Здравка Евтимова: В най-тъмните, най-мрачните, най-противните години се раждат най-големите гении
Разказът на Здравка Евтимова “На Димитър - стихотворец ” завоюва в категорията “Най-добър роман с научнофантастични детайли ”, оповестен през 2022 година в Съединени американски щати след гласоподаване от читатели и писатели на научнофантастична литература на платформата Critters. Гласуването е било разграничено в 38 категории - най-хубав научнофантастичен разказ, най-хубаво списание за научна фантастика, най-хубав илюстратор, най-хубава критико-аналитична публикация, отразяваща научнофантастично произведение, най-хубав разказ с детайли на смут, най-хубаво фентъзи, най-хубав редактор на научнофантастична литература и други Това е 25-ото гласоподаване в историята на Critters. Здравка Евтимова посвещава описа си на поета Димитър Миланов от село Кладница, Пернишко.
Писателката признава, че премията за нея е същинска изненада. Това е разказът ми за амебите и хората, споделя тя. Този роман е оповестен през октомври 2020 година в онлайн издание. Издателят й се обажда, с цел да й предложи да изпратят текста в състезанието. Тогава й се постанова да го редуцира, с цел да съумеят в периодите. Тя признава, че постоянно в взискателна към превода, което й лишава повече време. " Превеждам доста постепенно, тежък е процесът на превода ", акцентира Евтимова.
Разказът е отдаден на любовта и стихотворец, който съумява да допре душата й.
" Този стихотворец живееше в Кладница, прелестен стихотворец, имаше няколко стихосбирки, само че най-силно съм запомнила стихосбирката " Метличина и топъл камък ". Тя продължава и до през днешния ден да ме вълнува и да ме раздрусва. Който е чел нещо, не може да го не помни. Аз нямам доверие на известността прекалено много, тъй като за мен известност е това, до което сърцето желае да се връща ", споделя авторката. " Поезията на Димитър Миланов е едно вълшебно пространство, и по тази причина посветих този роман за него ", сподели още Евтимова.
" Бях чела негово стихотворение, в което имаше една забележителна фраза: " Ще затворя земята след себе си ". Той като че ли предусещаше гибелта си. Това изречение не мога да го не помни! ", добави Евтимова.
С нея беседва Даниела Стойнова от:
За този роман са дали своят вот доста читатели.
Да. Питах моя издател, който ми сподели, че освен читатели, само че и издатели на научнофантастична литература са дали своят вот за него. Важното за мен е, че издателят ми (публикувал описа ми в литературно списание, на който той е притежател, и е работил в екипа на " Игра на тронове " и " Живите мъртви " ) ми сподели, че би желал да издаде мой разказ, който аз съм писала на британски език. " Той носи моето безмълвие " - това е стих от стихотворението " Нямото момче " на Федерико Гарсия Лорка. " Той може да носи мълчанието ми като пръстен на дребния си пръст ". Аз по този начин нарекох романа - приказен, чудноват, доста чудноват - за извънземна цивилизация, която живее е подсъзнанието на хората. Най-главният представител на тази цивилизация е Смъртта. В романа имаше разнообразни сюжетни линии - в последна сметка Смъртта може да приема формата и на малко дете, и на доста красива жена.
Обикновено в литературата Смъртта е красива жена. Така е и в живописта.
Тук е и като малко дете. Затова тези, които могат да разпознават кой е основният човек на тази цивилизация, се натъкват на малко дете. Те не могат да убият малко дете.
Ще го издадете ли в България?
Да го превеждам на български - не! Много е мъчно. Нека да излезе в Щатите. Добрите планове постоянно са положителни, до момента в който се осъществят. Нека се осъществят, да забележим дали ще стане.
Сега какво пишете?
Снощи направих този роман " Пешан " - за платформата offnews.bg.
Два пъти месечно по какъв начин успявате да напишете истински, нови разкази? Как идва това ентусиазъм?
Идва, като имам свободно време и като ме притиснат толкоз доста грижи, че да не мога да си кажа името. Единственото свободно пространство е човек да седне и да написа!
Колко описа излязоха до в този момент в платформата?
Не мога да си спомня какъв брой, тъй като даже и в никакъв случай на никое място да не ги обявявам, аз ще не преставам да пиша!
Издавате ли на книжен притежател тези разкази?
