Александър Карелин: Ценя хора, които цивилизацията още не е развалила
Преди дни именитият съветски герой Александър Карелин навърши 50 години. За цялата си кариера трикратният олимпийски първенец по класическа битка има единствено две провали и 888 извоювани битки. Записан е в Книгата на Гинес за 13-годишното си достижение без загуба на тепиха. Освен трите златни медала от игрите, Сибирската мечка става 12 пъти международен първенец и е 13-кратен отличник на континента в тежка категория. Най-болезнена е загубата му от американеца Рулон Гарднър в Сидни 2000, която го стопира да покори за четвърти път Олимп. Сега е народен представител в Руската дума.
– Плакахте ли след финалната среща в Австралия.
– Та аз да не съм от дърво. Двукратният олимпийски първенец Валерий Рязанцев, колкото и да беше безмилостен, един път ми сподели: в случай че не се вълнуваш, няма смисъл да се бориш. Когато излизаш като дърво на тепиха – към този момент не е забавно, и в случай че не е забавно, би трябвало да си сменяш специалността. През 1987 година на шампионата на тогавашния Съюз на съветските социалистически републики изгубих на финала от Ростороцкий – плаках. Да, и когато изгубих финала в Сидни 2000 от Гарднър също плаках. Но това никой не го видя, тъй като със сълзи точки не мога да печеля. Тогава татко ми пристигна и ме утеши с думите: „ Стига. Всичко е обикновено. ”
– А откакто прекратихте кариера, в никакъв случай ли не поискахте още веднъж да се върнете на тепиха?
Не. Всеки зарзават си има собствен сезон. Наскоро двукратният олимпийски първенец Арсен Фадзаев навърши 55 години и го попитах. „ Е, по какъв начин си без битка? ”, А той: „ Сънувам я, а при теб по какъв начин е? ”. Отговарям: Аз не я сънувам, тъй като непрекъснато съм в залата, упражнявам, подкрепям форма. Дори съм спаринг сътрудник на едно момче с повреден слух, което на два пъти стана победител на Дефлипикс игрите. При мен беше по този начин в спорта: в случай че печеля – отлично, в случай че изгубя – работи още. Това е! Докато в този момент в депутатската ми работа безспорната категория е нещо размито – повече групови достижения и по-малко контректна успеваемост. Винаги е по-лесно да отчетеш самичък себе си.
– Пред кого?
– Пред себе си, пред почитателите. Това, с което в този момент се занимавам е прекомерно многословно, а в спортния ми живот огромното наслаждение беше не самия орден. Изпитвах особена наслада, като хлапак да ме пуснат в залата по битка дружно с майсторите на спорта в Новосибирск. После ме взеха в юношеския отбор…. Най-голямото ми благополучие бе на тепиха. Медал, несъмнено, е нещо прелестно. Но самият развой да постигнеш задачата си е доста по-интересен. Когато на подготовка ти се слага задача и ти я изпълняваш. Спомням си бяхме на един лагер с Михаил Мамиашвили (б.р. в този момент президент на Руската федерация по борба) и покривахме норматив на крос. Но му се наложи да навърти една обиколка повече, тъй като треньрът беше не запомнил да му запише едно пробягване. Миша пристигна до финала, а бялото на очите му бе изскочило. Ето това се споделя блян да бъдеш първи. За мен насладата беше, когато отида в залата по щанги и подвигна килограми, които по-рано не съм и пробвал. Когато със счупена ръка бягаш крос, а противниците за теб даже са не запомнили да мислят, само че ти освен „ изкачаш от гипса ”, само че и печелиш. Радостта за мен е, когато съм се справил с натоварванията на тренировките. Да, по-късно ушите ти шумят, на автопилот си, колкото да стигаш до леглото, лягаш без да виждаш нищо, а на другия ден се събуждаш – още веднъж жив. И по този начин живееш с години, а по-късно противниците незнайо за какво те гледат изкривено. Ето това за мен е радоста в спорта, а не медалите. Сега наслаждение в депутатската ми работа, е когато съумявам да убедя хората да вършат благородни каузи.
– 50 години доста или малко са?
– Не съм подготвен да давам отговор на този въпрос. Когато желаят да ме вземат при по-големите в тима, споделяха ми: „ Не бързай, остани още при кадетите, при юношите. При мъжете има кой да се бори ”. А аз все бързах да пораствам. Да стана по-голям, само че не да се трансформира в монумент. Чудно ми е, по какъв начин някои с възрастта стават такива, като че ли са изляти от бронз. Трудно им е да вървят с крачките на Командора…. Колкото по-нататък вървиш в живота, толкоз почивките стават по-продължителни и е по-сложно да се възстановиш. Как беше преди. Поболедуваш малко, цяла седмица те няма тепиха, а като се върнеш на подготовка – цялото ти тяло гори. Имаш чувството, че в никакъв случай преди не си се борил. А когато си непрекъснато в тонус, си наопаки, като шмиргел за всички. Най-важното е, да не загубиш тонус.
