Рекс е плътно до старши полицай Николета Костадинова. Двамата сякаш

Рекс е компактно до старши служител на реда Николета Костадинова. Двамата като че ли дишат в един темп. Тя знае по какъв начин служебното куче реагира на човешка миризма в гората, с какъв брой усилва скоростта си на бягане, по какъв начин се държи, в случай че усети друго животно в близост, и каква би трябвало да е дължината на мотива, с цел да не захапе мигрант, преминаващ границата незаконно.

Николета Костадинова патрулира край оградата с Турция съвсем всеки ден. Казва, че за нея може би е една концепция по-лесно, в сравнение с останалите сътрудници, тъй като Рекс извънредно добре респектирал нарушителите. От една страна, тъй като ги надушвал по безукорен метод, а от друга - тъй като в Корана е упоменато, че в случай че бъдат ухапани от куче, няма да отидат в парадайса.

Рекс е до Николета и преди няколко дни, когато следващата група прави опит да влезе у нас нелегално. Тя се отзовава на сигнала първа. Денят по нищо не предвещава, че работната промяна може да завърши в болница. Полицайката знае добре рисковете на специалността, задържайки мигранти, част от които нападателни. При последния случай Костадинова е призната по неотложност с огнестрелна рана в крайници.

" Такова знамение, такива рани и прострелване не съм виждал в никакъв случай до момента ", споделя лекарят с 40-годишен опит, когато я преглежда.

За предисторията на конфликта и по какъв начин респектира по-агресивните мигранти, за първи път Николета споделя пред " 24 часа - 168 истории ".

- Старши служител на реда Николета Костадинова, преди дни претърпяхте случай по време на задържане на мигранти край границата. Какво тъкмо се случи?

- Беше един естествен работен ден. Смяната вървеше умерено. Получихме сигнал за мигранти, опитващи да минат границата ни незаконно. Той беше пуснат към 112, а те се свързаха с нас. Аз бях старши на наряда дружно с моето служебно куче. С сътрудниците отидохме на място. Отне ни известно време, до момента в който разберем къде са видени преминаващите извършители. Първоначално не забелязахме признаци, само че кучето ми Рекс хвана следата и успяхме да ги установим. Видяхме ги в далечината. Влизаха в едни гъсти драки (храсти). Аз концентрирах последния. Следователно тръгнахме по петите им, само че в този миг те започнаха да бягат. Неколкократно повторих " Стой, полиция " и " Стой, ще изстрелвам ". Прави ми усещане, че при последните групи, които хващаме, практиката е да не стопират на команди. Тоест бягат до последно. Явно към този момент по този начин ги инструктират - да не се подчиняват на каквото и да било разпореждане от нас. Извадих служебното си оръжие и стрелях предупредително във въздуха. Групата се скупчи на земята. Седяха един до различен. Настигнахме ги. Първоначално кучето ми ги обикаляше, с цел да не бягат. Помислих, че нещата са се успокоили, и взех решение да прибера оръжието си. В едната си ръка държах навит мотива на кучето, тъй като, когато ги настигне, ще изиска да ги захапе. Просто инстинктът му е подобен. В другата ми ръка беше револверът. В момента, в който го прибирах в кобура си, един от мигрантите скочи към мен и ме блъсна. В бързината аз пуснах мотива на кучето, с цел да си освободя ръцете. Идеята ми беше да се изправя по-бързо, с цел да отвръщам, ако той продължи да бъде нападателен. В този миг револверът създаде изстрел. Не усетих болежка, тъй като адреналинът беше доста огромен. Бях стъписана, тъй като не чаках такава реакция.

- Мигрантът, който ви блъсна, по какъв начин реагира?

- Той се стресна, направи крачка обратно и седна още веднъж при другите. През цялото време по-късно ме гледаше. Осъзна, че това, което се е случило, не е положително нито за мен, нито за него. Все отново от мигранти до мигранти има огромна разлика. Има нападателни и по тази причина значително сътрудници пострадаха през годините. В моя случай това беше целеустремено, тъй като той видя, че съм жена, и може би намерения, че като ме блъсне и падна на земята, ще тръгнат да бягат, въпреки че сътрудника е до мен и ги е обкръжил от другата страна.

- Възстановихте ли се? Ходите ли обикновено, защото огнестрелната ви рана е в крайници ви?

- Имам не една, а четири. Куршумът влезе в бедрото ми, излезе по-надолу, влезе още веднъж през прасеца и спря в глезена ми. Извадиха го от самия гален. Имам четири дупки в крайници си, само че се усещам добре. Силна натура съм. Болеше ме, само че имам висок предел на болежка. Благодарение на всички доктори в болничното заведение в този момент се усещам в действителност добре. Все още не са ми махнали шевовете. Стъпвам постепенно, имам сърбежи, тъй като зарастват раните ми. Ще се възстановя изцяло до 4 месеца. Докторът, който ме оперира, ми сподели: " Аз съм 40 година лекар, само че такова знамение, такива рани и прострелване не съм виждал ".

- Вие сте от граничен полицейски сектор Средец. Колко рискова е тази работа? Има ли смяна в държанието на мигрантите в последно време?

