Владимир Зарев: Антихристът слезе на земята в образа на...
Романът „ Чудовището “ на Владимир Зарев се обрисува като литературното събитие на 2019 година С тези думи издателят Стойо Вартоломеев откри представянето на книгата в Пловдив предходната седмица.
Един от най-деликатните и изящни български създатели - Владимир Зарев, има зад тила си 19 книги и 12 романа. Завършил е българска лингвистика в Софийския университет през 1972 година От 1973 е редактор в белетристичния отдел на сп. „ Съвременник “ и по-късно - основен редактор на литературното списание. Романите му са преведени на доста европейски езици, а „ Разруха “ става бестселър в Германия и Съединени американски щати. През 2013 година романът " Битието " е екранизиран под името „ Дървото на живота “.
Зарев е почетен с медал „ Стара планина “ за извънредно огромните му заслуги в региона на културата и изкуството.
- Г-н Зарев, какво се крие зад стряскащото заглавие „ Чудовището “?
- „ Чудовището “ не е автобиографичен разказ, само че в него има доста автобиографични моменти. Има неща, които персонално съм претърпял, само че има и доста, които съм дописал, които съм измислил, и те в действителност осмислят книгата. Това е по-скоро опит да направя автобиография на моето потомство интелектуалци. На хората, които са родени към 9 септември 1944 година Те живяха дълго в социализма. Времето, в което всички ние се борихме за персонална независимост, тъй като
свободата е форма на разграничение.
Колкото по-различен е един човек, толкоз той е по-свободен. Толкова той е повече себе си и отстоява себе си. Това се мъчихме да вършим тогава. По това време беше основан езоповският език. Говори се за едно, трябваше да се схваща нещо друго и по този метод се мъчехме да заобиколим цензурата.
Същото потомство продължава да претърпява своите компликации и след 10 ноември.
" Чудовището " е разказ най-много за любовта. Най-неочаквано се срещат един възрастен публицист, много цинично надъхан, и една красива млада журналистка, която съвсем принудително влиза в живота му. Той доста дълго време се съпротивлява. Не има вяра, че нейното откровено предпочитание е да се виждат, с цел да напише книга за него, както тя твърди непрестанно. Но в последна сметка я приема. И отсам стартира тяхното взаимно съучастничество, което довежда до тази ненадейна и доста мощна обич. Той е доста умел, той е безсрамник, не е обичал същински до момента, тъй като е влюбен в книгите, в словото и в себе си. И затова постоянно е живял егоистично и по отношение на фамилията си, и по отношение на съдбовните дами. Но просто не може да устои на чара на това момиче. И писателят се хвърля в безсмислена, трагическа, трагична обич.
И двамата обаче стават жертва на една почтена виновност. Случило се е нещо преди тях в друго време с други хора, само че това директно ги визира. Практически прекатурва орисите им и освен ги среща, само че и ги опълчва един на различен. Те изплащат дълга на други хора, които преди тях са направили нещо ужасяващо.
- И въпреки всичко, за какво „ Чудовището “?
- Първо, тъй като, в случай че щете, самата напреднала възраст е страшилище. Тя последователно ни обзема и ни лишава от живота. Чудовище в някакъв смисъл е и предишното на индивида. Чудовище в някакъв смисъл е и бъдещето на индивида. Всички ние сме ангели, в които дремят всевъзможни по-малки и по-страшни чудовища, които от време в точния момент просто завладяват човешката ни същина. Чудовища има и на всички места към нас в публичния живот.
Например в този разказ настоявам, че Антихристът към този момент е слязъл на земята. Той не е обособена персона, а събитие. И това е интернет. Интернет, който ни вкарва в един виртуален недействителен свят, в който започваме да живеем. Не знам дали сте обърнали внимание, само че когато човек влезе в метрото, в трамвая, в автобуса, в заведението, в театъра, на женитба, на заравяне - голямата част от хората са вторачени в своите телефони.
Но какво си споделят между тях? Глупости.
Хората престанаха да се интересуват от човешкото.
