Иван Николов: Самотният човек на Балканите ли е България днес?
През 1993 година по случай 90 години от експлоадирането на Илинденско-Преображенското въстание, управлението на МПО в Съединени американски щати и Канада кани известния американски историк, журналист и анализатор Робърт Каплан, да приказва по тематиката. Разсъждавайки освен върху хода на въстанието - героизма и жертвите, той хвърля и един взор върху съотношението на ползите и силите на Балканите. Като прави параленост с 1913 година, когато България е обградена от всички страни, от вражески войски, разкъсващи нейното етническо тяло, той се трансферира в съвремието,т.е. деветдесетте години на ХХ в, когато след рухването на тоталитаризма България още веднъж е с неразбираемо бъдеще. И заключава: “Както през 1913 година по този начин и през днешния ден България е самотният човек на Балканите.. “
Тази политическа метафора има многопластови геополитически измерения. Тя загатва за комплицирания конфликт на ползи тук, в България - преходната зона сред Европа и Азия, в непосредствена непосредственост до Проливите и на границата сред християнството и исляма.
И освен това. Явно Робърт Каплан е имал поради и изострените апетити на прилежащите християнски страни - Гърция, Сърбия и Румъния, които напълно пренебрегвайки християнските закони през 1913 година откъснаха обилни територии, обитаеми с българи. И обратно на клаузите в Парижката система от контракти през 1919 година за отбрана правата на малцинствата, те под дискретно насърчителния взор на ОН в Женева всеобщо асимилираха тези българи, подлагайки ги на безкрайни унижения и мъчения.
За всичко това си припомних през тези последни няколко месеци, седмици и дни когато видни европейски държавници като Еманюел Макрон и Олаф Шолц се пробваха да вникнат в същността на всеобщата опозиция на българското общество и институции по въпроса за геноцида на българите в новосъздадената по времето на Тито Социалистическа република Македония..
Затриването с всички допустимо идеологически, пропагандни, просветителни и диктаторски способи на коренното българско население беше благоприятствано от открилата се в световен мащаб обществено-политическа обстановка след Втората международна война. Това развърза ръцете на титовистите в Македония и те с хищническо озлобление се втурнаха да видоизменят, в името на антифашизма, с чисто фашистки способи, вековната етнокултурна същина на хората в младата страна.
Когато през днешния ден ръководители на авторитетните страни настояват, че в Скопие са осъществени всички нужни демократични промени, ние – българите - разбираме още веднъж, че не правилата, а някакви съображения движат политиката, даже и в конструкция като Европейски Съюз, където полезностите са оповестени за водещи критерии.
И внезапно идва предлагането на президента Макрон Франция да посредничи при разплитането на възела, затегнат от югокомунистическата номенклатура в Скопие от 1944 година до през днешния ден. Няма да е ненужно тъкмо в този миг България да напомни на господин Макрон, какво е отбелязал в свое проучване през 1892 година неговият съотечественик Виктор Берар. А той е безапелационен: “…Достатъчно е да се отворят Кедрин и тогавашните писатели, с цел да си представим тази македонска България от Х век. Преспа, която царят на българите, Самуил, съгради върху пустия през днешния ден бряг на езерото със същото име…която той направи център на българщината, столицата, българският град. България на север от Балкана, е подчинена от Йоан Цимисхий (972 ).Българската националност и самостоятелност не съществуваха към този момент с изключение на в Македония… “( V.Berard, La Turquie et l’hellenisme contamporain, La Macedoine, IV-me edition, p.211 )
***
Случаят с Р С Македония е свръхестествен. Успоредно с геноцида на коренното българско население, там стартират да се основават гнезда от ренегати,ползващи се с неограничени привилегии и които лишени от опцията да имат достъп до истинските исторически извори, фанатично възприемат подправената митология за личната си същина. Продукт на тази етнотехнология са и днешните ръководители на младата страна. Парадоксалното, в тази ситуация с тях е, че те макар опцията да се срещнат с изворовите документи, не демонстрират и минимум предпочитание да сторят това. Обвити в пелените на псевдоидентичността, те водят война по всевъзможен начин да запазят този подправен облик за себе си.
