Руският философ Николай Бердяев е роден в потомствено аристократично семейство.  Бердяев

Руският мъдрец Николай Бердяев е роден в потомствено аристократично семейство. 

Бердяев не написа метафизичен произведения в строгия смисъл на думата. Неговото творчество като форма по-скоро може да бъде причислено към публицистиката, само че заради дълбочината на разсъжденията е определяно като философско.

Не се и пробва да сътвори строга и дефинирана философска идея, а по-скоро изрича мнението си по разнообразни метафизичен и политически тематики.

Той не омаловажава познанието за външното, а го възприема като стадий и материал по пътя към самопознанието.

Бердяев не може да одобри болшевишкия режим поради някогвия авторитаризъм и господството на страната над свободата на личността. През 1922 година болшевишкото държавно управление го гони от Русия дружно с над 100 известни интелектуалци.

В годините, прекарани във Франция, Бердяев написа петнадесет книги, в това число и множеството от най-важните му произведения. Той умира на бюрото си в дома си в Кламар, покрай Париж, на 24 март 1948 година.

Утопиите наподобяват доста по-осъществими, в сравнение с се смяташе в миналото. Сега ние сме изправени пред различен обезпокоителен въпрос. Как да избегнем окончателното им реализиране? Утопиите са осъществими. Животът крачи към утопиите. И може би стартира нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, посредством които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не по този начин напълно, само че по-свободно.

Чудото би трябвало да бъде от религия, а не вярата от знамение.

Знанието е наложително, вярата е свободна.

Свободата е право на неравноправие.

Адът е необходим не за това злите да получат отмъщение, а за това, че човек не трябва да бъде насилван от положителното и наложително въведен в парадайса.

Митът за грехопадението е митът за величието на човек.

Основната мисъл на човек е мисълта за Бог. Основната мисъл на Бог е мисълта за индивида.

Индивидуализмът постоянно убива личността и характерността.

Христос е бил не създател на религията, а религията.

Най-самолюбивите хора – това са хората, необичащи себе си.

Човек не може да бъде самодостатъчен. Това би означавало, че го няма.

Вярата в безсмъртието е не толкоз утешителна, облекчаваща живота, тя дори е страшна, ужасна религия отегчаваща живота с безгранична отговорност. Може дори да се каже, че невярващите повече са облекчили своя живот, от колкото вярващите.

Не можеш да обичаш всички, тъй като любовта е избор.

Добрите каузи, които са свършени не от обич към индивида и не от грижа за него, а за избавление на личната душа, напълно не са положителни. Където няма обич, там няма и положително.

Любовта е като универсална витална сила, притежаваща способността да трансформира пристрастеностите на злото в креативен пристрастености.

Любовта е ориентирана към неповторимо самостоятелно създание, към персона и при нея не е допустима подмяна. Половото увлечение позволява подмяна и не значи безусловно отношение към персона.

За мен моят самун е веществен проблем, до момента в който този на съседа – нравствен.

Човешкият живот е напълнен със средства за живот, трансформирали се в самоцел. Подмяната на виталните цели със средства е доста присъщ развой в човешкия живот, който изяснява много неща. Но стопанската система несъмнено би трябвало да отнесем към средствата, а не към задачите на живота. Средствата постоянно са белег за духа на хората, за духа на независимост или на иго, на обич или на ненавист. Осъществяването на някоя цел с цената на всичко крие рискове.

Смъртта настава за нас освен тогава, когато умираме, само че дори и тогава, когато умират наши близки. Ние имаме в живота си опит със гибелта било и временен.

Самоубийството е безчинство над гибелта.

Съществува драматичен конфликт сред истината и света. Чистата безспорна истина изгаря света.

Трагизмът на човешкия живот е не толкоз в спора на положителното и злото, а в спора на позитивните полезности. В името на свободата човек може да пожертва любовта, в името на обществената правдивост – да пожертва свободата и така нататък

Съществува независимост, от която човек няма право да се отхвърля, в случай че желае да резервира своето човешко достолепие – такава е свободата на съвестта, също и свободата на духа. Отчуждаването на съвестта не може да бъде търпяно под никакъв претекст. На нея – съвестта – принадлежи шампионата.

Когато не притежаваш мъдрост, остава да обичаш мъдростта, т.е. да бъдеш мъдрец.

При дамите има невероятната дарба да пораждат заблуда, да не бъдат такива, каквито в действителност са в реалност.

Християнството не е единствено религия в Бога, само че и религия в индивида, във опциите на разкриването на божественото в човек.

Свободата не е забавна и не е нужна на въставащите маси, те не могат да понесат нейното задължение.

Свободата не е задоволство, лекост и удоволствие, а тежест, компликация и страдалчество.

Борбата за свободата аз разбирам на първо място не като социална битка, а като битка на личността срещу власта на обществото.

Най-лошият зложелател на свободата е ситият и удовлетворен плебей.

Свободата не е лека, както мислят нейните врагове, клеветящите я, свободата е сложна, тя е тежко задължение. И хората елементарно се отхвърлят от свободата, с цел да облекчат себе си… Целият човешки живот би трябвало да премине посредством свободата, посредством тестване на свободата, посредством отменяне изкушенията на свободата.

В свободата живота бива по-труден, по-отговорен и по-трагичен. Етиката на свободата е сурова и изисква подвиг.

В свободата е скрита тайната на света. Бог желае независимост, и от там е произлязла нещастието на света.