- Полицейската работа, без значение от това за коя конструкция става въпрос - Гранична полиция, Жандармерия или Национална полиция, е рискова. Всички сътрудници жертват живота си, както двамата служители на реда в Бургас, които починаха, блъснати от рейса с мигранти. Специфичното при нас обаче е, че ние задържаме хора, чиито хрумвания остават тайнственост. Какво имам поради - не знаем дали сега те са въоръжени, т.е. няма по какъв начин да го предвидим, тъй като не сме наясно с това дали имат, или нямат престъпно минало. Не знаем и дали тези хора са склонни да атакуват, или се опасяват. Не можем да им създадем бърз психопрофил - те идват въпреки това, приказват различен език, мислят друго, изповядват друга вяра. Допълнителен щрих в тази обстановка е, че през последните две години мигрантите са доста по-агресивни. Правят повече номера, бягат, измислят на секундата някакво ненадейно деяние. Когато ние сме единствено двама сътрудници, а те са повече, става мъчно, тъй като се разпръсват в разнообразни направления.

- Как се респектират по-агресивните мигранти?

- До момента не съм попадала в сходни обстановки с прекомерно нападателни групи. Има един любопитен миг - при тези, които изповядват сунитски и шиитски ислям, респектът към кучетата ни е голям. Причината - религията им проповядва, че в случай че ги ухапят, те би трябвало да се пречистят. Имат такива поверия. Когато аз ги настигна с кучето ми, те се стъписват. Спират да бягат сега, в който видят, че животното е с мен. Имала съм случай, в който някой от групата потегля да тича, кучето инстинктивно стартира да го гони, хваща го за крачола и го смъква на земята. Когато това се случи, останалите мигранти го отлъчват, тъй като смятат, че той към този момент е белязан. Сякаш е скверен. Такава е традицията им. Колегите, които нямат куче, са попадали в по-страшни обстановки, само че при нас като че ли се респектират повече.

- В какво се показва работата със служебно куче? Каква е връзката ви с него?

- В множеството моменти то стига първо до мигрантите, които пробват да минат границата. Аз наложително съм зад него на мотив, тъй като имаме случаи, в които кучето настига групата, без да е на мотив, което не е желателно. На мой сътрудник бе убито служебното куче тъкмо по този метод. Беше стигнало до мигрантите първо и самичко. Аз виждам да пазя моя Рекс. Имам доста мощна връзка с него, тъй като той ми е първият в специалността. Когато ми го дадоха, беше единствено на 40 дни. Буквално две шепи кученце. Възпитанието и образованието му не се показват в тормоз или апетит, а в обич. То е част от моя живот. Отгледала съм го от дребен. Рекс към този момент знае какво желая от него, тъй като съм му посочила какво би трябвало да прави или да не прави. В началото не знаех по какъв начин би реагирал на друго животно в гората и на човешка миризма. Това го научих с времето. Сигурността, която изпитвам, до момента в който сме на наряд, е голяма. През деня сме дружно, а в останалото време го оставям в питомник в Средец, пригоден в развъждането на служебните кучета. Там има условия - двор и къщурка. Трябва да обичаш животните, с цел да водиш служебно куче.

- Как решихте да се занимавате с това? Някой от околните ви ли ви насочи, или го избрахте сама?

- Завърших нещо радикално друго от полицейската работа - хореографско-музикално учебно заведение в Бургас. Нямах визия какво да върша по-късно. Нормално е, тъй като на тези години се колебаеш. Насочих се с помощта на моя татко, който към този момент не е измежду нас. Той беше боен. Като дребна баща постоянно беше в съзнанието ми с униформа. Изпращах го и го посрещах, имахме специфична връзка. Образът му беше най-важният. Затова взех решение, че като мой воин, би трябвало да бъда като него или най-малко да работя нещо в сферата му - т.е. да съм с униформа и да бъда респектираща. Баща ми беше човек с дисциплинираност. Така аплайвах и открих, че това е моето предопределение.

- Какво вършиме в свободното си време? Какви са заниманията ви?

- Аз съм танцьорка. Танцувам национални танци. Завърших учебното заведение с профил " Хореография и национално пеене ". Обожавам българските обичаи и фолклора. В селото, в което пребивавам сега, когато пристигнах, всичко беше замряло - даже читалището беше затворено. Сега то работи, а аз оказвам помощ на дамите, които се грижат за него. Събирам локалните деца, изучавам ги да пеят и танцуват. Правя го изцяло безплатно, тъй като това е нещото, което би трябвало да се запази в страната ни. Това е и в кръвта ми. Друго, което върша в свободното си време, е да спортувам.

Старши служител на реда Николета Костадинова е приключила учебно заведение с профил “Хореография и национално пеене "

- Бяхте наградена от шефа на Главна дирекция " Гранична полиция " Антон Златанов. За какво тъкмо беше премията и каква страст ви донесе тя след случая?

- В подобен миг аз не чаках всички към мен да реагират по този метод. Изненадах се от тази безрезервна поддръжка от страна на господин Златанов, на моя шеф и на сътрудниците, с които работя. Ситуацията, в която изпаднах, когато бях в болничното заведение и в незабавното поделение, не беше по никакъв начин лека. Чувстваш се подтиснат, обезпокоен, изтощен. Мислиш и се съмняваш даже в себе си. Тогава ти се обаждат хората, с които работиш или които дават отговор за теб, и ти споделят: " Спокойно, зад теб сме, ти си мъжко момиче, хвани се. Сякаш си поемаш въздух и се успокояваш. Дадоха ми кураж, за какъвто не съм предполагала. Нормално е в подобен миг да има съмнения и за тях - свършила ли съм си работата, справила ли съм се. Но те реагираха толкоз бързо, че ме изненадаха извънредно доста. Четох мнения на разнообразни хора, част от тях бяха отрицателни - т.е., че сама съм се простреляла и че не мога да служа си с оръжие. Това не повлия на мнението на шефовете ми. Те останаха зад мен. Много повече бяха хората, които ме поздравиха. Те осъзнават какъв риск крие нашата специалност и това, че никой не е застрахован.