В Алжир избухва въстание за национална независимост от Франция
С повърхност от 2 381 714 km2 Алжир е най-голямата по повърхност страна в Африка и Арабския свят и 10-та в света[2]. На север граничи със Средиземно море, на юг – с Мали, Мавритания и Нигер, на изток – с Либия и Тунис, на запад – с Мароко. По оценка на Националната работа по статистика броят на популацията на страната, при средногодишен приръст от 800 хиляди души, доближава 40 млн. д. през лятото на 2015 година
Страната е полупрезидентска република, разграничена административно на 48 провинции и 1541 общини. Президент на Алжир е Абделазиз Бутефлика от 1999 година. Алжир е член на Африканския съюз, Арабската лига, Арабския магребски съюз, ОПЕК и Организация на обединените нации.
В своята история територията на сегашен Алжир е под властта на голям брой страни и династии – Нумидия, финикийците, Картаген, Древен Рим, вандалите, Източната Римска империя, Умаядите, Абасидите, Идрисидите, Аглабидите, Рустамидите, Фатимидите, Зиридите, Хамадидите, Алморавидите, Алмохадите, Османците и Френската колониална империя. Най-ранните жители на страната в историческо време са берберите, като при мюсюлманското завоюване на района болшинството от тях са арабизирани.
Официален език е книжовният арабски (общ за всички арабски страни), само че в всекидневието се употребява разговорният алжирски арабски език. Национален език е също берберският език тамазиг, необятно публикуван (сред към 2/3 от населението) е и френският. Паричната единица на страната е алжирският динар.
опасявайки се от колониалната агресия на Испания, която превзема крайбрежните градове, локалните владетели се обръщат за помощ към турците. Алжир (както и Тунис и Либия), в актуалните си граници, става провинция на Османската империя, като е разграничена на 3 бейлика: Константин, Титери (Медеа) и Маскара (Оран). На крайбрежието на Алжир процъфтява пиратството.
През 1711 година локалните владетели съумяват да реализират относителна самостоятелност от Високата врата.
През 1830 година французите постановат своята власт в Алжир, употребявайки като мотив случай със собствен дипломатически представител. На френските колонизатори обаче им се постанова да водят жестока битка за всяка педя алжирска земя с локалното население. По френски пример страната е разграничена на департаменти, отпред на които стоят префекти, а цялата страна се управлява от генерал-губернатор.
Голям брой заселници от Франция, Италия и Малта се заселват в регионите с най-плодородните алжирски земи. Тези заселници получават статут на пълноправни френски жители за разлика от локалното мюсюлманско население, което е оставено без същите права, въпреки че страната е формирана от отвъдморски департаменти на Франция (за разлика от прилежащите Мароко и Тунис, които са със статут на протекторати).
През 1954 година в Алжир е основан Фронт за национално избавление, чиято цел е отхвърлянето на френското владичество и извоюването на независимостта на страната. Започва партизанска война против френските колониални управляващи. През септември 1959 година Париж публично признава правото на самостоятелност на Алжир, само че продължава протакането с нейното даване. В резултат от проточилата се 8 години война за самостоятелност на Алжир са подписани така наречен Евиански съглашения на 18 март 1962 година
След осъществяване на референдум (на 3 юли) е оповестена независимостта на Алжир на 5 юли 1962 година Пръв алжирски президент става Ахмед Бен Бела.
През 1965 г . е осъществен боен прелом, и на власт идва Хуари Бумедиен, министър на защитата и някогашен сподвижник на Бен Бела. Той прогласява курс на строителство на социалистическа по концепция, само че прагматична по дух стопански и политическа система, с отчитане н алжирската специфичност и без ориентировка към какъвто и да е пример. В страната е устанавена еднопартийна система. През този интервал са укрепени и разщирени връзките сред Съюз на съветските социалистически републики и Алжир, зародили се още в интервала на войната за самостоятелност на страната, и Алжир е считан за един от съдружниците на Съюз на съветските социалистически републики, вървящ по „ некапиталистически път на развиване “. Следващите 25 години са интервал на сравнителна непоклатимост за Алжир.
