Как ключът от Бастилията се озовава у Джордж Вашингтон
Президентът Джордж Вашингтон знае по какъв начин да курира известни изложения – и то даже единствено с един експонат. Членове на елита се събират през август 1790 година на неговия банкет в Ню Йорк, където могат да се насладят на една невероятна панорама: железен ключ с мрачен цвят, дължина малко над 17 сантиметра и широчина малко повече от 5 сантиметра. Този ключ в миналото е заключвал пандизчиите в прословутия парижки затвор Бастилията.
За първия американски президент ключът от Бастилията ще стане знак на световен ентусиазъм към независимост. Той счита необичайния артефакт за забележителен „ знак за успеха, извоювана от Свободата над непознатия абсолютизъм “. Заедно със схема на Бастилията на Етиен-Луи-Дени Катхала, архитектът, който следи окончателното й разрушение, ключът виси във входа на имението на Вашингтон в Маунт Върнън. Как и за какво се озовава в дома на президента, е една увлекателна история.
Имението в Маунт Върнън, със семейство Вашингтон на верандата
На 14 юли 1789 година протестиращи щурмуват средновековния крепостен затвор, прочут като Бастилията. Без храна и вода и с изтощени от многократни набези бойци, Бастилията на Луи XVI е очевиден знак на кралската мощ – надлежно мощно привлекателна за гневна навалица, въоръжена с барут. От двуетажната си къща Томас Джеферсън от Вирджиния се пробва да осмисли кървавата сага, която се развихря по улиците изпод.
Той изпраща отчет у дома до Джон Джей, секретар по външните работи, 5 дни след рухването на Бастилията. От лятото на 1788 година Джеферсън правилно е изпратил към 20 брифинга до Конгреса, само че е получил едвам няколко отговора. Той споделя по какъв начин в обичаният му Париж в този момент се вихри от независимост и гняв. Поглеждайки към тесните улици и квартали, Джеферсън разказва кошмарни събития. През деня бунтовниците атакуват кралските пазачи с „ дъжд от камъни “, до момента в който не ги принуждават да се отдръпват във Версай. След това, написа Джеферсън, протестиращите, снабдени с „ оръжия, каквито бяха съумели да намерят в магазините и частните домове, и с други средства… обикалят цяла нощ из всички елементи на града, без безспорна никаква последна цел “.
Джеферсън обаче не е наясно по какъв начин тъкмо пада Бастилията. „ Първият миг на гняв “, сподели той на Джей, сътвори блокада, която нахълта в крепостта, „ която в никакъв случай не е била завземана. Как са се вмъкнали, към момента е невероятно да се откри. Онези, които настояват, че са взели участие в обсадата, описват толкоз доста разнообразни истории, че не може да се има вяра на никой от тях. “ Историците през днешния ден настояват, че атакуващите са били към 900.
Поне един от околните другари на Джеферсън се впуска в тъмната парижка нощ в опит да възвърне реда. Генерал-майор Мари Жозеф Пол Ив Рош Жилбер дю Мотие, маркиз Дьо Лафайет, непрекъснато лице на трапезата на Джеферсън, приема пост като началник на Националната армия на Париж. Като благодарности той получава с ключа на Бастилията.
Опитвайки се да изпрати ключа и скицата на Бастилия до някогашния си военачалник в Съединените щати, Лафайет възнамерява да го повери на Томас Пейн. Европа обаче е обзета от политически катаклизми и по тази причина проектите за пътешестване на Пейн ненадейно се трансформират. В последна сметка двата артефакта доближават Маунт Върнън с помощта на напъните на вселенски южнокаролинец: Джон Рътлидж, младши – сателит на Джеферсън и негово протеже.
Генерал-майор Мари Жозеф Пол Ив Рош Жилбер дю Мотие, маркиз Дьо Лафайет
Въпреки че изкарва военния си опит в Американската гражданска война и другаде, прогнозите на Лафайет за бъдещето на Франция са в най-хубавия случай мътни. Със скицата и ключа той изпраща на Вашингтон и роман за живота в Париж: „ Нашата гражданска война върви толкоз добре, колкото може в една нация, която е погълнала свободата си едновременно и към момента прави неточности “, написа Лафайет във Вашингтон на 17 март 1790 година След което прибавя:
„ Позволете ми, скъпи генерале, да ви показва фотография на Бастилията, както изглеждаше няколко дни откакто аз бях наредил нейното разрушение с Главната кея на тази цитадела на деспотизма – това е респект, която дължа като Син на моя осиновител, като асистент на лагера на моя военачалник, като мисионер на свободата на своя патриарх. “
