцентира по какъв начин смяната на 9 септември 1944 година е заварила пределно одържавен и колективен икономически нрав, а Везенков намира последователност в умишлено адаптиране на редица управнически практики от преди това; рестриктивните мерки за придобиване на жителство в София от юли 1942 г.; дискриминиране по политически аргументи на претендентите за студенти от есента на 1943 година
Като продължение от този метод същият баланс се търсеше и при оценките, които се даваха за комунистическия интервал, който да отиде оттатък клишетата за „ благоденствието при социализма “ и „ какъв брой развити сме били преди Девети “.
Ето за какво представителите на това направление (и тук най-много се открояват още веднъж Везенков и Аврамов) се разграничаваха уверено както от „ нормализирането “ и разкрасяването на „ комунизма “, по този начин и от изначалното му морално-етично етикизиране. Те обръщаха обезпокоително внимание към появяващите се „ вкаменяващи канонични версии “, прокомунистическа и антикомунистическа, които изкривяват предходната действителност, всяка по собствен метод.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
** Поместеният тук материал е приспособен фрагмент от появилата се неотдавна публикация на Стефан Дечев за българската историография след 1989 година, оповестена в новата брошура на, издание на Cambridge University Press. Авторът изрича признателност на Нов български университет за обезпечения открит достъп до обявата.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