Протестите в България: Няколко въпроса, на които трябва да се отговори
Различията сред протестиращите са явни. Да настояваш да се мълчи по въпроса кой ще замести Борисов и ГЕРБ, е добър метод да не се разбере за чий триумф работиш. Дали това няма да са Радев и сие?
Напоследък в медиите и изключително в обществената мрежа се изостри задочната дискусия за митингите сред интелектуалци като политолозите Огнян Минчев и Евгений Дайнов, философа Калин Янакиев, психиатъра Любомир Канов, режисьора Стоян Радев и доста други.
Тази дискусия е забавна с това, че е сред съидейници, тъй като всички на първо време декларират поддръжка за митингите. Дори доближените до ГЕРБ се усещат длъжни да заявяват почитание, в случай че не към настояванията на жителите, излезли на улицата, то най-малко към правото им да стачкуват.
На какво се дължат разликите?
Различията стартират оттова нататък. Първото идва от насочеността на митингите. Досега, отвън гилдийните им формати, те постоянно са били против комунистите и посткомунистическите им трансформации. Сега за първи път са против друго историческо зло – против корупцията и мафията, а антикомунизмът към този момент не е на дневен ред.
По-консервативните интелектуални гласове обаче упорстват, че корените на всяко днешно зло са в предходния тоталитарен режим и наследените от него зависимости. Такава е философията на битката за народна власт у нас и никой не може да я анулира. И те чакат да чуят до настояванията за оставка на държавното управление и основния прокурор искане за демонтирането на Паметника на руската войска, да речем.
Отпорът, който получават е, че по този начин в действителност вземат участие в митологизирането на Борисов като избавител на нацията от комунистите и в последна сметка пазят властта му. Затова би трябвало да се откажат от антикомунистическите си апели, които сега пречат на антикорупционната устременост на митингите. Анализът бързо би посочил дълбоката съгласуваност сред българския комунизъм и българската корупция, само че работата е там, че митингите не са движени от разбори, а от пристрастености, каквито антикомунизмът за жалост от дълго време не буди. Особено пък в поколението, което за първи път е излязло на улицата.
Второто несъгласие е провокирано от „ двуетапниците “. Според тях, до момента в който Борисов не падне от власт, не би трябвало да се слага въпросът кой ще пристигна след него. Защото единствено по този начин могат да бъдат впрегнати всички сили, които не са за ГЕРБ. Така митингът се трансформира в място, където застават един до друг хора, които другояче мъчно се понасят.
Съпротивата против Радев и Манолова
Възраженията на интелектуалците против сходен мораториум, с изключение на поради присъщата им етическа гнусливост, е и тъй като мораториумът наподобява подправен. Няма по какъв начин митингите с техния гърмеж на групови страсти по команда да спрат да създават предстоящ избор и да не генерират поддръжка за един или различен политик или политически индивид. Да настояваш да се мълчи по този въпрос е добър метод да не се разбере през първия стадий за чий триумф работиш през втория стадий. Подозренията, граничещи с убеденост, са, че бенефициент на мълчанието през днешния ден на следващия ден ще е Румен Радев (веднага след него се подрежда Мая Манолова).
Интелектуалната опозиция към Радев не е единствено тъй като е боен, обвързван с Българска социалистическа партия и Кремъл, а и тъй като си присвоява поддръжката на улицата, принадлежаща „ по право “ на Демократична България. Протестите са продължение на нейната политика, не на президентската, а и точно „ градската десница “ обезпечава техния континуум през годините на прехода чак до огромния протест на Съюз на демократичните сили на Орлов мост. Интелектуалците, които подлагат на критика „ двуетапниците “ принадлежат на синята демократична традиция и се надяват митингите да я възстановят. Вместо една недемократична политика да бъде заменена от друга такава.
Третата „ ябълка на раздора “ са водачите на митинга, каквито той не съумя да излъчи. И овакантената естрада притегля политици и запалянковци, за които не е несъмнено, до каква степен съставляват младежите, физиономията и силата на този митинг. Единственото консенсусно лице на гражданското неодобрение си остава Христо Иванов с неговата акция в Росенец, откъдето всичко стартира.
Четвъртата тематика, по която се разменят остри реплики, са блокадите. Възраженията са добре познати и се чуват по целия свят: за какво до момента в който се борите с едни, наказвате други. Какво са ви отговорни хилядите жители, чийто живот в допълнение затруднявате. Протестът е право, а не обвързване и никой не може да бъде наказван за това, че не стачкува и желае да се прибере в къщи. Ясно е обаче, че до момента в който ръководещите не извършват нито едно искане на протестиращите, а вместо това извършват претенции, които сами си слагат, протестните дейности няма по какъв начин да не се радикализират.
Съдници от последна инстанция?
Винаги се намират съдници от последна инстанция, които афишират полемиките на интелектуалците за гражданско безволие. Предполагам, че същата оценка ще получи и този текст. Но от конфликтите сред интелектуалците, каквито и да са разликите посред им, излиза наяве едно: те за себе си от дълго време са взели желаните от улицата оставки. А да не си срещу ръководещите към този момент е неприятен звук. И без значение по какъв начин ще се развият събитията, оттук насетне властта ще е за образованите. Дошъл е краят на десетилетната мутренска ера в страната. В този смисъл с мощни заявления излязоха учените и от Софийския университет, и от Българска академия на науките.