Оттук произтичат и всички неразбирания и преиначавания на казуса, факт, който в Европа се приема със състрадание или с лукава двоякост..
Между София и Скопие няма спор за историята. Спорът е за нейното пренаписване с югокомунистическо мастило. Т.е. става дума за:
ПЪРВО. Подмяна или пропускане във всички образователни пособия, пропагандни масиви и публични сбирки на компрометиращите думи „ България “, „ българин “, „ българско “ и редовно насажданата ненавист към България. На юридически език това се назовава подправяне на документи и клюки, което е закононарушение.
ВТОРО. Подмяна на идентичността на няколко минали генерации, които в действителния си живот са се определяли като българи. Техните надгробни монументи, изключително на възрожденците и революционерите, или се унищожават, или надписите върху тях се „ реставрират “ съгласно законите на новата правописна норма.
И ТРЕТО. Църквите и манастирските храмове всеобщо се „ обновяват “, като светците по иконите са с имена, написани по законите на новата писменост, с петте сръбски букви.
Тези три точки не може да бъдат предмет за спор сред историци. Това е предмет от компетенцията на юристите. И за какво представителите на Брюксел не желаят да вникнат в тази истина, крещящо противоречаща на европейските полезности?
***
Не е ли добре господин Олаф Шолц, който несъмнено се е върнал „ окуражен “ от визитата си в Скопие и София, при започване на юни, да си напомни историческата еволюция, която докара до отделянето на австрийската нация от немската.
В респектиращия труд „ История на Австрия – просвета, общество, политика “ професорът от Виена Карл Боцелка разсъждава по този начин: “…Преди Втората международна война е имало единствено първи проблясъци на самоидентифициране на австрийското население. Жителите на приалпийската република са се чувствали германци, от време на време даже като „ по-добрите германци “…Идентифицирането с страната и поддържането на нейната автономия нарастнали, само че и през 1956 година към момента едвам 49 % от популацията имали чувството за независима нация, до момента в който 46 % продължавали да се отбелязват като германци.
Предполагам, че господин Олаф Шолц е наясно, че възникването на нациите е комплициран, нескончаем постепенен развой, върху който оказват въздействие и геополитическите фактори. Така се е родила австрийстата нация, за която не е сътворявана специфична „ австрийска “ писменост и език и която не е възпитавана в антигермански дух.
Замислете се върху този факт господин Шолц – за какво в Австрия няма антигермански фанатизъм, а в Скопие и пред портите на Брюксел не секва антибългарската истерия…
При умело обяснена и предпазена българска позиция, Френското предложение може да се трансформира в документ от историческо значение. Няма да е ненужно, в случай че господата Макрон и Шолц седнат и да поразсъждават върху наличната в обилие фактология. Как се вписва тя в европейските полезности, и по какъв начин те двамата биха разсеяли тази сгъстена югокомунистическа мъгла, с цел да не проникне тя в Съюза, основаващ се само на ценности…
***
Преди няколко дни чух коментар по казуса за българското „ несъгласие “. В него бе даден образец с Люксембург, където се приказва един от немските диалекти, което не е оспорвано от Берлин. Само че не беше упоменато, че в Люксембург няма одобрена просветителна система, която да насажда редовно злоба и ненавист към Германия и германците, както и да присвоява безогледно тяхната история. Когато вместо истина се стартира полуистина, това си е чиста неистина.
Днес България се изправя с цялостен растеж против лъжите, фалшификациите и омразата. И това е допустимо, тъй като през днешния ден тя не е „ самотният човек на Балканите “, както твърдеше преди 30 години Робърт Каплан. Днес България е пълноправен член на най-демократичния съюз - Европейски Съюз и взема интензивно присъединяване при вземането на решения. В тази си роля тя има законното право да пази и своите изконни национални ползи.
