Последните думи на Левски пред бесилото: БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ!
Последните мигове на Левски са една от най-разтърсващите драми в българската история.
Последната среща на Васил Левски с майка му става на 6 декември 1872 година преди да се насочи за Ловеч през заснежения Балкан, с цел да прибере архива на локалния революционен комитет.
Гина Кунчева била куражлия жена и в никакъв случай не показвала тъгата, загнездила се в душата й.
При срещата й с Васил тя обаче усетила с безпогрешния си майчин инстинкт, че може би това е последната им среща и се разплакала.
Левски обезпокоен я попитал " Защо плачеш, мамо? ", на което тя отвърнала " От наслада сине, от наслада ".
На 24 декември Левски идва в Ловеч. След като взема архива, го зашива в самара на коня си и на 26 декември, съпроводен от Никола Цвятков, потегля към Търново.
На 27 декември Дяконът е хванат от турската полиция в Къкринското ханче. След това заптиетата го откарват в Търново, където е разпознат.
От остарялата българска столица, конвоиран от конни заптиета, той е отведен в София. По пътя Левски на вятъра се надявал, че ще бъде освободен от своите съидейници...
На 22 януари в Цариград султанът подписва ферман, потвърждаващ смъртната присъда.
На 18 февруари 1873 година присъдата е изпълнена в покрайнините на София.
Малко преди да бъде обесен, Апостолът се изповядва пред поп Тодор, който се доближава към него и не смее да го огледа в очите, тъй като се срами от личното си безволие.
Левски с нищо не демонстрира че го познава.
По-късно свещеникът си спомня: " Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен.
Изповедта стартира, Левски първо се прекръства. След това споделя: " Всичко, което съм правил, съм правил за България! "
Помолва за амнистия Бога и народа, и признава, че е умъртвил едно момче. Поп Тодор го изслушва и стартира да чете молитва, само че Левски го прекъсва и споделя: " Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий ".
След малко безмълвие прибавя: " Моли се отче не за мене, а за Отечеството, България! "
Докато изрича тези думи бил студен, само че внезапно изплаква. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил вечно загатна за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето отдолу под краката му, той извикал:
" БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ! "
През 1883 година, събирайки документи и мемоари за книгата си „ Васил Левски. Дяконът. Чърти от живота му ”, Захарий Стоянов научава, че е жив и живее в София свещеникът, който е дал светото причестяване и е изповядал Левски в деня на обесването му. Името му е Тодор Митов, иконом, архиерейски наместник и настоятел на митрополитската черква „ Свети Крал ”, днешната „ Света Неделя ”.
Въпреки че е привършил ръкописа си, Захарий Стоянов не изпуска опцията да получи нови достоверни свидетелства.
Намерил свещеника, той си записва целия диалог, трансформирал се в годините в безценен документ за последните часове от живота на Апостола.
Ето записа на разказаното от свещеника при тая среща:
”Убесен на 26 (точната дата е 6 февр. по тогавашен жанр – б. С.Я.) вторник, заранта рано. В казармата, която изгоря, е бил затворен, на мястото, гдето се проектира „ Св. Ал. Невски ”.
Вторник е бил пазарен ден, та затуй тогава го обесили – да види мало и огромно. /…/
Стоял на въже до пладне – аудитория нямало.
Изповедта станала до самата бесилница.
Бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да одобри причестяване. Казал, че е свещено дякон, че каквото правил е мислел, че е за народа и проси амнистия от Бога и от народа.
Бил студен, само че малко заплакал – очите му се напълнили със сълзи. Била му вързана главата. Признал, че е умъртвил в Ловеч момчето…
Закупан в гробищата за нарушители, на североизточната страна от София, гдето са в този момент казармите за конвоя – в един хендек.
Комисари: „ Али Саид паша и хаджи Иванчо… /…/ Облечен бил на бесилото с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не приказвал. Малко придвижване направил. ”
Това е единственото удостоверение, документиращо думите на свещеника-изповедник. Той е умрял през 1891 година на 55 години.
Само седем души настояват, че са говорили персонално с него за предсмъртната изповед на Левски.
Между тях най-рано Иван Вазов (1880) година, и три години по-късно Захарий Стоянов. За разлика от Захарий, Вазов не е водил мемоари, само че не доста след диалога е написал популярната си поема „ Левски ”, в която неизбежно като главен камък е залегнало и разказаното от попа за страшния прощален час на Апостола.
Прави усещане, че всичките седем души, които настояват, че са разговаряли с поп Тодор: Захарий Стоянов, Иван Вазов, Иван п. Хр. Кършовски, Михаил Буботинов, Тома Васильов, Димитър Димов (Папашата) и ген. Петър Тантилов, удостоверяват молбата на Дякона да бъде споменаван с църковното си име ”, както и това, „ че изповедта е станала при бесилката. “
Обесването през очите на Вазов.
