Само като срамна мога да определя липсата на обществена реакция

Само като срамна мога да дефинира неналичието на социална реакция и жестове на съпричастие към хората, страдащи близо до България – в Нагорни Карабах (Нагорно-карабахска република) или Арцах. На 19 септември 2023 година следващата „ военна интервенция ” на азербайджанската войска дефинитивно пречупи съпротивата на неведнъж по-слабите сили на непризнатата интернационално, само че оповестена след референдум от декември 1991 година Нагорно-карабахска република (Арцах).

Конфликтът е доста остарял – още от основаването на Азербайджан и Армения през 20-те години на ХХ в., само че няма никакво подозрение, че в Нагорни Карабах доминира арменското население (94 % през 20-те години). От 1923 година региона е самостоятелна в границите на Азербайджан, до момента в който двете страни са част от Съветския съюз.

През 1988 година с началото на раздробяване на Съветския съюз спорът сред арменци и азери в Нагорни Карабах се разгаря, провокира взаимни офанзиви на двете етнически групи, въоръжени дейности и обсада на Нагорни Карабах от Азербайджан (1990–1992), основала филантропична злополука. Организация на обединените нации и Европейски Съюз спомагат за реализиране на съглашението от май 1994 година в Минск с присъединяване на Франция, Русия и Съединени американски щати. Тази Минска група обаче се оказва също толкоз ефикасна, колкото беше и другата Минска група в опитите да реши спора в Източна Украйна.

Пограничните военни конфликти от време на време се разгарят през 2012, 2014, 2016, 2020 година, като в тях Азербайджан се възпозва освен от своята безспорно по-голяма военна и икономическа мощност, само че и от поддръжката на Турция. Последната военна интервенция от 2020 година на процедура връща контрола на Азербайджан над региона, само че по-голямата част от арменското население тогава остава по домовете си, разчитайки на интернационалната отбрана, осъществена посредством неголемия съветски миротворчески корпус.

Само че, както постоянно става в района, примирието и опитът да се открият мирни връзки сред двете общности е употребен не за друго, а за подготовка на по-силната страна (Азербайджан) за дефинитивно решение на разногласието в своя изгода. От декември 2022 година Азербайджан блокира Лачинския кулоар, единствената връзка на Нагорни Карабах (Арцах) с Армения, откъдето получава храни, артикули и електричество. Резултатът е още веднъж филантропична злополука.

И разумно се стигна до еднодневната въоръжена офанзива на азербайджанската войска на 19/20 септември т.г. за дефинитивно покоряване на региона. Резултатът е начало на етническо пречистване на региона, както демонстрира новата бежанска вълна, която единствено за няколко дни доближи 26 хиляди от общо към 120 хиляди арменци в Арцах. Те нямат никакво съображение да имат вяра в обещанията на азербайджанските управляващи, че ще съблюдават правата им, защото от години са подложени на безсилие, липса на електричество и доставяне – в резюме на апетит.

Това е тъжният резултат на още един етнически спор: нищо не остана от траялото съвсем век самоуправление на един етнически анклав в страна с друго население.

За следващ път ни беше демонстрирано вековното предписание, че в интернационалните връзки силата на оръжието е по-могъща от интернационалните правила.

Станалото единствено по себе си е тъжно, само че не това е мотив за моето отвращение, а огромните разлики в реакциите у нас и по света при една друга сходна обстановка от предишното.

Преди съвсем четвърт век на Балканите имаше сходен спор. Тогава, през 1998 – 1999 година, остарелият спор сред албанците и сърбите в Косово (с интернационално приета принадлежност към Сърбия), в който също имаше принуждение и от двете страни, провокира вълна от бежанци, което на собствен ред докара до война на НАТО против Сърбия (тогава Съюзна република Югославия). И цяла Европа се изправи в отбрана на преследваните албански косовари и по-късно поддържа оповестяването на независимостта на новата страна Косово (дори и без референдум).

Няма по какъв начин другите реакции и резултати тогава и в този момент да не провокира въпроси. Защо в първия случай европейското публично мнение се разгласи в отбрана на преследваните косовари, стартира война и призна независимостта на новата страна, а в настоящия случай мълчаиво следи унищожаването на всякакво самоуправление на една арменска общественост, която в продължение на десетилетия и с доста човешки жертви се е опитвала да извоюва интернационално самопризнание?

Отговорът не е сложен, само че е доста печален и неприличен.

В първия случай съпротивата на косоварите беше изпозвана, с цел да бъде дефинитивно разрушена една федерация, която се беше оповестила за социалистическа страна. Доката във втория случай никой не желае да се разгласи против Азербайджан, чиято роля като енергиен доставчик на Европа и геополитически фактор внезапно нарастна след началото на войната на Русия в Украйна. Накратко – в първия случай зад показаната като филантропична война се криеше идеологическото опълчване, а във втория мълчанието за филантропичната покруса на арменците от Арцах се оправдава с икономичекия и геополитическия интерес.

За българските реакции е ненужно да приказвам, защото България от дълго време няма независима позиция по нито един значим въпрос.

Къде отидоха изказванията за целта на правата на индивида? Изчезнаха, откакто се сблъскаха с ползите.

И още едно историческо съпоставяне: по същия метод в срамно безмълвие изчезва Чехословакия, обезпечена и след това изоставена на Мюнхенската конференция (29-30 септември 1938 г.) от западните си съдружници.

Срамно двуличие!

Източник " Клуб 24 май "