Френското предложение е едно положително начало, което би могло да се трансформира в инструмент, за прозрение в същността на проблемите, произлизащи от към момента неизживените югокомунистически илюзии на Скопие през днешния ден. /БГНЕС
---------------
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Тази политическа метафора има многопластови геополитически измерения. Тя загатва за комплицирания конфликт на ползи тук, в България - преходната зона сред Европа и Азия, в непосредствена непосредственост до Проливите и на границата сред християнството и исляма.
И освен това. Явно Робърт Каплан е имал поради и изострените апетити на прилежащите християнски страни - Гърция, Сърбия и Румъния, които напълно пренебрегвайки християнските закони през 1913 година откъснаха обилни територии, обитаеми с българи. И обратно на клаузите в Парижката система от контракти през 1919 година за отбрана правата на малцинствата, те под дискретно насърчителния взор на ОН в Женева всеобщо асимилираха тези българи, подлагайки ги на безкрайни унижения и мъчения.
За всичко това си припомних през тези последни няколко месеци, седмици и дни когато видни европейски държавници като Еманюел Макрон и Олаф Шолц се пробваха да вникнат в същността на всеобщата опозиция на българското общество и институции по въпроса за геноцида на българите в новосъздадената по времето на Тито Социалистическа република Македония..
Затриването с всички допустимо идеологически, пропагандни, просветителни и диктаторски способи на коренното българско население беше благоприятствано от открилата се в световен мащаб обществено-политическа обстановка след Втората международна война. Това развърза ръцете на титовистите в Македония и те с хищническо озлобление се втурнаха да видоизменят, в името на антифашизма, с чисто фашистки способи, вековната етнокултурна същина на хората в младата страна.
Когато през днешния ден ръководители на авторитетните страни настояват, че в Скопие са осъществени всички нужни демократични промени, ние – българите - разбираме още веднъж, че не правилата, а някакви съображения движат политиката, даже и в конструкция като Европейски Съюз, където полезностите са оповестени за водещи критерии.
И внезапно идва предлагането на президента Макрон Франция да посредничи при разплитането на възела, затегнат от югокомунистическата номенклатура в Скопие от 1944 година до през днешния ден. Няма да е ненужно тъкмо в този миг България да напомни на господин Макрон, какво е отбелязал в свое проучване през 1892 година неговият съотечественик Виктор Берар. А той е безапелационен: “…Достатъчно е да се отворят Кедрин и тогавашните писатели, с цел да си представим тази македонска България от Х век. Преспа, която царят на българите, Самуил, съгради върху пустия през днешния ден бряг на езерото със същото име…която той направи център на българщината, столицата, българският град. България на север от Балкана, е подчинена от Йоан Цимисхий (972 ).Българската националност и самостоятелност не съществуваха към този момент с изключение на в Македония… “( V.Berard, La Turquie et l’hellenisme contamporain, La Macedoine, IV-me edition, p.211 )
***
Случаят с Р С Македония е свръхестествен. Успоредно с геноцида на коренното българско население, там стартират да се основават гнезда от ренегати,ползващи се с неограничени привилегии и които лишени от опцията да имат достъп до истинските исторически извори, фанатично възприемат подправената митология за личната си същина. Продукт на тази етнотехнология са и днешните ръководители на младата страна. Парадоксалното, в тази ситуация с тях е, че те макар опцията да се срещнат с изворовите документи, не демонстрират и минимум предпочитание да сторят това. Обвити в пелените на псевдоидентичността, те водят война по всевъзможен начин да запазят този подправен облик за себе си.
Оттук произтичат и всички неразбирания и преиначавания на казуса, факт, който в Европа се приема със състрадание или с лукава двоякост..