– Сам ли стигнахте до този извод?
– Това доктор ми го сподели, който ме зашиваше последния път. „ Спреш ли – бързо ще изстинеш ”, сподели той.
– А по кое време е последният път, когато ви шиха?
– През 1996 година – гръден мускул, рамо, вени. Тогава и анестезиологът ми сподели: Не спирай. Травмата е доста тежка, няма никаква гаранция, че ще се възстановиш, само че не спирай.
– На 50 години към този момент давате по-малко интервюта…
– Възможно е. Сега има напор, само че е разбираемо, празник. Не съм от хората, които да дават непрекъснато оценки и коментарии, само че и не се укривам в бърлогата от общуването с пресата. Един мой другар ми бе споделил един път: „ Виж, какъв си мастит, би трябвало да даваш изявленията на огромните издания, а ти си контактуваш с многотиражни, заводки вестничета. А аз му споделям: „ Когато бях никому чужд точно тези многотиражни фабричен вестничета ми помгнаха да привлека внимание към спортната ни зала, в която останах задълго. И тази зала още работи. ” Общувам не с тиражни и рейтингови медии, а с тези публицисти, с които от дълго време имам връзки.
– Постоянно казвате: „ Аз съм герой от предишния век ”. Защо?
– Констастация. Давам си действителна сметка в каква физическа кондиция се намирам. И че ми позволяма тази безочливост, да излизам на тепиха и да се боря с настоящи спортисти. Онази база, която съм натрупал, само че тя към този момент е просрочила времето си. От 17 години не се състезавам. Всеки път споделям на младите: Ако не ви се получава, просто се старайте и ще видите по какъв начин след месец-два ежедневните ви старания ще дадат резултат. И моят съвет на герой от предишното е: Няма нищо невероятно.
– Отгледали сте три деца, какъв съвет ще дадете на младите?
– Не мислете, че някой ще възпита децата ви по-добре от самите вас и не се надявайте на просветителната система. Родителят е най-заинтересован за децата си. Има едвам елементарна меркантилна връзка – колкото по-правилно възпитавате своята щерка или наследник, толкоз по-безобидни и обезпечени ще бъдат вашите старини.
– Какво ще пожелаете на своите братя от „ братството на счупените уши ” за своя празник?
– Не бързайте да „ хапете ” от живота и да се вършиме, че сте остарели и мастити. Останете си спортисти. За борците от тежките категории това е изключително значимо. А след спорта животът е още по-интересен.
– Плакахте ли след финалната среща в Австралия.
– Та аз да не съм от дърво. Двукратният олимпийски първенец Валерий Рязанцев, колкото и да беше безмилостен, един път ми сподели: в случай че не се вълнуваш, няма смисъл да се бориш. Когато излизаш като дърво на тепиха – към този момент не е забавно, и в случай че не е забавно, би трябвало да си сменяш специалността. През 1987 година на шампионата на тогавашния Съюз на съветските социалистически републики изгубих на финала от Ростороцкий – плаках. Да, и когато изгубих финала в Сидни 2000 от Гарднър също плаках. Но това никой не го видя, тъй като със сълзи точки не мога да печеля. Тогава татко ми пристигна и ме утеши с думите: „ Стига. Всичко е обикновено. ”
– А откакто прекратихте кариера, в никакъв случай ли не поискахте още веднъж да се върнете на тепиха?
Не. Всеки зарзават си има собствен сезон. Наскоро двукратният олимпийски първенец Арсен Фадзаев навърши 55 години и го попитах. „ Е, по какъв начин си без битка? ”, А той: „ Сънувам я, а при теб по какъв начин е? ”. Отговарям: Аз не я сънувам, тъй като непрекъснато съм в залата, упражнявам, подкрепям форма. Дори съм спаринг сътрудник на едно момче с повреден слух, което на два пъти стана победител на Дефлипикс игрите. При мен беше по този начин в спорта: в случай че печеля – отлично, в случай че изгубя – работи още. Това е! Докато в този момент в депутатската ми работа безспорната категория е нещо размито – повече групови достижения и по-малко контректна успеваемост. Винаги е по-лесно да отчетеш самичък себе си.
– Пред кого?
– Пред себе си, пред почитателите. Това, с което в този момент се занимавам е прекомерно многословно, а в спортния ми живот огромното наслаждение беше не самия орден. Изпитвах особена наслада, като хлапак да ме пуснат в залата по битка дружно с майсторите на спорта в Новосибирск. После ме взеха в юношеския отбор…. Най-голямото ми благополучие бе на тепиха. Медал, несъмнено, е нещо прелестно. Но самият развой да постигнеш задачата си е доста по-интересен. Когато на подготовка ти се слага задача и ти я изпълняваш. Спомням си бяхме на един лагер с Михаил Мамиашвили (б.р. в този момент президент на Руската федерация по борба) и покривахме норматив на крос. Но му се наложи да навърти една обиколка повече, тъй като треньрът беше не запомнил да му запише едно пробягване. Миша пристигна до финала, а бялото на очите му бе изскочило. Ето това се споделя блян да бъдеш първи. За мен насладата беше, когато отида в залата по щанги и подвигна килограми, които по-рано не съм и пробвал. Когато със счупена ръка бягаш крос, а противниците за теб даже са не запомнили да мислят, само че ти освен „ изкачаш от гипса ”, само че и печелиш. Радостта за мен е, когато съм се справил с натоварванията на тренировките. Да, по-късно ушите ти шумят, на автопилот си, колкото да стигаш до леглото, лягаш без да виждаш нищо, а на другия ден се събуждаш – още веднъж жив. И по този начин живееш с години, а по-късно противниците незнайо за какво те гледат изкривено. Ето това за мен е радоста в спорта, а не медалите. Сега наслаждение в депутатската ми работа, е когато съумявам да убедя хората да вършат благородни каузи.
– 50 години доста или малко са?
– Не съм подготвен да давам отговор на този въпрос. Когато желаят да ме вземат при по-големите в тима, споделяха ми: „ Не бързай, остани още при кадетите, при юношите. При мъжете има кой да се бори ”. А аз все бързах да пораствам. Да стана по-голям, само че не да се трансформира в монумент. Чудно ми е, по какъв начин някои с възрастта стават такива, като че ли са изляти от бронз. Трудно им е да вървят с крачките на Командора…. Колкото по-нататък вървиш в живота, толкоз почивките стават по-продължителни и е по-сложно да се възстановиш. Как беше преди. Поболедуваш малко, цяла седмица те няма тепиха, а като се върнеш на подготовка – цялото ти тяло гори. Имаш чувството, че в никакъв случай преди не си се борил. А когато си непрекъснато в тонус, си наопаки, като шмиргел за всички. Най-важното е, да не загубиш тонус.
– Сам ли стигнахте до този извод?
– Това доктор ми го сподели, който ме зашиваше последния път. „ Спреш ли – бързо ще изстинеш ”, сподели той.
– А по кое време е последният път, когато ви шиха?
– През 1996 година – гръден мускул, рамо, вени. Тогава и анестезиологът ми сподели: Не спирай. Травмата е доста тежка, няма никаква гаранция, че ще се възстановиш, само че не спирай.
– На 50 години към този момент давате по-малко интервюта…
– Възможно е. Сега има напор, само че е разбираемо, празник. Не съм от хората, които да дават непрекъснато оценки и коментарии, само че и не се укривам в бърлогата от общуването с пресата. Един мой другар ми бе споделил един път: „ Виж, какъв си мастит, би трябвало да даваш изявленията на огромните издания, а ти си контактуваш с многотиражни, заводки вестничета. А аз му споделям: „ Когато бях никому чужд точно тези многотиражни фабричен вестничета ми помгнаха да привлека внимание към спортната ни зала, в която останах задълго. И тази зала още работи. ” Общувам не с тиражни и рейтингови медии, а с тези публицисти, с които от дълго време имам връзки.
– Постоянно казвате: „ Аз съм герой от предишния век ”. Защо?
– Констастация. Давам си действителна сметка в каква физическа кондиция се намирам. И че ми позволяма тази безочливост, да излизам на тепиха и да се боря с настоящи спортисти. Онази база, която съм натрупал, само че тя към този момент е просрочила времето си. От 17 години не се състезавам. Всеки път споделям на младите: Ако не ви се получава, просто се старайте и ще видите по какъв начин след месец-два ежедневните ви старания ще дадат резултат. И моят съвет на герой от предишното е: Няма нищо невероятно.
– Отгледали сте три деца, какъв съвет ще дадете на младите?
– Не мислете, че някой ще възпита децата ви по-добре от самите вас и не се надявайте на просветителната система. Родителят е най-заинтересован за децата си. Има едвам елементарна меркантилна връзка – колкото по-правилно възпитавате своята щерка или наследник, толкоз по-безобидни и обезпечени ще бъдат вашите старини.
– Какво ще пожелаете на своите братя от „ братството на счупените уши ” за своя празник?
– Не бързайте да „ хапете ” от живота и да се вършиме, че сте остарели и мастити. Останете си спортисти. За борците от тежките категории това е изключително значимо. А след спорта животът е още по-интересен.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