Вазов е следял и издирвал всичко, което излиза в печата за Левски, той е бил в течение на разногласията за измяната, които избухват в самия завършек на 70-те и началото на 80-те, следял е полемиката към поп Кръстьо. Да не забравяме, че ползата към осъждането и гибелта на Левски възпламенява българското общество безусловно месеци след подписването на Санстефанския контракт.
Вазов стартира загатна си като преразказ на срещата си с поп Тодор и незабавно придвижва положението на Левски в тоналността на страданието: „ Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми описа по какъв начин е станало това. Повикан от пашата, той пристигнал тука и видял Левски, обиколен от турски бойци, от доста турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил доста отпаднал от страданията, със изсъхнало, пребледняло, страдалческо лице. “
„ Когато се свършила изповедта, попът отворил требника, с цел да прочете отпустителната молитва.
Тогава Левски му споделил:
– Дядо попе, помени ме тука: „ дякон Игнатий “.
Левски не произнесъл към този момент друга дума. Той видял и приел със студено успокоение гибелта си. “
Разказът на поп Тодор през очите на Иван п. Хр. Кършовски.
Това е човек, който познава Левски още от времето на Първата българска легия (1862), когато е ранен. Той взе участие и във Втората легия през (1867), бил е въстаник на Панайот Хитов, а след това един от създателите на БРЦК. След Освобождението: народен представител, публицист, юрист и арбитър. В един от вестниците си (в. ”Юнак ” 1898 г.) отпечатва сведенията, които е получил директно от поп Тодор за изповедта на Левски, които тук, както и останалите, вземам от книгата на Иванов.
Интерпретацията на Кършовски е следната:
„ Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен, само че с взор самоуверен и изострен. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един взор към него и в същото време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах!
– Папаз ефенди, ми сподели мютесарифинът, иди там, та според вярата ви, извършете вашето, като ми уточни към Левски.
Аз отидох при Левски и от като го изповядах, почнах да чета отпуснатата за случая молитва и когато загатнах името „ раба божий Василий ”, Левски ме пресече и сподели:
– Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името „ йеродякон Игнатий “.
И по-късно безмълвие прибави:
– Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България! “
След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето отдолу под краката му, той извика: „ Боже, избави България! “
Адвокат и публицист, издател на три лични вестника, освен това полиглот със седем езика, обяснимо е Кършовски да шаблонизира речта в духа на тогавашната журналистическа стилистика. Но надали описанието на външния тип на Дякона „ слаб и бледен, само че с взор самоуверен и изострен “ е повлияно от друго, с изключение на от намерено изразения боязън на попа в приетата пред други нерешителност да не схванат турците, че са се познавали.
Поп Тодор Митов смъква обесения Апостол от въжето и го погребва напълно наоколо. Всичко става доста небрежно.
Поп Тодор е споменавал няколко пъти, че наказаният Левски се споминал още в каруцата, тоест до момента в който са го транспортирали към бесилката. Бил докаран премрял, или в несвяст, и по този начин е закачен на въжето от изпълнителите на присъдата.
Същото разказват Захари Стоянов и Стоян Заимов.
Стоянов се впуска да изследва последните дни на Апостола и да си води мемоари от последните живи очевидци:
“Трябва да ви кажа и това, че нашият херой се е самоубил, щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен: като го вкарали в пандиза, блъснал си главата в каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безсърдечен. В това състояние го намерила стражата, когато отишла да го води за бесилницата, той бил изгубил към този момент усеща, и доста малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло... "
Според поп Тодор и записките на Стоянов, Левски е бил или в безсъзнание, или към този момент мъртъв, когато са го бесили.
След изповедта на Левски са му били свалени оковите от ръцете и краката от охраняващите го заптиета, а след това е бил качен върху едно буре. Сетне увисва на въжето.
Попът изчакал до момента в който се стъмнило и свалил скрито тялото на Апостола, с цел да го погребе.
И е направил това напълно покрай бесилката в наричаните тогава „ Позорни гробища “, с обяснението - тъй като бързал.
Крайната версия на Стоян Заимов е, че Левски е заровен в Старите градски гробища (тези, които са били зад днешното Министерство на земеделието).
След Освобождението отец Тодор Митов е народен представител във Второто нормално национално заседание (1880 г.). Като депутат постоянно припомня на депутатите да бъдат възродени напъните за създаване на монумент на Апостола. Едно дело, което е било позабравено в оня исторически миг. Отец Тодор Митов умира на 6 декември 1891 година в своя дом в София след дълготрайно боледуване.
