Не пазете тишина
През седмицата доста хора ни приканиха да се снишим за идващите шест месеца. Да не гледаме към българските скелети в дрешника и даже да не загатваме думата корупция. Но една тирада в четвъртък ме накара да се замисля върху самочувствието ни, или по-точно неговата липса.
Българското европредседателство, на първо място, е исторически късмет за всички. Шанс да сложим проблемите си почтено, намерено и без никаква мисъл, че не трябва да се излагаме пред чужденците.
Без да желая да обидя някого - не сме камериерки в хотел, с цел да не се излагаме пред гостите, а страна, която би трябвало да има престиж и тежест, с цел да се чува името и думата й.
Ако приемем, че ние в Европа сме едно семейство, българските проблеми не би трябвало да са нещо, което би трябвало да бъде замитано под килима, тъй като точно тези проблеми родиха механизма за мониторинг, който следи правосъдната ни система под лупа от датата на приемането ни в съюза преди 11 години. Тогава Жан-Клод Юнкер, като министър председател на Люксембург, целуваше другарски не Борисов, а Сакскобурготски след подписването на контракта за присъединение. Но подобен е Юнкер - целуващ посланик, който прави похвали, ласкае, без това да значи нещо.
Ако си мислите, че той не знае какви са същинските измерения на корупцията в България, по какъв начин нито ръководещи, нито съпротива направиха опит за същински закон против нейното секване, доста се лъжете. Ако си мислите, че той не знае проблемите пред българските медии, доста се лъжете.
Но...тихо. Да не разсърдим чужденците. Ще им покажем българската природа и всичко ще си пристигна на мястото. Не, председателството не е туристически панаир, а мотив за доближаване към полезности, отговорности и почитание на закона. Красивата панорама към Витоша, Боянската черква и музеите не могат и не би трябвало да изместват порива към по-добра и обективна България. Всички знаем какъв брой красива е страната ни, всички знаем какъв брой антична е историята ни, само че това не значи, че не би трябвало да се борим с аргументите, които ни лепят клеймото " най " - само че на назад. Най-корумпирана, бедна, изостанала, несвободна...
Следващите шест месеца са късмет да вкараме доста разнообразни тематики в дневния си ред, които да отворят очите ни към процесите в Европа и света. По този метод, ще забележим по друг метод и нашите локални политици. Защото прелестната тирада на Туск не беше шедьовър, а дипломатическа проява на отношение и политически жанр, който изчезна от родната политическа сцена.
Нито повече, нито по-малко. Една прелестна тирада, която направи значим контрастност с нашата страна. Тук думите на политиците са принизени до равнището пред кварталното кафене. И преди три дни Доналд Туск ни подсети, че думите могат да бъдат значими.
Когато Александър Батенберг напуснал България, тронът в София останал празен. Предложили на най-актуалния политик през тези години - Стефан Стамболов да стане цар, само че той отказал. С аргумента, че на трона би трябвало да е чужденец, тъй като всеки тук си мисли, че заслужава да е цар. Така във Виена българските пратеници почнали да договарят с Фердинанд.
Толкова години по-късно, Европа съумява да вкара България в някакви рамки. Членството в Европейския съюз е най-хубавото, което можеше да се случи на нашето потомство и нашите деца. Но все ми се желае да премине момента, в който всеки да си мисли, че някои от чужбина би трябвало да ни оправи. Да се усещаме равни, а не смачкани хора, които да си мълчат, с цел да не разсърдят чужденците. Напротив, проблемите тук са и техни проблеми. И би трябвало да ги решаваме дружно. Затова дано приказваме високо за тях. На британски, на немски, на френски, на полски, само че най-много - на български. Този античен и прелестен език, който звучи толкоз хубаво в устата на чужденците. Не пазете тишина. Говорете. Няма да разсърдим чужденците. Най-много да разсърдим някой локален.
Българското европредседателство, на първо място, е исторически късмет за всички. Шанс да сложим проблемите си почтено, намерено и без никаква мисъл, че не трябва да се излагаме пред чужденците.
Без да желая да обидя някого - не сме камериерки в хотел, с цел да не се излагаме пред гостите, а страна, която би трябвало да има престиж и тежест, с цел да се чува името и думата й.
Ако приемем, че ние в Европа сме едно семейство, българските проблеми не би трябвало да са нещо, което би трябвало да бъде замитано под килима, тъй като точно тези проблеми родиха механизма за мониторинг, който следи правосъдната ни система под лупа от датата на приемането ни в съюза преди 11 години. Тогава Жан-Клод Юнкер, като министър председател на Люксембург, целуваше другарски не Борисов, а Сакскобурготски след подписването на контракта за присъединение. Но подобен е Юнкер - целуващ посланик, който прави похвали, ласкае, без това да значи нещо.
Ако си мислите, че той не знае какви са същинските измерения на корупцията в България, по какъв начин нито ръководещи, нито съпротива направиха опит за същински закон против нейното секване, доста се лъжете. Ако си мислите, че той не знае проблемите пред българските медии, доста се лъжете.
Но...тихо. Да не разсърдим чужденците. Ще им покажем българската природа и всичко ще си пристигна на мястото. Не, председателството не е туристически панаир, а мотив за доближаване към полезности, отговорности и почитание на закона. Красивата панорама към Витоша, Боянската черква и музеите не могат и не би трябвало да изместват порива към по-добра и обективна България. Всички знаем какъв брой красива е страната ни, всички знаем какъв брой антична е историята ни, само че това не значи, че не би трябвало да се борим с аргументите, които ни лепят клеймото " най " - само че на назад. Най-корумпирана, бедна, изостанала, несвободна...
Следващите шест месеца са късмет да вкараме доста разнообразни тематики в дневния си ред, които да отворят очите ни към процесите в Европа и света. По този метод, ще забележим по друг метод и нашите локални политици. Защото прелестната тирада на Туск не беше шедьовър, а дипломатическа проява на отношение и политически жанр, който изчезна от родната политическа сцена.
Нито повече, нито по-малко. Една прелестна тирада, която направи значим контрастност с нашата страна. Тук думите на политиците са принизени до равнището пред кварталното кафене. И преди три дни Доналд Туск ни подсети, че думите могат да бъдат значими.
Когато Александър Батенберг напуснал България, тронът в София останал празен. Предложили на най-актуалния политик през тези години - Стефан Стамболов да стане цар, само че той отказал. С аргумента, че на трона би трябвало да е чужденец, тъй като всеки тук си мисли, че заслужава да е цар. Така във Виена българските пратеници почнали да договарят с Фердинанд.
Толкова години по-късно, Европа съумява да вкара България в някакви рамки. Членството в Европейския съюз е най-хубавото, което можеше да се случи на нашето потомство и нашите деца. Но все ми се желае да премине момента, в който всеки да си мисли, че някои от чужбина би трябвало да ни оправи. Да се усещаме равни, а не смачкани хора, които да си мълчат, с цел да не разсърдят чужденците. Напротив, проблемите тук са и техни проблеми. И би трябвало да ги решаваме дружно. Затова дано приказваме високо за тях. На британски, на немски, на френски, на полски, само че най-много - на български. Този античен и прелестен език, който звучи толкоз хубаво в устата на чужденците. Не пазете тишина. Говорете. Няма да разсърдим чужденците. Най-много да разсърдим някой локален.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