Някои - да, някои - не. Няма предписание. Избирам тези, които са най-четени. Аз ги трансформирам, нищо не е заковано. След като ги прочета още веднъж, напълно друго мога да направя. Разказът е роден за хора, които имат толкоз малко време... Той е просто най-хубавото нещо - като самун за гладния, когато умира от апетит.
Как става по този начин - отива ли си музата, има ли случай, в който нямате ентусиазъм?
Аз считам, че писането е особеност и може да се окаже болестно положение. Защото пишейки, човек не печели пари, просто не се вписва в условията на нашето с напрежение време. Като вложиш труд да получиш надлежно възнаграждение, може да спечелиш, само че да - от време на време и получаваш. Но от него в случай че живееш, на третия ден би трябвало да залиташ от апетит, а на четвъртия ще си мъртъв, и това го споделям напълно съществено! Ако аз знам, че би трябвало да се устоявам от писане, несъмнено няма да желая да пипна и да погледна преносимия компютър. Но защото знам, че то идва като дъжд, който чакаш за градината, за дърветата, или идва като някоя градушка, която не може да понасяш, обаче я описваш, тъй като те боли... Или идва като пестник в зъбите и би трябвало да вървиш да се лекуваш и... разказът ти е лекуването!
Има ли случаи, в които да има и суша?
Ако си богат човек, тогава несъмнено не суша ще е, а подобен интервал на засушаване, че планетата ще се пръсне на части от липса на дъжд. Но в случай че човек е доста богат и се чуди към този момент защо да написа, тогава може. Но при мен е особеност.
Тоест както е в огромните романи - в случай че продадеш душата си, геният секва, отива си. Ако започнеш да слугуваш на комерсиалното.
Мисля, че човек, който стартира да служи на която и да е концепция, в случай че не изгаря вътрешно от нея, в случай че не счита, че може да си даде живота за нея, в случай че не може да се разболее за нея, и написа за нея, то тая особеност ще изчезне. Може би това е лекуването от тази болест, писането. Да пишеш, с цел да слугуваш на някого. Да пропагандираш нечия концепция, без да я обичаш. Това е единствената противоотрова на аномалията писане, тъй като то те преследва.
Сега в тази бездуховност това ли е нашето лекуване?
Смятам, уверена съм, че в историята на човечеството, в най-тъмните, най-мрачните, най-противните години са се раждали най-големите гении. Мисля, че тъкмо в този момент са годините, когато в тая свирепост, в тая експанзия, ще има едно схващане, което ще каже: " Това е несъвместимо с задачата на човечеството - да става по-човечно ". Убедена съм в това!
Писателката признава, че премията за нея е същинска изненада. Това е разказът ми за амебите и хората, споделя тя. Този роман е оповестен през октомври 2020 година в онлайн издание. Издателят й се обажда, с цел да й предложи да изпратят текста в състезанието. Тогава й се постанова да го редуцира, с цел да съумеят в периодите. Тя признава, че постоянно в взискателна към превода, което й лишава повече време. " Превеждам доста постепенно, тежък е процесът на превода ", акцентира Евтимова.
Разказът е отдаден на любовта и стихотворец, който съумява да допре душата й.
" Този стихотворец живееше в Кладница, прелестен стихотворец, имаше няколко стихосбирки, само че най-силно съм запомнила стихосбирката " Метличина и топъл камък ". Тя продължава и до през днешния ден да ме вълнува и да ме раздрусва. Който е чел нещо, не може да го не помни. Аз нямам доверие на известността прекалено много, тъй като за мен известност е това, до което сърцето желае да се връща ", споделя авторката. " Поезията на Димитър Миланов е едно вълшебно пространство, и по тази причина посветих този роман за него ", сподели още Евтимова.
" Бях чела негово стихотворение, в което имаше една забележителна фраза: " Ще затворя земята след себе си ". Той като че ли предусещаше гибелта си. Това изречение не мога да го не помни! ", добави Евтимова.
С нея беседва Даниела Стойнова от:
За този роман са дали своят вот доста читатели.