След гибелта на Бумедиен се развихря къса битка сред прозападната и лявата фракции в ръководещата партия, и през 1979 година отпред на страната и партията застава компромисния претендент Шадли Бенджедид. В интервала на неговото ръководство стартират да дават резултати всички стопански проблеми, насъбрани по времето на предния президент, и към края на 80-те години страната се оказва на ръба на стопански колапс. През 1986 и 1988 година настъпват всеобщи вълнения, провокирани от влошаващото се качество на живот, за чието потушаване е привлечена армията.
През 1980-те години настава идеологическа смяна в религиозната област, като алжирското управление, в търсене на източници на икономическа помощ, приема курс на съдействие с консервативните мюсюлмански страни, отделяйки съществени средства в развиването на ислямската инфраструктура. Местното духовенство идейно и финансово се преориентира към религиозните центрове на страните от Персийския залив. Резултатът е внезапно усилване на фундаменталистките настроения измежду духовенството и религиозните деятели. Фундаменталистите изискват преустрояване на обществото според законите на шериата и стартират да се опълчват на светските управляващи, обвинявайки ги в отклоняване от нормите на исляма. В изискванията на възходяща икономическа и политическа рецесия, ислямистите декларират искания към властта, за построяването на теократична страна, учредена на шериата и съгласно заветите на Корана.
Към края на 1980-те години несъгласията сред последователите на светската власт и ислямистите прерастват в революция, приключила с проваляне на фундаменталистите.
В края на декември 1991 година – откакто излиза наяве, че в следствие от първия тур на първите многопартийни избори властта в страната е на път да завоюва Ислямският фронт за избавление, е основан краткотраен комитет от 4 членове (2 военни и 2 политици), който афишира изборите за фалшифицирани и анулира втория тур, принуждава президента Шадли Бенджедид да подаде оставка, открива боен режим и не разрешава Ислямския фронт за избавление. Ислямистите реагират с партизански и терористични дейности. Тактиката на екстремистите е учредена както на набези против военни и полицейски сили и членове на елита, по този начин и на дейности за заплашване на популацията. Апотеоз е убийството на президента на страната Мохамед Будиаф през юни 1992 година Мащабната революция продължава близо десетилетие (Черното десетилетие), а обособени случаи на тероризъм се следят и понастоящем. Войната лишава живота на повече от 100 хиляди души – множеството от тях жертви на показни всеобщи убийства и други терористични актове на ислямистки групировки. Държавата претърпява големи стопански вреди.
Само твърдата линия на военните водачи на Алжир в интервала 1992 – 1999 година, разрешава се да се понижи терора и принуждава екстремистите да договарят за национално помиряване. В борбата с екстремистите необятно вземат участие локалните хора под формата на групи за самоотбрана. Това прави сложна задачата на екстремистите в доста области на страната, води до тяхната политическа изолираност от обществото и освобождава обилни сили на армията и специфичните сили за деяние. Голямо значение се придава на установяването на надзор над ислямската инфраструктура, поредното премахване на радикални имами на джамии, както и спиране на каналите за външно финансиране на въоръжените екстремистки крила и техните политически структури.
На 27 април 1999 година за президент на страната е определен дългогодишният министър на външните работи, известният политик Абделазиз Бутефлика.
През пролетта на 2001 г . политическата обстановка в страната се усложнява от рецесия в Кабилия – регион с преобладаващо берберско население на изток от столицата. Масовите демонстрации на берберите са подавени от жандармерията (вътрешни войски), която употребява оръжие – по публични данни са убити 60 и ранени две хиляди души. Твърдите репресии на управляващите провокират всеобщи митинги и гражданско непокорство, довело до основаването на неофициален орган на ръководство на берберите, наименуван Координационен съвет на селските комитети на Кабилия, измежду чиито условия е берберският език тамазиг да се издигне до статут на втори (след арабския) формален език.