Между София и Скопие няма спор за историята. Спорът е за нейното пренаписване с югокомунистическо мастило. Т.е. става дума за:
ПЪРВО. Подмяна или пропускане във всички образователни пособия, пропагандни масиви и публични сбирки на компрометиращите думи „ България “, „ българин “, „ българско “ и редовно насажданата ненавист към България. На юридически език това се назовава подправяне на документи и клюки, което е закононарушение.
ВТОРО. Подмяна на идентичността на няколко минали генерации, които в действителния си живот са се определяли като българи. Техните надгробни монументи, изключително на възрожденците и революционерите, или се унищожават, или надписите върху тях се „ реставрират “ съгласно законите на новата правописна норма.
И ТРЕТО. Църквите и манастирските храмове всеобщо се „ обновяват “, като светците по иконите са с имена, написани по законите на новата писменост, с петте сръбски букви.
Тези три точки не може да бъдат предмет за спор сред историци. Това е предмет от компетенцията на юристите. И за какво представителите на Брюксел не желаят да вникнат в тази истина, крещящо противоречаща на европейските полезности?
***
Не е ли добре господин Олаф Шолц, който несъмнено се е върнал „ окуражен “ от визитата си в Скопие и София, при започване на юни, да си напомни историческата еволюция, която докара до отделянето на австрийската нация от немската.
В респектиращия труд „ История на Австрия – просвета, общество, политика “ професорът от Виена Карл Боцелка разсъждава по този начин: “…Преди Втората международна война е имало единствено първи проблясъци на самоидентифициране на австрийското население. Жителите на приалпийската република са се чувствали германци, от време на време даже като „ по-добрите германци “…Идентифицирането с страната и поддържането на нейната автономия нарастнали, само че и през 1956 година към момента едвам 49 % от популацията имали чувството за независима нация, до момента в който 46 % продължавали да се отбелязват като германци.
Предполагам, че господин Олаф Шолц е наясно, че възникването на нациите е комплициран, нескончаем постепенен развой, върху който оказват въздействие и геополитическите фактори. Така се е родила австрийстата нация, за която не е сътворявана специфична „ австрийска “ писменост и език и която не е възпитавана в антигермански дух.
Замислете се върху този факт господин Шолц – за какво в Австрия няма антигермански фанатизъм, а в Скопие и пред портите на Брюксел не секва антибългарската истерия…
При умело обяснена и предпазена българска позиция, Френското предложение може да се трансформира в документ от историческо значение. Няма да е ненужно, в случай че господата Макрон и Шолц седнат и да поразсъждават върху наличната в обилие фактология. Как се вписва тя в европейските полезности, и по какъв начин те двамата биха разсеяли тази сгъстена югокомунистическа мъгла, с цел да не проникне тя в Съюза, основаващ се само на ценности…
***
Преди няколко дни чух коментар по казуса за българското „ несъгласие “. В него бе даден образец с Люксембург, където се приказва един от немските диалекти, което не е оспорвано от Берлин. Само че не беше упоменато, че в Люксембург няма одобрена просветителна система, която да насажда редовно злоба и ненавист към Германия и германците, както и да присвоява безогледно тяхната история. Когато вместо истина се стартира полуистина, това си е чиста неистина.
Днес България се изправя с цялостен растеж против лъжите, фалшификациите и омразата. И това е допустимо, тъй като през днешния ден тя не е „ самотният човек на Балканите “, както твърдеше преди 30 години Робърт Каплан. Днес България е пълноправен член на най-демократичния съюз - Европейски Съюз и взема интензивно присъединяване при вземането на решения. В тази си роля тя има законното право да пази и своите изконни национални ползи.
Френското предложение е едно положително начало, което би могло да се трансформира в инструмент, за прозрение в същността на проблемите, произлизащи от към момента неизживените югокомунистически илюзии на Скопие през днешния ден. /БГНЕС
---------------
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