Писателят Мартин Райнер: Целият XX век е отпечатан върху съдбата на Иван Блатни
Радвам се, че първото чуждоезично издание на романа ми е на български
“От всички обичан, от всички анатемосан. Забранен, зарязан, вманиачен ” – такава е ориста на огромния чешки стихотворец Иван Блатни, чието име и творчество са заличени по време на време на тоталитарния режим. Нещо като българския публицист Георги Марков. Мартин Райнер повече от 30 години сглобява пъзела на живота на Блатни, с цел да напише най-после романа събитие в днешната чешка литература – “Поетът ”. Книгата става бестселър и печели най-големите литературни награди в Чехия. Сега тя излезе на български в издание на “Изида ” и превод на Красимир Проданов в поредност, влезнала в стратегия “Творческа Европа ”. Със съдействието на Чешкия книжовен център Мартин Райнер дойде в София, с цел да взе участие в премиерата й.
Иван Блатни е бяло леке в очите на няколко генерации – и тъкмо тази неправда желае да поправи с книгата си Мартин Райнер. Пред нас възкръсва обликът на неприятното момче на чешката литература. А дружно с него – и на цялата плеяда поети и създатели от времето сред двете международни войни. Въздействащ чудотворно и на дамите, и на литературните си съперници, Блатни емигрира през 1948 година поради комунистическата тирания в Чехословакия. За да избяга от непрестанно раздирания от несъгласия свят, той търси успокоение в психиатрична клиника. Открит години по-късно инцидентно от английска здравна сестра, Блатни обаче дочаква реванш. Комунистическият режим го е оповестил за мъртъв, само че стиховете му получават самопризнание и предначертават развиването на поезията за десетилетия напред.
– Господин Райнер, дали и българите биха припознали ориста си в историята, която разказвате в “Поетът ”?
– Радвам се, че първото чуждоезично издание на романа ми е на български. Има доста сходства в публичното развиване на Чехия и България. Първоначално мислех, че това е книга, която е адресирана най-много към чешкия четец. Но в този момент си давам сметка, че орисите в нея са разпознаваеми в цяла Източна Европа, в страните от някогашния Източен блок. Историята на един стихотворец, заставен да избяга от родината си поради тоталитаризма и прекарал години наред в лудница в Англия – в това се отразява историята на ХХ век. Книгата имаше извънреден триумф в Чехия. Дори самият аз не бях квалифициран за него. В най-популярните чешки вестници и списания манекенки отговаряха на въпроса какво ще четат това лято: ‘‘Поетът‘‘ на Мартин Райнер. Факт е, че бяха продадени 10 хиляди екземпляра, което е необикновен триумф за такава книга. Тя получи и всички най-големи литературни награди в Чехия. Признавам, че ме радва фактът какъв брой известна стана тя измежду хората.
– Значи сте нещо като Паулу Коелю. Българските моделки твърдяха, че той е обичаният им създател. Вложили сте голям труд във вашата книга, това проличава по размера й. За какъв брой време я написахте?
– Ако съм прецизен, 28 години събирах материала за нея и я писах в продължение на 7 години. Един мой другар ми напомни нещо, което бях не запомнил – в писмо до него от 1998 година съм декларирал, че ще напиша разказ за Иван Блатни. Междувременно издадох още 7 мои книги, до момента в който се появи ‘‘Поетът‘‘. Горещо благодаря за това на Господ, в чието битие малко се колебая. В Чехословакия Иван Блатни беше неразрешен стихотворец. За пръв път чух за него 4 години откакто приключих гимназия с матура по чешки език и литература, матура, на която имах отлична оценка. В Бърно, градът в който съм роден и в който пребивавам, има доста хора, които са го познавали. Успях да ги издиря. За мен беше като престъпно следствие. Затова не без съображение назовавам книгата си книжовен престъпен разказ. Иван Блатни оказа огромно въздействие и върху моето творчество. ‘‘Меланхолична разходка‘‘ – това е най-известната му книга, която е отдадена на Бърно. Стиховете в нея бяха доста разнообразни от всичко, което бях чел през 90-те години на ХХ век. По-късно съумях да пренеса архива му от Англия в Чехия и помогнах за дигитализирането му. Неотдавна издадох асортимент от архива му – 460 стихотворения. Интересът ми към Блатни се породи с течение на времето. През 1985 година в Чехословакия стартира перестройката и аз станах част от хората, които желаеха смяна. Не бяхме дисиденти, само че искахме комунистите да се разкарат. В Бърно имаше такива клубове. През април 1989 година в един подобен клуб изнесох тричасова сказка за Иван Блатни. Аз, сополанкото, енергично говорех за този неразрешен създател, до момента в който в публиката бяха актьори и дисиденти, които са го познавали, дами, които са били негови любовници… Иван Блатни отпътува за Англия с делегация, в която е включен като доста надарен млад стихотворец и тогава взема решение да остане там. Не, той не е бил изключително самоуверен човек, даже бих споделил, че в персоналния си живот е бил пъзльо. Но с цел да вземе това решение, той е имал доста информация. Движил се е в кръгове, които са били повече осведомени от елементарните хора. Неговият наставник Витезслав Незвал – един от най-големите чешки поети на ХХ век, е бил министерски чиновник. Обаче след оставането на Иван Блатни в Англия доста от неговите другари заемат негативна позиция към него и го жигосват. Какво би се случило, в случай че той е бил останал в Чехословакия? За това романът ми предлага разнообразни версии.
