Родена в дълбоката криза, която руският писател изживява на 50-годишна

Родена в дълбоката рецесия, която съветският публицист изживява на 50-годишна възраст, „ Изповед ”-та на Толстой е трескава, тревожна, същинска. Нито писателското изкуство, нито фамилията могат да изпълнят със наслада живота му, да внесат оня постоянно издирван и изплъзващ се смисъл. „ Какво ще излезе от това, което върша през днешния ден, каквото ще върша на следващия ден – какво ще се получи от моя живот? ”, пита Толстой. 

(Л. Н. Толстой и его помощники составляют списки крестьян, нуждающихся в помощи. Деревня Бегичевка Рязанской губернии. Фотография П. Ф. Самарина, 1892 г.)

Животът ми спря. Аз можех да вдишвам, да хапвам, да пия, да дремя и не можех да не вдишвам, да не хапвам, да не пия, да не спя; само че живот нямаше, тъй като нямаше такива стремежи, постигането, на които аз да намирах за рационално. Ако аз желаех нещо, то авансово знаех, ще удовлетворя ли или не това мое предпочитание, от това нищо няма да излезе.

Ако би пристигнала магьосница и ми предложи да извърши моите стремежи, аз не бих знаел, какво да желая. Ако и имаше в мен – не стремежи, а привички от стремежи предходни, в минути на замайване, то в минути на трезвеност знам, че това е – неистина, че няма какво да искам. Даже да науча истината, аз не можех да искам, тъй като се досещах, в какво тя се състоеше. Истината беше в това, че животът е нелепост.

Аз като че ли живеех и живеех, вървях и вървях и стигнах до бездна и ясно видях, че напред няма нищо с изключение на крах. И да спреш не можеш, и обратно не може, и да затвориш очи не може, с цел да не виждаш, че нищо няма пред теб, с изключение на лъжата на живота и щастието и на същинските премеждия и същинската гибел – цялостно заличаване.

Животът ми опротивя – някаква непреодолима мощ ме теглеше към това, някак си да се избавя от него. Не може да се каже, че желаех да се самоубия. Силата, която ме отблъскваше от живота, беше по-силна, по-могъща, по-пълна от желанието. Това беше мощ, сходна на предходния блян към живота, единствено че назад ориентирана. Аз с всички сили се стремях надалеч от живота. Мисълта за самоубийство пристигна при мен също по този начин естествено, както преди идваха мисли за възстановяване на живота ми. Тази мисъл беше по този начин съблазнителна, че аз трябваше да употребявам против себе си хитрини, с цел да не я извърша прекомерно преждевременно. Аз не желаех да бързам единствено поради това, че желаех да употребявам всички благоприятни условия, с цел да се разплета! Ако не се разплета, то постоянно ще съумея, си споделях аз. И ето тогава аз, благополучен човек, изнесох от своята стая шнура, където бивах всяка вечер самичък, събличайки се, с цел да не се обеся на гредата сред шкафовете и стопирах да заедно съм с пушката на лов, с цел да не се съблазня от прекомерно лесния метод да се избавя от живота. Аз самият не знаех, какво желая: аз се опасявах от живота, стремях се надалеч от него и в това време още на нещо се надявах от него.

И това се случи с мен тъкмо тогава, когато от всички страни бях обграден от това, което се счита за напълно благополучие: това се случи тогава, когато нямах още петдесет години. Имах добра, любяща и обичана жена, положителни деца, огромно имение, което без необикновен труд от моя страна растеше и се усилваше. Аз бях почитан от близки и познати, повече от когато и да било възхваляван от непознати и можех да считам, че съм прочут, без да се самоизтъквам. При това освен, че не бях физически и духовно болен, само че в противен случай, употребих се от мощ духовна и телесна, каквато аз рядко срещах в своите връстници: физически можех да работя на сенокоса, без да изоставам от селяните; умствено можех да работя по осем- 10 часа без спиране, без да изпитвам от това напрежение някакви последици. И при такова състояние на нещата аз стигнах до там, че не можех да пребивавам и страхувайки се от гибелта, трябваше да  употребявам хитрини против себе си, с цел да не се самоубия.