През април 2004 година, след втората победа на Абделазиз Бутефлика на президентските избори, е оповестена частична прошка, по изискванията на която на метежниците се подсигурява благосклонност, в случай че непринудено се предадат и разоръжат. През септември 2005 година на всеобщ референдум е утвърден държавния план „ Договор за мир и единодушие “, предусещащ прошка за някогашни членове на групировките, прекратили въоръжената битка с управляващите и искащи да се върнат към мирния живот. Най-голямата ислямистска формация в страната обаче, „ Салафистската група за проповядване и джихад “ (ок. 1000 бойци), включила се през 2004 година към интернационалната терористична мрежа на „ Ал-Каида “, публично афишира отвод от присъединяване в плана. През октомври 2006 година водачът на групата Абу Мусаб Абдел Удуд афишира началото на „ дълготрайна война срещу ползите на Съединени американски щати и Запада в района на Арабския Магриб “. През септември 2009 година за президент на страната, за 3-ти път, е определен Абделазиз Бутефлика.
По време на Арабската пролет, вълненията в Алжир стартират при започване на декември 2010 година, по-рано от тези в Тунис. Те са провокирани от безработицата, неприятното състояние на младежта в Алжир, дефицита на жилища. Важна роля изиграва и внезапното повишаване на цените, нанесло удар по бедните пластове на популацията. Усилени под въздействието на успеха на революцията в Тунис, те доближават забележителен обсег при започване на 2011 г.На 1 януари в столицата избухват митинги срещу покачването на цените с 30 %, по-късно и по районите на страната. На 22 януари се организира проява в Алжир, при която има 42 потърпевши, няколко души са задържани. На 3 февруари президентът Бутефлика оповестява за началото на политически промени в близко време – анулация на изключителното състояние (в мощ от 1992 г.), достъп на партиите до радиостанции. На 13 февруари още веднъж има демонстрации на площадите в Алжир, няколко хиляди души са арестувани человек, има стълкновения с полицията. На 24 февруари е анулирано изключителното състояние.
Абделазиз Бутефлика е избран отново за президент за 4-ти мандат на президентските избори на 14 април 2014 година
Страната е полупрезидентска република, разграничена административно на 48 провинции и 1541 общини. Президент на Алжир е Абделазиз Бутефлика от 1999 година. Алжир е член на Африканския съюз, Арабската лига, Арабския магребски съюз, ОПЕК и Организация на обединените нации.
В своята история територията на сегашен Алжир е под властта на голям брой страни и династии – Нумидия, финикийците, Картаген, Древен Рим, вандалите, Източната Римска империя, Умаядите, Абасидите, Идрисидите, Аглабидите, Рустамидите, Фатимидите, Зиридите, Хамадидите, Алморавидите, Алмохадите, Османците и Френската колониална империя. Най-ранните жители на страната в историческо време са берберите, като при мюсюлманското завоюване на района болшинството от тях са арабизирани.
Официален език е книжовният арабски (общ за всички арабски страни), само че в всекидневието се употребява разговорният алжирски арабски език. Национален език е също берберският език тамазиг, необятно публикуван (сред към 2/3 от населението) е и френският. Паричната единица на страната е алжирският динар.
опасявайки се от колониалната агресия на Испания, която превзема крайбрежните градове, локалните владетели се обръщат за помощ към турците. Алжир (както и Тунис и Либия), в актуалните си граници, става провинция на Османската империя, като е разграничена на 3 бейлика: Константин, Титери (Медеа) и Маскара (Оран). На крайбрежието на Алжир процъфтява пиратството.
През 1711 година локалните владетели съумяват да реализират относителна самостоятелност от Високата врата.
През 1830 година французите постановат своята власт в Алжир, употребявайки като мотив случай със собствен дипломатически представител. На френските колонизатори обаче им се постанова да водят жестока битка за всяка педя алжирска земя с локалното население. По френски пример страната е разграничена на департаменти, отпред на които стоят префекти, а цялата страна се управлява от генерал-губернатор.