– Нарекохте книгата си книжовен престъпен разказ. В сходен вид романи постоянно има неприятен. Кой е неприятният в „Поетът“?
– Различни читатели откриха разнообразни неприятни герои в книгата ми. Например Витезслав Незвал е обичан негативен воин, по принцип. Когато Иван Блатни е на 11 години, татко му умира. На 14 години остава цялостен сирак. Незвал е този, който поема ролята на втори татко. Това е особена обстановка, тъй като бабата на Блатни е още жива. Но до момента в който баба му го управлява дали си е обул дебелите чорапи, за Незвал огромната грижа е, че Иван Блатни е към момента непорочен. Той урежда дискретна услуга от дама и дружно със собствен другар управлява по какъв начин 15-годишният Иван се оправя със обстановката. Този другар и очевидец на акта е Йозеф Б. Плева – един от най-известните детски писатели, който е пример в чешката детска литература. Това е в действителност абсурден миг в книгата ми.
– Усещате ли някакво роднинство с Иван Блатни?
– Той е огромна персона. Но ние сме напълно разнообразни. В живота си аз съм деен човек. Винаги върша първата крачка – по този начин съм роден. Иван Блатни обаче е бил рисково въздържан човек. Но в това има някакъв сексапил и магия. С това, че той не прави нищо интензивно против нещата, които му се случват, целият ХХ век се отпечатва върху ориста му. Докато пишех тази книга, не можех да си показва какво е правил 20 години в психиатрична клиника, предвид на това, че не е бил вманиачен. Опитайте се да си визиите времето в едно такова място – идентичното всекидневие несъмнено е убийствено. Най-добрият му другар там е бил тв приемникът, даже и тогава, когато не е бил включен. От 1954 година малкия екран навлиза съществено в живота ни. Не знам по какъв начин е в България, само че в този момент доста хора в Чехия считат тв приемника за рисков апарат, тъй като посредством него до селата и отдалечените обитаеми места доближават всевъзможни заблуди и нелепости. Както разбрах от доктор Пипър, психиатъра на Блатни в Англия, в случай че не се е налагало той да копае моркови с другите пациенти, поетът е прекарвал времето си единствено с тв приемника.
– Успяхте ли да се срещнете с Иван Блатни?
– Някой критици, които не ме обичат, сметнаха това за плюс – че не съм разказал в книгата си за срещите си с него. Това са критици, които ме считат за надут и тесногръд човек. Те очевидно са останали изумени, че в книгата си не участвам като воин. За мен основният персонаж е Иван Блатни. Да, срещнах се с него. За мен това беше извънредно значима среща, само че за него надали е била такава. Въпреки че книгата е ужасно дебела, не съм разказал доста неща. Като да вземем за пример това, че през 1989 година с жена ми отидохме в Англия. Медицинската сестра, която откри Иван Блатни за света, ни заведе при него. Това беше една есенна вечер – той гледаше телевизия. И беше ужасно неудовлетворен, че някой му скапва вечерта. Вече се бях занимавал три години с биографията му. Имах лист с 52 въпроса. Мислех, че като получа отговор, ще знам всичко за него. Но се оказа, че за младостта му аз знаех повече от колкото самия той. На 13-ия въпрос към този момент се почувствах зле. Приличаше ми на разпит. Бях подтиснат от обстановката. А на него му беше занимателно, че жена ми го снимаше и светкавицата присветваше. Бях решил, че щом може да се отиде на Запад преди ноември 1989 година, ще отида и повторно. Тогава се случиха ноемврийските събития. Участвах в тях. И когато към този момент можех да отида още веднъж в Англия, той към този момент беше умрял. На 40-тия си рожден ден получих подарък от приятелите си – картина от прочут бърненски художник – по какъв начин аз заставам зад Иван Блатни. Проблемът беше, че той изглеждаше по този начин, както през 1989 година, а аз 13 години по-късно.
