Учени доказаха, че физиогномиката е псевдонаука
Прост опит със студенти доброволци е открил, че особеностите на човешкия темперамент е невероятно да се „ изчислят “ по чертите на неговото лице и че хората се опират на своя персонален опит при оценката на други хора по техния външен тип, а не на някакви фундаментални закономерности за връзка сред държанието и образа, излиза наяве от публикация, оповестена в изданието Nature Human Behavior.
„ Всички хора незабавно съдят за държанието и моралните черти на хората, като просто ги гледат в лицето, само че какво ги кара да вършат такива заключения? Нашите резултати демонстрират, че сходството на лицето с някакъв усреднен облик на индивида дефинира неговото обществено значение – колкото по-далече е вашето лице от този усреднен облик, толкоз по-негативно ще се възприема то. С други думи – всички хора харесват лица, които са близки до личната им визия за „ междинен човек “, споделя Александър Тодоров от Принстънския университет (САЩ).
Така наречената физиогномика – доктрина за съществуването на връзка сред човешкия темперамент и типа на неговото лице и тяло, е била изключително известна в края на XVIII и през съвсем целия XIX век с помощта на концепциите, изложени от швейцарския мъдрец Йохан Лаватер в книгата „ Физиогномика “ през 1778 година. Днес множеството учени считат физиогномиката за псевдонаука, само че нейните последователи непрекъснато се пробват да потвърдят противоположното.
Тодоров и сътрудниците му са дали нови доказателства в интерес на това, че формата на лицето и неговото устройство по никакъв метод не са свързани с характера на неговия собственик, като разследвали един от главните постулати на физиогномиката – съществуването на качества всеки човек да разпознава някои черти на характера, като огледа фотография или самото лице на някой чужд.
Както отбелязва Тодоров, множеството хора не мислят, че ние формираме нашите отзиви и предразсъдъци за индивида безусловно в първата секунда, откакто сме го видели за първи път. Учените са на мнение, че ние създаваме сходни съждения не въз основа на някакви вродени показа за връзката сред чертите на характера и чертите на лицето, а вследствие на виталния опит.
Според откривателите през целия си живот човек неумишлено съпоставя избрани черти на характера с това, по какъв начин наподобяват техните типични носители – да вземем за пример „ положителните “ лица на бабите, грижовните лица на майките или „ неприятните “ лица на хулиганите. Съответно всеки човек има личен комплект от типични „ неприятни “, „ положителни “ и неутрални черти на лицата и усреднен комплект от тези черти ще бъде своеобразното „ идеално “ лице.
Ръководени от тази концепция, учените са ревизирали дали тези показа могат да се трансформират, като посочили на доброволци особено подбрани 500 фоторобота, на които били изобразени лица със характерна форма и устройство, разнообразни от метода, по който приблизително наподобяват жителите на Америка.
С наблюдения на реакциите на участниците в опита и измененията в техните реакции към фотоси на действителни хора учените са открили, че човек фактически съди по характера на близките и по техните лица не съгласно някакви вътрешни критерии, а в сходство с това какви лица е виждал до този миг.
Това се показало в следното – колкото по-близо било лицето до типичния облик на фоторобота след приключването на опита, толкоз по-позитивно го оценявали доброволците.
Наличието на сходна причинност и фактът, че учените съумели да „ промият мозъците “ на доброволците, с цел да трансформират своите „ физионогмични възгледи “, приказва, че няма никаква връзка сред чертите на характера и образа на лицето, и че наклонността да се съди за хората се явява по-скоро артикул на еволюцията, който е разрешавал на нашите предшественици да отличават своите от непознатите.
РИА Новости