Голям брой заселници от Франция, Италия и Малта се заселват в регионите с най-плодородните алжирски земи. Тези заселници получават статут на пълноправни френски жители за разлика от локалното мюсюлманско население, което е оставено без същите права, въпреки че страната е формирана от отвъдморски департаменти на Франция (за разлика от прилежащите Мароко и Тунис, които са със статут на протекторати).
През 1954 година в Алжир е основан Фронт за национално избавление, чиято цел е отхвърлянето на френското владичество и извоюването на независимостта на страната. Започва партизанска война против френските колониални управляващи. През септември 1959 година Париж публично признава правото на самостоятелност на Алжир, само че продължава протакането с нейното даване. В резултат от проточилата се 8 години война за самостоятелност на Алжир са подписани така наречен Евиански съглашения на 18 март 1962 година
След осъществяване на референдум (на 3 юли) е оповестена независимостта на Алжир на 5 юли 1962 година Пръв алжирски президент става Ахмед Бен Бела.
През 1965 г . е осъществен боен прелом, и на власт идва Хуари Бумедиен, министър на защитата и някогашен сподвижник на Бен Бела. Той прогласява курс на строителство на социалистическа по концепция, само че прагматична по дух стопански и политическа система, с отчитане н алжирската специфичност и без ориентировка към какъвто и да е пример. В страната е устанавена еднопартийна система. През този интервал са укрепени и разщирени връзките сред Съюз на съветските социалистически републики и Алжир, зародили се още в интервала на войната за самостоятелност на страната, и Алжир е считан за един от съдружниците на Съюз на съветските социалистически републики, вървящ по „ некапиталистически път на развиване “. Следващите 25 години са интервал на сравнителна непоклатимост за Алжир.
След гибелта на Бумедиен се развихря къса битка сред прозападната и лявата фракции в ръководещата партия, и през 1979 година отпред на страната и партията застава компромисния претендент Шадли Бенджедид. В интервала на неговото ръководство стартират да дават резултати всички стопански проблеми, насъбрани по времето на предния президент, и към края на 80-те години страната се оказва на ръба на стопански колапс. През 1986 и 1988 година настъпват всеобщи вълнения, провокирани от влошаващото се качество на живот, за чието потушаване е привлечена армията.
През 1980-те години настава идеологическа смяна в религиозната област, като алжирското управление, в търсене на източници на икономическа помощ, приема курс на съдействие с консервативните мюсюлмански страни, отделяйки съществени средства в развиването на ислямската инфраструктура. Местното духовенство идейно и финансово се преориентира към религиозните центрове на страните от Персийския залив. Резултатът е внезапно усилване на фундаменталистките настроения измежду духовенството и религиозните деятели. Фундаменталистите изискват преустрояване на обществото според законите на шериата и стартират да се опълчват на светските управляващи, обвинявайки ги в отклоняване от нормите на исляма. В изискванията на възходяща икономическа и политическа рецесия, ислямистите декларират искания към властта, за построяването на теократична страна, учредена на шериата и съгласно заветите на Корана.
Към края на 1980-те години несъгласията сред последователите на светската власт и ислямистите прерастват в революция, приключила с проваляне на фундаменталистите.
В края на декември 1991 година – откакто излиза наяве, че в следствие от първия тур на първите многопартийни избори властта в страната е на път да завоюва Ислямският фронт за избавление, е основан краткотраен комитет от 4 членове (2 военни и 2 политици), който афишира изборите за фалшифицирани и анулира втория тур, принуждава президента Шадли Бенджедид да подаде оставка, открива боен режим и не разрешава Ислямския фронт за избавление. Ислямистите реагират с партизански и терористични дейности. Тактиката на екстремистите е учредена както на набези против военни и полицейски сили и членове на елита, по този начин и на дейности за заплашване на популацията. Апотеоз е убийството на президента на страната Мохамед Будиаф през юни 1992 година Мащабната революция продължава близо десетилетие (Черното десетилетие), а обособени случаи на тероризъм се следят и понастоящем. Войната лишава живота на повече от 100 хиляди души – множеството от тях жертви на показни всеобщи убийства и други терористични актове на ислямистки групировки. Държавата претърпява големи стопански вреди.