“От всички обичан, от всички анатемосан. Забранен, зарязан, вманиачен ” – такава е ориста на огромния чешки стихотворец Иван Блатни, чието име и творчество са заличени по време на време на тоталитарния режим. Нещо като българския публицист Георги Марков. Мартин Райнер повече от 30 години сглобява пъзела на живота на Блатни, с цел да напише най-после романа събитие в днешната чешка литература – “Поетът ”. Книгата става бестселър и печели най-големите литературни награди в Чехия. Сега тя излезе на български в издание на “Изида ” и превод на Красимир Проданов в поредност, влезнала в стратегия “Творческа Европа ”. Със съдействието на Чешкия книжовен център Мартин Райнер дойде в София, с цел да взе участие в премиерата й.
Иван Блатни е бяло леке в очите на няколко генерации – и тъкмо тази неправда желае да поправи с книгата си Мартин Райнер. Пред нас възкръсва обликът на неприятното момче на чешката литература. А дружно с него – и на цялата плеяда поети и създатели от времето сред двете международни войни. Въздействащ чудотворно и на дамите, и на литературните си съперници, Блатни емигрира през 1948 година поради комунистическата тирания в Чехословакия. За да избяга от непрестанно раздирания от несъгласия свят, той търси успокоение в психиатрична клиника. Открит години по-късно инцидентно от английска здравна сестра, Блатни обаче дочаква реванш. Комунистическият режим го е оповестил за мъртъв, само че стиховете му получават самопризнание и предначертават развиването на поезията за десетилетия напред.
– Господин Райнер, дали и българите биха припознали ориста си в историята, която разказвате в “Поетът ”?
– Радвам се, че първото чуждоезично издание на романа ми е на български. Има доста сходства в публичното развиване на Чехия и България. Първоначално мислех, че това е книга, която е адресирана най-много към чешкия четец. Но в този момент си давам сметка, че орисите в нея са разпознаваеми в цяла Източна Европа, в страните от някогашния Източен блок. Историята на един стихотворец, заставен да избяга от родината си поради тоталитаризма и прекарал години наред в лудница в Англия – в това се отразява историята на ХХ век. Книгата имаше извънреден триумф в Чехия. Дори самият аз не бях квалифициран за него. В най-популярните чешки вестници и списания манекенки отговаряха на въпроса какво ще четат това лято: ‘‘Поетът‘‘ на Мартин Райнер. Факт е, че бяха продадени 10 хиляди екземпляра, което е необикновен триумф за такава книга. Тя получи и всички най-големи литературни награди в Чехия. Признавам, че ме радва фактът какъв брой известна стана тя измежду хората.
– Значи сте нещо като Паулу Коелю. Българските моделки твърдяха, че той е обичаният им създател. Вложили сте голям труд във вашата книга, това проличава по размера й. За какъв брой време я написахте?
– Ако съм прецизен, 28 години събирах материала за нея и я писах в продължение на 7 години. Един мой другар ми напомни нещо, което бях не запомнил – в писмо до него от 1998 година съм декларирал, че ще напиша разказ за Иван Блатни. Междувременно издадох още 7 мои книги, до момента в който се появи ‘‘Поетът‘‘. Горещо благодаря за това на Господ, в чието битие малко се колебая. В Чехословакия Иван Блатни беше неразрешен стихотворец. За пръв път чух за него 4 години откакто приключих гимназия с матура по чешки език и литература, матура, на която имах отлична оценка. В Бърно, градът в който съм роден и в който пребивавам, има доста хора, които са го познавали. Успях да ги издиря. За мен беше като престъпно следствие. Затова не без съображение назовавам книгата си книжовен престъпен разказ. Иван Блатни оказа огромно въздействие и върху моето творчество. ‘‘Меланхолична разходка‘‘ – това е най-известната му книга, която е отдадена на Бърно. Стиховете в нея бяха доста разнообразни от всичко, което бях чел през 90-те години на ХХ век. По-късно съумях да пренеса архива му от Англия в Чехия и помогнах за дигитализирането му. Неотдавна издадох асортимент от архива му – 460 стихотворения. Интересът ми към Блатни се породи с течение на времето. През 1985 година в Чехословакия стартира перестройката и аз станах част от хората, които желаеха смяна. Не бяхме дисиденти, само че искахме комунистите да се разкарат. В Бърно имаше такива клубове. През април 1989 година в един подобен клуб изнесох тричасова сказка за Иван Блатни. Аз, сополанкото, енергично говорех за този неразрешен създател, до момента в който в публиката бяха актьори и дисиденти, които са го познавали, дами, които са били негови любовници… Иван Блатни отпътува за Англия с делегация, в която е включен като доста надарен млад стихотворец и тогава взема решение да остане там. Не, той не е бил изключително самоуверен човек, даже бих споделил, че в персоналния си живот е бил пъзльо. Но с цел да вземе това решение, той е имал доста информация. Движил се е в кръгове, които са били повече осведомени от елементарните хора. Неговият наставник Витезслав Незвал – един от най-големите чешки поети на ХХ век, е бил министерски чиновник. Обаче след оставането на Иван Блатни в Англия доста от неговите другари заемат негативна позиция към него и го жигосват. Какво би се случило, в случай че той е бил останал в Чехословакия? За това романът ми предлага разнообразни версии.