Да. Питах моя издател, който ми сподели, че освен читатели, само че и издатели на научнофантастична литература са дали своят вот за него. Важното за мен е, че издателят ми (публикувал описа ми в литературно списание, на който той е притежател, и е работил в екипа на " Игра на тронове " и " Живите мъртви " ) ми сподели, че би желал да издаде мой разказ, който аз съм писала на британски език. " Той носи моето безмълвие " - това е стих от стихотворението " Нямото момче " на Федерико Гарсия Лорка. " Той може да носи мълчанието ми като пръстен на дребния си пръст ". Аз по този начин нарекох романа - приказен, чудноват, доста чудноват - за извънземна цивилизация, която живее е подсъзнанието на хората. Най-главният представител на тази цивилизация е Смъртта. В романа имаше разнообразни сюжетни линии - в последна сметка Смъртта може да приема формата и на малко дете, и на доста красива жена.
Обикновено в литературата Смъртта е красива жена. Така е и в живописта.
Тук е и като малко дете. Затова тези, които могат да разпознават кой е основният човек на тази цивилизация, се натъкват на малко дете. Те не могат да убият малко дете.
Ще го издадете ли в България?
Да го превеждам на български - не! Много е мъчно. Нека да излезе в Щатите. Добрите планове постоянно са положителни, до момента в който се осъществят. Нека се осъществят, да забележим дали ще стане.
Сега какво пишете?
Снощи направих този роман " Пешан " - за платформата offnews.bg.
Два пъти месечно по какъв начин успявате да напишете истински, нови разкази? Как идва това ентусиазъм?
Идва, като имам свободно време и като ме притиснат толкоз доста грижи, че да не мога да си кажа името. Единственото свободно пространство е човек да седне и да написа!
Колко описа излязоха до в този момент в платформата?
Не мога да си спомня какъв брой, тъй като даже и в никакъв случай на никое място да не ги обявявам, аз ще не преставам да пиша!
Издавате ли на книжен притежател тези разкази?
Някои - да, някои - не. Няма предписание. Избирам тези, които са най-четени. Аз ги трансформирам, нищо не е заковано. След като ги прочета още веднъж, напълно друго мога да направя. Разказът е роден за хора, които имат толкоз малко време... Той е просто най-хубавото нещо - като самун за гладния, когато умира от апетит.
Как става по този начин - отива ли си музата, има ли случай, в който нямате ентусиазъм?
Аз считам, че писането е особеност и може да се окаже болестно положение. Защото пишейки, човек не печели пари, просто не се вписва в условията на нашето с напрежение време. Като вложиш труд да получиш надлежно възнаграждение, може да спечелиш, само че да - от време на време и получаваш. Но от него в случай че живееш, на третия ден би трябвало да залиташ от апетит, а на четвъртия ще си мъртъв, и това го споделям напълно съществено! Ако аз знам, че би трябвало да се устоявам от писане, несъмнено няма да желая да пипна и да погледна преносимия компютър. Но защото знам, че то идва като дъжд, който чакаш за градината, за дърветата, или идва като някоя градушка, която не може да понасяш, обаче я описваш, тъй като те боли... Или идва като пестник в зъбите и би трябвало да вървиш да се лекуваш и... разказът ти е лекуването!
Има ли случаи, в които да има и суша?
Ако си богат човек, тогава несъмнено не суша ще е, а подобен интервал на засушаване, че планетата ще се пръсне на части от липса на дъжд. Но в случай че човек е доста богат и се чуди към този момент защо да написа, тогава може. Но при мен е особеност.
Тоест както е в огромните романи - в случай че продадеш душата си, геният секва, отива си. Ако започнеш да слугуваш на комерсиалното.
Мисля, че човек, който стартира да служи на която и да е концепция, в случай че не изгаря вътрешно от нея, в случай че не счита, че може да си даде живота за нея, в случай че не може да се разболее за нея, и написа за нея, то тая особеност ще изчезне. Може би това е лекуването от тази болест, писането. Да пишеш, с цел да слугуваш на някого. Да пропагандираш нечия концепция, без да я обичаш. Това е единствената противоотрова на аномалията писане, тъй като то те преследва.
Сега в тази бездуховност това ли е нашето лекуване?
Смятам, уверена съм, че в историята на човечеството, в най-тъмните, най-мрачните, най-противните години са се раждали най-големите гении. Мисля, че тъкмо в този момент са годините, когато в тая свирепост, в тая експанзия, ще има едно схващане, което ще каже: " Това е несъвместимо с задачата на човечеството - да става по-човечно ". Убедена съм в това!
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