Не желаят да се познаят. По-лесно е да бъдеш отритнат или да отхвърлиш някого във виртуалния свят, в сравнение с, когато се намираш очи в очи с него. Практически този виртуален свят показва нашия боязън от действителния свят.
Нашата неспособност да се впишем в действителния свят. Задавам въпроса: Може ли човек да има 5000 другари? Приятелството е интимно възприятие, то е като любовта. Мога да почитам хиляди хора, само че приятелите са хора, които съм обвързван душевно, интелектуално и духовно по някакъв необикновен метод вечно.
Получаването на познанието е прекарване. Когато човек се пробва да познае нещо, той съучаства прочувствено, с мозъка и с паметта си. Докато това, което ни дава интернет, е суха и безлична информация. Тя в действителност лишава щастието на познанието, лишава хубостта и дълбочината му. Това е едно страшилище, което ни заобикаля. Твърдя, че след 10-15 години човечеството ще има големи проблеми поради интернет. Толкова огромни, колкото в този момент са екологичните проблеми.
- Наближаваме ли менталния апокалипсис?
- Да, допустимо е да е ментален апокалипсис, тъй като хората губят от прочувствената си същина, губят смисъла и дълбочината на своята рационалност. В чата хората обменят послания и информация, която е безлична и ненужна за тях.
- Журналистката от романа сборен облик на младото потомство ли е?
- Да. Затова надълбоко имам вяра, че романът ще развълнува и младежите. Това е разказ за старостта, само че и в това време е разказ и за младежите. Екзюпери е посветил „ Малкият принц “ на един собствен другар, когато е бил дете.
- В книгите Ви тематиката най-често е ориста на българския народ. Какво й е особеното?
- Имам няколко исторически романа. Първият е „ Поп Богомил и съвършенството на страха “. Също „ Лето 1850 “ за едно въстание, което е по-голямо от Априлското, само че за което никой нищо не приказва. Неговото действително проваляне е отсъствието му от националната памет. Неговото проваляне е забравата. Имам и трилогия - „ Битието “, „ Изходът “ и „ Законът “, като действието в първата книга стартира в 1890 година и продължава съвсем до наши дни. Разказани са над 120 години национална история посредством човешки ориси и художествени облици. Другите засягат модерното време, годините на социализма и незабавно след демократичните промени.
- Как Ви се коства развиването на Пловдив през последните години?
- Обичам този град. Обичах да пристигам още преди време, когато в Стария град беше Начо Културата. В тези възрожденски къщи се правеха изложения. Мои другари са доста български художници и имам картини от много от тях - Жоро Слона, ДиКиро, Енчо Пиронков и други. Харесвам атмосферата на Пловдив. Харесвам центъра, одобрявам Капана. И изключително доста - Стария град, който преди години в действителност беше духовно огрян.
Старият град беше едно от най-духовните места в България.
Сякаш светеше в съзнанието на тогавашните интелектуалци, събираше ги и беше в основата на тази опозиция против принудата на режима.
Пловдив заслужава изцяло да бъде Европейска столица на културата. Тук има доста антични следи от човешката цивилизация. Градът има атмосфера, а и човешкият пейзаж си заслужава. Харесвам пловдивчани. Мисля, че те са по-одухотворени, в сравнение с хората в по-голямата част на страната, и постоянно с огромно наслаждение пристигам тук. Винаги пристигам в издателство „ Хермес “ при господин Стойо Вартоломеев, който към този момент издава всичките ми книги и който склони да стане редактор на „ Чудовището “. Всъщност той предложи и заглавието на книгата. Работното заглавие беше „ Забрава “, а с новото заглавие книгата в допълнение се осмисли. Романът получи нови дълбочини.
- Възможен ли е хепиенд в персоналния, пък и в публичния ни живот?
- Човешкият живот постоянно стартира с проваляне. Хепиенд няма. В момента нищо, което се случва в публичния живот, не ме въодушевява и не ме прави оптимист. Вярвам само, че младежите могат да трансформират България. Тези, които бяха на високи позиции на Запад, само че се връщат у нас, с цел да живеят и да оказват помощ. Те са Хората, които могат да променят морала на политическата ни класа. Политиците ни са хора на извънредно ниско равнище - те са истерично-егоистични, мислят само и единствено за себе си.