– Нарекохте книгата си книжовен престъпен разказ. В сходен вид романи постоянно има неприятен. Кой е неприятният в „Поетът“?
– Различни читатели откриха разнообразни неприятни герои в книгата ми. Например Витезслав Незвал е обичан негативен воин, по принцип. Когато Иван Блатни е на 11 години, татко му умира. На 14 години остава цялостен сирак. Незвал е този, който поема ролята на втори татко. Това е особена обстановка, тъй като бабата на Блатни е още жива. Но до момента в който баба му го управлява дали си е обул дебелите чорапи, за Незвал огромната грижа е, че Иван Блатни е към момента непорочен. Той урежда дискретна услуга от дама и дружно със собствен другар управлява по какъв начин 15-годишният Иван се оправя със обстановката. Този другар и очевидец на акта е Йозеф Б. Плева – един от най-известните детски писатели, който е пример в чешката детска литература. Това е в действителност абсурден миг в книгата ми.
– Усещате ли някакво роднинство с Иван Блатни?
– Той е огромна персона. Но ние сме напълно разнообразни. В живота си аз съм деен човек. Винаги върша първата крачка – по този начин съм роден. Иван Блатни обаче е бил рисково въздържан човек. Но в това има някакъв сексапил и магия. С това, че той не прави нищо интензивно против нещата, които му се случват, целият ХХ век се отпечатва върху ориста му. Докато пишех тази книга, не можех да си показва какво е правил 20 години в психиатрична клиника, предвид на това, че не е бил вманиачен. Опитайте се да си визиите времето в едно такова място – идентичното всекидневие несъмнено е убийствено. Най-добрият му другар там е бил тв приемникът, даже и тогава, когато не е бил включен. От 1954 година малкия екран навлиза съществено в живота ни. Не знам по какъв начин е в България, само че в този момент доста хора в Чехия считат тв приемника за рисков апарат, тъй като посредством него до селата и отдалечените обитаеми места доближават всевъзможни заблуди и нелепости. Както разбрах от доктор Пипър, психиатъра на Блатни в Англия, в случай че не се е налагало той да копае моркови с другите пациенти, поетът е прекарвал времето си единствено с тв приемника.
– Успяхте ли да се срещнете с Иван Блатни?
– Някой критици, които не ме обичат, сметнаха това за плюс – че не съм разказал в книгата си за срещите си с него. Това са критици, които ме считат за надут и тесногръд човек. Те очевидно са останали изумени, че в книгата си не участвам като воин. За мен основният персонаж е Иван Блатни. Да, срещнах се с него. За мен това беше извънредно значима среща, само че за него надали е била такава. Въпреки че книгата е ужасно дебела, не съм разказал доста неща. Като да вземем за пример това, че през 1989 година с жена ми отидохме в Англия. Медицинската сестра, която откри Иван Блатни за света, ни заведе при него. Това беше една есенна вечер – той гледаше телевизия. И беше ужасно неудовлетворен, че някой му скапва вечерта. Вече се бях занимавал три години с биографията му. Имах лист с 52 въпроса. Мислех, че като получа отговор, ще знам всичко за него. Но се оказа, че за младостта му аз знаех повече от колкото самия той. На 13-ия въпрос към този момент се почувствах зле. Приличаше ми на разпит. Бях подтиснат от обстановката. А на него му беше занимателно, че жена ми го снимаше и светкавицата присветваше. Бях решил, че щом може да се отиде на Запад преди ноември 1989 година, ще отида и повторно. Тогава се случиха ноемврийските събития. Участвах в тях. И когато към този момент можех да отида още веднъж в Англия, той към този момент беше умрял. На 40-тия си рожден ден получих подарък от приятелите си – картина от прочут бърненски художник – по какъв начин аз заставам зад Иван Блатни. Проблемът беше, че той изглеждаше по този начин, както през 1989 година, а аз 13 години по-късно.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