Онези две капки мед, които най-дълго от другите скриваха от мен жестоката истина – любовта към фамилията и писателството, което аз назовах изкуство – вече не са ми сладки.

„ Семейството... " - споделях си аз; само че фамилията – жена ми, децата ми също са хора. Те се намират в същите условия, в които и аз; те или са длъжни да живеят в неистина, или да видят ужасната истина. Защо им би трябвало да живеят? Защо би трябвало да ги обичам, вардя, отгледам и да се грижа за тях? За същото това обезсърчение, което е в мен, или за малоумие! Обичайки ги, аз не мога да укривам от тях истината - всяка крачка в познанието ги води към тази истина. А истината е гибелта.

„ Изкуството, поезията?.. ” Дълго под въздействието на триумфа и похвалите хорски аз се уверявах, че това е нещо, което може да се прави, макар, че ще пристигна гибелта, която ще унищожи всичко – и мен, и моите каузи, и паметта за тях; само че скоро видях, че и това е неистина. На мен ми беше ясно, че изкуството е бижу на живота, стръв за живот. Но животът загуби за мен своята прелест, по какъв начин тогава аз бих могъл да привличам другите? Докато аз не живях своя живот, а непознатият живот ме носеше по своите талази, до момента в който аз имах вяра, че животът има смисъл, въпреки и да не умея да го изразя - отражението на живота от разнообразни страни в поезията и изкуствата ми доставяха наслада, радостно ми беше да виждам на живота в това огледало, наречено изкуство; само че когато започнах да диря смисъла на живота, когато почувствах нужда самият да пребивавам - това огледалце ми стана или излишно, ненужно и смешно, или трудно. Не можех повече да се успокоявам с това, което виждах в огледалцето, че моето състояние е неуместно и отчайващо. 

„ Но може би съм пропуснал нещо, нещо не съм схванал? – няколко пъти си споделях аз. – Не може да бъде, това положение на обезсърчение да е всекидневно за хората ”. И аз търсех пояснение на моите въпроси във всички тези познания, които са придобили хората. И аз трудно дълго търсех и не просто от любознание, не търсех колебливо, а търсех трудно, настойчиво, дни и нощи – търсех, както търси загиващ човек избавление - и нищо не открих.

Аз търсех във всички познания и освен не открих, само че и се убедих, че всички тези, които също като мен, са търсили в знанието, също нищо не са намерили. И освен, че не са намерили, само че и ясно са признали, че това същото, което ме довеждаше до обезсърчение – безсмислицата на живота - е единственото неоспоримо познание, налично за индивида.

Моят въпрос – този, който на петдесет години ме докара до самоубийство, беше най-простият въпрос, легнал в душата на всеки човек, от глупавото дете до най-мъдрия дъртак - този въпрос, без който животът е неосъществим, както изпитах това и аз. Въпросът се състои в това: „ Какво ще излезе от това, което върша през днешния ден, каквото ще върша на следващия ден - какво ще се получи от моя живот? ” Иначе изразен, моят въпрос ще бъде подобен: ”Защо да пребивавам, за какво нещо да искам, за какво нещо да върша? ” Или по още един метод, въпросът може да се изрази по този начин: „ Има ли в моя живот подобен смисъл, който да не се унищожава от неизбежно идната ми гибел? ” На този, еднакъв, друго заложен въпрос аз търсех отговор в човешкото познание. И аз открих, че във връзка с този въпрос, човешките познания се разделят като че ли на две противоположни полусфери, на двата противоположни края, на които се намират два полюса: единият – негативен, другият – положителен; само че че нито на единия, нито на другия полюс няма отговори по въпросите на живота.

Фрагменти от „ Изповед ”, Лев Толстой, превод Ангел Йосифов Иванов

* Л. Н. Толстой и его помощники составляют списки крестьян, нуждающихся в помощи. Деревня Бегичевка Рязанской губернии. Фотография П. Ф. Самарина, 1892 г. ru.wikipedia.org