Един от най-деликатните и изящни български създатели - Владимир Зарев, има зад тила си 19 книги и 12 романа. Завършил е българска лингвистика в Софийския университет през 1972 година От 1973 е редактор в белетристичния отдел на сп. „ Съвременник “ и по-късно - основен редактор на литературното списание. Романите му са преведени на доста европейски езици, а „ Разруха “ става бестселър в Германия и Съединени американски щати. През 2013 година романът " Битието " е екранизиран под името „ Дървото на живота “.
Зарев е почетен с медал „ Стара планина “ за извънредно огромните му заслуги в региона на културата и изкуството.
- Г-н Зарев, какво се крие зад стряскащото заглавие „ Чудовището “?
- „ Чудовището “ не е автобиографичен разказ, само че в него има доста автобиографични моменти. Има неща, които персонално съм претърпял, само че има и доста, които съм дописал, които съм измислил, и те в действителност осмислят книгата. Това е по-скоро опит да направя автобиография на моето потомство интелектуалци. На хората, които са родени към 9 септември 1944 година Те живяха дълго в социализма. Времето, в което всички ние се борихме за персонална независимост, тъй като
свободата е форма на разграничение.
Колкото по-различен е един човек, толкоз той е по-свободен. Толкова той е повече себе си и отстоява себе си. Това се мъчихме да вършим тогава. По това време беше основан езоповският език. Говори се за едно, трябваше да се схваща нещо друго и по този метод се мъчехме да заобиколим цензурата.
Същото потомство продължава да претърпява своите компликации и след 10 ноември.
" Чудовището " е разказ най-много за любовта. Най-неочаквано се срещат един възрастен публицист, много цинично надъхан, и една красива млада журналистка, която съвсем принудително влиза в живота му. Той доста дълго време се съпротивлява. Не има вяра, че нейното откровено предпочитание е да се виждат, с цел да напише книга за него, както тя твърди непрестанно. Но в последна сметка я приема. И отсам стартира тяхното взаимно съучастничество, което довежда до тази ненадейна и доста мощна обич. Той е доста умел, той е безсрамник, не е обичал същински до момента, тъй като е влюбен в книгите, в словото и в себе си. И затова постоянно е живял егоистично и по отношение на фамилията си, и по отношение на съдбовните дами. Но просто не може да устои на чара на това момиче. И писателят се хвърля в безсмислена, трагическа, трагична обич.
И двамата обаче стават жертва на една почтена виновност. Случило се е нещо преди тях в друго време с други хора, само че това директно ги визира. Практически прекатурва орисите им и освен ги среща, само че и ги опълчва един на различен. Те изплащат дълга на други хора, които преди тях са направили нещо ужасяващо.
- И въпреки всичко, за какво „ Чудовището “?
- Първо, тъй като, в случай че щете, самата напреднала възраст е страшилище. Тя последователно ни обзема и ни лишава от живота. Чудовище в някакъв смисъл е и предишното на индивида. Чудовище в някакъв смисъл е и бъдещето на индивида. Всички ние сме ангели, в които дремят всевъзможни по-малки и по-страшни чудовища, които от време в точния момент просто завладяват човешката ни същина. Чудовища има и на всички места към нас в публичния живот.
Например в този разказ настоявам, че Антихристът към този момент е слязъл на земята. Той не е обособена персона, а събитие. И това е интернет. Интернет, който ни вкарва в един виртуален недействителен свят, в който започваме да живеем. Не знам дали сте обърнали внимание, само че когато човек влезе в метрото, в трамвая, в автобуса, в заведението, в театъра, на женитба, на заравяне - голямата част от хората са вторачени в своите телефони.
Но какво си споделят между тях? Глупости.
Хората престанаха да се интересуват от човешкото.
Не желаят да се познаят. По-лесно е да бъдеш отритнат или да отхвърлиш някого във виртуалния свят, в сравнение с, когато се намираш очи в очи с него. Практически този виртуален свят показва нашия боязън от действителния свят.