Автор: Георги Лозанов,
Напоследък в медиите и изключително в обществената мрежа се изостри задочната дискусия за митингите сред интелектуалци като политолозите Огнян Минчев и Евгений Дайнов, философа Калин Янакиев, психиатъра Любомир Канов, режисьора Стоян Радев и доста други.
Тази дискусия е забавна с това, че е сред съидейници, тъй като всички на първо време декларират поддръжка за митингите. Дори доближените до ГЕРБ се усещат длъжни да заявяват почитание, в случай че не към настояванията на жителите, излезли на улицата, то най-малко към правото им да стачкуват.
На какво се дължат разликите?
Различията стартират оттова нататък. Първото идва от насочеността на митингите. Досега, отвън гилдийните им формати, те постоянно са били против комунистите и посткомунистическите им трансформации. Сега за първи път са против друго историческо зло – против корупцията и мафията, а антикомунизмът към този момент не е на дневен ред.
По-консервативните интелектуални гласове обаче упорстват, че корените на всяко днешно зло са в предходния тоталитарен режим и наследените от него зависимости. Такава е философията на битката за народна власт у нас и никой не може да я анулира. И те чакат да чуят до настояванията за оставка на държавното управление и основния прокурор искане за демонтирането на Паметника на руската войска, да речем.
Отпорът, който получават е, че по този начин в действителност вземат участие в митологизирането на Борисов като избавител на нацията от комунистите и в последна сметка пазят властта му. Затова би трябвало да се откажат от антикомунистическите си апели, които сега пречат на антикорупционната устременост на митингите. Анализът бързо би посочил дълбоката съгласуваност сред българския комунизъм и българската корупция, само че работата е там, че митингите не са движени от разбори, а от пристрастености, каквито антикомунизмът за жалост от дълго време не буди. Особено пък в поколението, което за първи път е излязло на улицата.
Второто несъгласие е провокирано от „ двуетапниците “. Според тях, до момента в който Борисов не падне от власт, не би трябвало да се слага въпросът кой ще пристигна след него. Защото единствено по този начин могат да бъдат впрегнати всички сили, които не са за ГЕРБ. Така митингът се трансформира в място, където застават един до друг хора, които другояче мъчно се понасят.
Съпротивата против Радев и Манолова
Възраженията на интелектуалците против сходен мораториум, с изключение на поради присъщата им етическа гнусливост, е и тъй като мораториумът наподобява подправен. Няма по какъв начин митингите с техния гърмеж на групови страсти по команда да спрат да създават предстоящ избор и да не генерират поддръжка за един или различен политик или политически индивид. Да настояваш да се мълчи по този въпрос е добър метод да не се разбере през първия стадий за чий триумф работиш през втория стадий. Подозренията, граничещи с убеденост, са, че бенефициент на мълчанието през днешния ден на следващия ден ще е Румен Радев (веднага след него се подрежда Мая Манолова).
Интелектуалната опозиция към Радев не е единствено тъй като е боен, обвързван с Българска социалистическа партия и Кремъл, а и тъй като си присвоява поддръжката на улицата, принадлежаща „ по право “ на Демократична България. Протестите са продължение на нейната политика, не на президентската, а и точно „ градската десница “ обезпечава техния континуум през годините на прехода чак до огромния протест на Съюз на демократичните сили на Орлов мост. Интелектуалците, които подлагат на критика „ двуетапниците “ принадлежат на синята демократична традиция и се надяват митингите да я възстановят. Вместо една недемократична политика да бъде заменена от друга такава.
Третата „ ябълка на раздора “ са водачите на митинга, каквито той не съумя да излъчи. И овакантената естрада притегля политици и запалянковци, за които не е несъмнено, до каква степен съставляват младежите, физиономията и силата на този митинг. Единственото консенсусно лице на гражданското неодобрение си остава Христо Иванов с неговата акция в Росенец, откъдето всичко стартира.
Четвъртата тематика, по която се разменят остри реплики, са блокадите. Възраженията са добре познати и се чуват по целия свят: за какво до момента в който се борите с едни, наказвате други. Какво са ви отговорни хилядите жители, чийто живот в допълнение затруднявате. Протестът е право, а не обвързване и никой не може да бъде наказван за това, че не стачкува и желае да се прибере в къщи. Ясно е обаче, че до момента в който ръководещите не извършват нито едно искане на протестиращите, а вместо това извършват претенции, които сами си слагат, протестните дейности няма по какъв начин да не се радикализират.
Съдници от последна инстанция?
Винаги се намират съдници от последна инстанция, които афишират полемиките на интелектуалците за гражданско безволие. Предполагам, че същата оценка ще получи и този текст. Но от конфликтите сред интелектуалците, каквито и да са разликите посред им, излиза наяве едно: те за себе си от дълго време са взели желаните от улицата оставки. А да не си срещу ръководещите към този момент е неприятен звук. И без значение по какъв начин ще се развият събитията, оттук насетне властта ще е за образованите. Дошъл е краят на десетилетната мутренска ера в страната. В този смисъл с мощни заявления излязоха учените и от Софийския университет, и от Българска академия на науките.
Автор: Георги Лозанов,
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