Само твърдата линия на военните водачи на Алжир в интервала 1992 – 1999 година, разрешава се да се понижи терора и принуждава екстремистите да договарят за национално помиряване. В борбата с екстремистите необятно вземат участие локалните хора под формата на групи за самоотбрана. Това прави сложна задачата на екстремистите в доста области на страната, води до тяхната политическа изолираност от обществото и освобождава обилни сили на армията и специфичните сили за деяние. Голямо значение се придава на установяването на надзор над ислямската инфраструктура, поредното премахване на радикални имами на джамии, както и спиране на каналите за външно финансиране на въоръжените екстремистки крила и техните политически структури.
На 27 април 1999 година за президент на страната е определен дългогодишният министър на външните работи, известният политик Абделазиз Бутефлика.
През пролетта на 2001 г . политическата обстановка в страната се усложнява от рецесия в Кабилия – регион с преобладаващо берберско население на изток от столицата. Масовите демонстрации на берберите са подавени от жандармерията (вътрешни войски), която употребява оръжие – по публични данни са убити 60 и ранени две хиляди души. Твърдите репресии на управляващите провокират всеобщи митинги и гражданско непокорство, довело до основаването на неофициален орган на ръководство на берберите, наименуван Координационен съвет на селските комитети на Кабилия, измежду чиито условия е берберският език тамазиг да се издигне до статут на втори (след арабския) формален език.
През април 2004 година, след втората победа на Абделазиз Бутефлика на президентските избори, е оповестена частична прошка, по изискванията на която на метежниците се подсигурява благосклонност, в случай че непринудено се предадат и разоръжат. През септември 2005 година на всеобщ референдум е утвърден държавния план „ Договор за мир и единодушие “, предусещащ прошка за някогашни членове на групировките, прекратили въоръжената битка с управляващите и искащи да се върнат към мирния живот. Най-голямата ислямистска формация в страната обаче, „ Салафистската група за проповядване и джихад “ (ок. 1000 бойци), включила се през 2004 година към интернационалната терористична мрежа на „ Ал-Каида “, публично афишира отвод от присъединяване в плана. През октомври 2006 година водачът на групата Абу Мусаб Абдел Удуд афишира началото на „ дълготрайна война срещу ползите на Съединени американски щати и Запада в района на Арабския Магриб “. През септември 2009 година за президент на страната, за 3-ти път, е определен Абделазиз Бутефлика.
По време на Арабската пролет, вълненията в Алжир стартират при започване на декември 2010 година, по-рано от тези в Тунис. Те са провокирани от безработицата, неприятното състояние на младежта в Алжир, дефицита на жилища. Важна роля изиграва и внезапното повишаване на цените, нанесло удар по бедните пластове на популацията. Усилени под въздействието на успеха на революцията в Тунис, те доближават забележителен обсег при започване на 2011 г.На 1 януари в столицата избухват митинги срещу покачването на цените с 30 %, по-късно и по районите на страната. На 22 януари се организира проява в Алжир, при която има 42 потърпевши, няколко души са задържани. На 3 февруари президентът Бутефлика оповестява за началото на политически промени в близко време – анулация на изключителното състояние (в мощ от 1992 г.), достъп на партиите до радиостанции. На 13 февруари още веднъж има демонстрации на площадите в Алжир, няколко хиляди души са арестувани человек, има стълкновения с полицията. На 24 февруари е анулирано изключителното състояние.
Абделазиз Бутефлика е избран отново за президент за 4-ти мандат на президентските избори на 14 април 2014 година
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