Нашата неспособност да се впишем в действителния свят. Задавам въпроса: Може ли човек да има 5000 другари? Приятелството е интимно възприятие, то е като любовта. Мога да почитам хиляди хора, само че приятелите са хора, които съм обвързван душевно, интелектуално и духовно по някакъв необикновен метод вечно.
Получаването на познанието е прекарване. Когато човек се пробва да познае нещо, той съучаства прочувствено, с мозъка и с паметта си. Докато това, което ни дава интернет, е суха и безлична информация. Тя в действителност лишава щастието на познанието, лишава хубостта и дълбочината му. Това е едно страшилище, което ни заобикаля. Твърдя, че след 10-15 години човечеството ще има големи проблеми поради интернет. Толкова огромни, колкото в този момент са екологичните проблеми.
- Наближаваме ли менталния апокалипсис?
- Да, допустимо е да е ментален апокалипсис, тъй като хората губят от прочувствената си същина, губят смисъла и дълбочината на своята рационалност. В чата хората обменят послания и информация, която е безлична и ненужна за тях.
- Журналистката от романа сборен облик на младото потомство ли е?
- Да. Затова надълбоко имам вяра, че романът ще развълнува и младежите. Това е разказ за старостта, само че и в това време е разказ и за младежите. Екзюпери е посветил „ Малкият принц “ на един собствен другар, когато е бил дете.
- В книгите Ви тематиката най-често е ориста на българския народ. Какво й е особеното?
- Имам няколко исторически романа. Първият е „ Поп Богомил и съвършенството на страха “. Също „ Лето 1850 “ за едно въстание, което е по-голямо от Априлското, само че за което никой нищо не приказва. Неговото действително проваляне е отсъствието му от националната памет. Неговото проваляне е забравата. Имам и трилогия - „ Битието “, „ Изходът “ и „ Законът “, като действието в първата книга стартира в 1890 година и продължава съвсем до наши дни. Разказани са над 120 години национална история посредством човешки ориси и художествени облици. Другите засягат модерното време, годините на социализма и незабавно след демократичните промени.
- Как Ви се коства развиването на Пловдив през последните години?
- Обичам този град. Обичах да пристигам още преди време, когато в Стария град беше Начо Културата. В тези възрожденски къщи се правеха изложения. Мои другари са доста български художници и имам картини от много от тях - Жоро Слона, ДиКиро, Енчо Пиронков и други. Харесвам атмосферата на Пловдив. Харесвам центъра, одобрявам Капана. И изключително доста - Стария град, който преди години в действителност беше духовно огрян.
Старият град беше едно от най-духовните места в България.
Сякаш светеше в съзнанието на тогавашните интелектуалци, събираше ги и беше в основата на тази опозиция против принудата на режима.
Пловдив заслужава изцяло да бъде Европейска столица на културата. Тук има доста антични следи от човешката цивилизация. Градът има атмосфера, а и човешкият пейзаж си заслужава. Харесвам пловдивчани. Мисля, че те са по-одухотворени, в сравнение с хората в по-голямата част на страната, и постоянно с огромно наслаждение пристигам тук. Винаги пристигам в издателство „ Хермес “ при господин Стойо Вартоломеев, който към този момент издава всичките ми книги и който склони да стане редактор на „ Чудовището “. Всъщност той предложи и заглавието на книгата. Работното заглавие беше „ Забрава “, а с новото заглавие книгата в допълнение се осмисли. Романът получи нови дълбочини.
- Възможен ли е хепиенд в персоналния, пък и в публичния ни живот?
- Човешкият живот постоянно стартира с проваляне. Хепиенд няма. В момента нищо, което се случва в публичния живот, не ме въодушевява и не ме прави оптимист. Вярвам само, че младежите могат да трансформират България. Тези, които бяха на високи позиции на Запад, само че се връщат у нас, с цел да живеят и да оказват помощ. Те са Хората, които могат да променят морала на политическата ни класа. Политиците ни са хора на извънредно ниско равнище - те са истерично-егоистични, мислят само и единствено за себе си.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