Последната среща на Васил Левски с майка му става на 6 декември 1872 година преди да се насочи за Ловеч през заснежения Балкан, с цел да прибере архива на локалния революционен комитет.
Гина Кунчева била куражлия жена и в никакъв случай не показвала тъгата, загнездила се в душата й.
При срещата й с Васил тя обаче усетила с безпогрешния си майчин инстинкт, че може би това е последната им среща и се разплакала.
Левски обезпокоен я попитал " Защо плачеш, мамо? ", на което тя отвърнала " От наслада сине, от наслада ".
На 24 декември Левски идва в Ловеч. След като взема архива, го зашива в самара на коня си и на 26 декември, съпроводен от Никола Цвятков, потегля към Търново.
На 27 декември Дяконът е хванат от турската полиция в Къкринското ханче. След това заптиетата го откарват в Търново, където е разпознат.
От остарялата българска столица, конвоиран от конни заптиета, той е отведен в София. По пътя Левски на вятъра се надявал, че ще бъде освободен от своите съидейници...
На 22 януари в Цариград султанът подписва ферман, потвърждаващ смъртната присъда.
На 18 февруари 1873 година присъдата е изпълнена в покрайнините на София.
Малко преди да бъде обесен, Апостолът се изповядва пред поп Тодор, който се доближава към него и не смее да го огледа в очите, тъй като се срами от личното си безволие.
Левски с нищо не демонстрира че го познава.
По-късно свещеникът си спомня: " Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен.
Изповедта стартира, Левски първо се прекръства. След това споделя: " Всичко, което съм правил, съм правил за България! "
Помолва за амнистия Бога и народа, и признава, че е умъртвил едно момче. Поп Тодор го изслушва и стартира да чете молитва, само че Левски го прекъсва и споделя: " Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий ".
След малко безмълвие прибавя: " Моли се отче не за мене, а за Отечеството, България! "
Докато изрича тези думи бил студен, само че внезапно изплаква. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил вечно загатна за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето отдолу под краката му, той извикал:
" БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ! "
През 1883 година, събирайки документи и мемоари за книгата си „ Васил Левски. Дяконът. Чърти от живота му ”, Захарий Стоянов научава, че е жив и живее в София свещеникът, който е дал светото причестяване и е изповядал Левски в деня на обесването му. Името му е Тодор Митов, иконом, архиерейски наместник и настоятел на митрополитската черква „ Свети Крал ”, днешната „ Света Неделя ”.
Въпреки че е привършил ръкописа си, Захарий Стоянов не изпуска опцията да получи нови достоверни свидетелства.
Намерил свещеника, той си записва целия диалог, трансформирал се в годините в безценен документ за последните часове от живота на Апостола.
Ето записа на разказаното от свещеника при тая среща:
”Убесен на 26 (точната дата е 6 февр. по тогавашен жанр – б. С.Я.) вторник, заранта рано. В казармата, която изгоря, е бил затворен, на мястото, гдето се проектира „ Св. Ал. Невски ”.
Вторник е бил пазарен ден, та затуй тогава го обесили – да види мало и огромно. /…/
Стоял на въже до пладне – аудитория нямало.
Изповедта станала до самата бесилница.
Бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да одобри причестяване. Казал, че е свещено дякон, че каквото правил е мислел, че е за народа и проси амнистия от Бога и от народа.
Бил студен, само че малко заплакал – очите му се напълнили със сълзи. Била му вързана главата. Признал, че е умъртвил в Ловеч момчето…
Закупан в гробищата за нарушители, на североизточната страна от София, гдето са в този момент казармите за конвоя – в един хендек.
Комисари: „ Али Саид паша и хаджи Иванчо… /…/ Облечен бил на бесилото с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не приказвал. Малко придвижване направил. ”
Това е единственото удостоверение, документиращо думите на свещеника-изповедник. Той е умрял през 1891 година на 55 години.
Само седем души настояват, че са говорили персонално с него за предсмъртната изповед на Левски.
Между тях най-рано Иван Вазов (1880) година, и три години по-късно Захарий Стоянов. За разлика от Захарий, Вазов не е водил мемоари, само че не доста след диалога е написал популярната си поема „ Левски ”, в която неизбежно като главен камък е залегнало и разказаното от попа за страшния прощален час на Апостола.
Прави усещане, че всичките седем души, които настояват, че са разговаряли с поп Тодор: Захарий Стоянов, Иван Вазов, Иван п. Хр. Кършовски, Михаил Буботинов, Тома Васильов, Димитър Димов (Папашата) и ген. Петър Тантилов, удостоверяват молбата на Дякона да бъде споменаван с църковното си име ”, както и това, „ че изповедта е станала при бесилката. “
Обесването през очите на Вазов.
Вазов е следял и издирвал всичко, което излиза в печата за Левски, той е бил в течение на разногласията за измяната, които избухват в самия завършек на 70-те и началото на 80-те, следял е полемиката към поп Кръстьо. Да не забравяме, че ползата към осъждането и гибелта на Левски възпламенява българското общество безусловно месеци след подписването на Санстефанския контракт.
Вазов стартира загатна си като преразказ на срещата си с поп Тодор и незабавно придвижва положението на Левски в тоналността на страданието: „ Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми описа по какъв начин е станало това. Повикан от пашата, той пристигнал тука и видял Левски, обиколен от турски бойци, от доста турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил доста отпаднал от страданията, със изсъхнало, пребледняло, страдалческо лице. “
„ Когато се свършила изповедта, попът отворил требника, с цел да прочете отпустителната молитва.
Тогава Левски му споделил:
– Дядо попе, помени ме тука: „ дякон Игнатий “.
Левски не произнесъл към този момент друга дума. Той видял и приел със студено успокоение гибелта си. “
Разказът на поп Тодор през очите на Иван п. Хр. Кършовски.
Това е човек, който познава Левски още от времето на Първата българска легия (1862), когато е ранен. Той взе участие и във Втората легия през (1867), бил е въстаник на Панайот Хитов, а след това един от създателите на БРЦК. След Освобождението: народен представител, публицист, юрист и арбитър. В един от вестниците си (в. ”Юнак ” 1898 г.) отпечатва сведенията, които е получил директно от поп Тодор за изповедта на Левски, които тук, както и останалите, вземам от книгата на Иванов.
Интерпретацията на Кършовски е следната:
„ Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен, само че с взор самоуверен и изострен. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един взор към него и в същото време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах!
– Папаз ефенди, ми сподели мютесарифинът, иди там, та според вярата ви, извършете вашето, като ми уточни към Левски.
Аз отидох при Левски и от като го изповядах, почнах да чета отпуснатата за случая молитва и когато загатнах името „ раба божий Василий ”, Левски ме пресече и сподели:
– Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името „ йеродякон Игнатий “.
И по-късно безмълвие прибави:
– Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България! “
След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето отдолу под краката му, той извика: „ Боже, избави България! “
Адвокат и публицист, издател на три лични вестника, освен това полиглот със седем езика, обяснимо е Кършовски да шаблонизира речта в духа на тогавашната журналистическа стилистика. Но надали описанието на външния тип на Дякона „ слаб и бледен, само че с взор самоуверен и изострен “ е повлияно от друго, с изключение на от намерено изразения боязън на попа в приетата пред други нерешителност да не схванат турците, че са се познавали.
Поп Тодор Митов смъква обесения Апостол от въжето и го погребва напълно наоколо. Всичко става доста небрежно.
Поп Тодор е споменавал няколко пъти, че наказаният Левски се споминал още в каруцата, тоест до момента в който са го транспортирали към бесилката. Бил докаран премрял, или в несвяст, и по този начин е закачен на въжето от изпълнителите на присъдата.
Същото разказват Захари Стоянов и Стоян Заимов.
Стоянов се впуска да изследва последните дни на Апостола и да си води мемоари от последните живи очевидци:
“Трябва да ви кажа и това, че нашият херой се е самоубил, щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен: като го вкарали в пандиза, блъснал си главата в каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безсърдечен. В това състояние го намерила стражата, когато отишла да го води за бесилницата, той бил изгубил към този момент усеща, и доста малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло... "
Според поп Тодор и записките на Стоянов, Левски е бил или в безсъзнание, или към този момент мъртъв, когато са го бесили.
След изповедта на Левски са му били свалени оковите от ръцете и краката от охраняващите го заптиета, а след това е бил качен върху едно буре. Сетне увисва на въжето.
Попът изчакал до момента в който се стъмнило и свалил скрито тялото на Апостола, с цел да го погребе.
И е направил това напълно покрай бесилката в наричаните тогава „ Позорни гробища “, с обяснението - тъй като бързал.
Крайната версия на Стоян Заимов е, че Левски е заровен в Старите градски гробища (тези, които са били зад днешното Министерство на земеделието).
След Освобождението отец Тодор Митов е народен представител във Второто нормално национално заседание (1880 г.). Като депутат постоянно припомня на депутатите да бъдат възродени напъните за създаване на монумент на Апостола. Едно дело, което е било позабравено в оня исторически миг. Отец Тодор Митов умира на 6 декември 1891 година в своя дом в София след дълготрайно боледуване.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