Филм по Джек Лондон развълнува Венеция
Показаният на 76-ия интернационален кинофестивал във Венеция (28 август – 7 септември) първи пълнометражен игрален филм " Мартин Идън " на известния италиански документалист Пиетро Марчело бързо завоюва любовта на публиката, а също и уважението на рецензията на влиятелния кино конгрес. Разнообразни ранглисти на разнообразни италиански издания към този момент му отредиха първото място в оспорвания конкурс от 21 заглавия.
Филмът е свободна екранизация на известния полубиографичен разказ на Джек Лондон, който американският публицист (1876-1916) съчинява на тридесет и три годишна възраст, а публиката доближава до него след издаването му през 1909 година.
Интересното събитие, което в някаква степен изяснява топлото отношение на италианците към екранизацията е, че действието е напълно пренесено в Неапол. Там бедният и некултурен моряк Мартин изживява възхода и падението на буйната си обич към богатата Елена (Джесика Креси), чиито буржоазни родители старателно са издигнали образоваността и филантропичното познание в фетиш.
В същото време претекстове на романа, а точно самоусъвършенстването като значим инструмент на познанието, само че и причина за мъчителното отдалечаване от личните обществени корени; увлечението към и отдалечаването от концепциите на социализма; обожествяването, само че и заклеймяването на индивидуализма, участват във кино лентата с вълнуваща меродавност.
Другата специфичност на екранизацията идва от смелото и в някаква степен извънредно решение на режисьора да потърси, откри, избере и включи във кино лентата си неповторими архивни фрагменти от Неапол, в които се виждат любопитни моменти от тогавашното ежедневие на елементарните хора.
Във Венеция той показа, че заради дългогодишната си работа в документалното кино не е имал проблеми с интрегрирането на архивите, само че че въпреки всичко е показал нараснало внимание към монтажа, с цел да могат фикцията и документът хармонично да се добавят.
В същия жанр на разбъркване на форми и столетия е поднесена и музиката: в даден миг от екрана се чува гласът на Жо Дасен, а в различен - импресионистичната музика на Клод Дебюси.
Все отново, както можеше да се чака, публиката беше " хваната " най-много от впечатляващото осъществяване на Лука Маринели, един от най-търсените артисти на италианското кино сега. Той сполучливо пресъздава другите стадии от живота на основния воин – от мечтанията му да стане част от " класата на богатите " до цялостното му отчаяние от нея поради лицемерието и двуличието, в които съгласно него тя съществува.
21-ият игрален филм на французина с арменски корени Робер Гедигиян, прочут със своя непрекъснат интерес към етичните и обществени проблеми на " дребните хора " във Франция и най-много в родния му град Марсилия, сподели Gloria Mundi , следващата негова драма с присъединяване на нормалните членове на " семейството " (Гедигиян).
Този път известната актриса Ариан Аскарид, която е и негова брачна половинка, извършва ролята на отрудената Силви, принудена да работи нощем, с цел да може тя самата и фамилията на по-голямата й щерка да свързват двата края. Виждаме още и двама други обичани артисти на Гедигиян: Жерар Мейлан в ролята на преди малко пуснатия от пандиза Даниел и първи мъж на Силви и Жан-Пиер Дарусен – в ролята на добродушния Ришар, който пък е нейният втори мъж. Към тях се прибавят и двете млади двойки, които заради разликата в обществения си статус съставляват два разнообразни формата от живота на модерна Франция: от една страна, безрадостното обедняване на така и така бедните необятни пластове в обществото, от друга - безскрупулната лакомия на хората, търсещите лесни, само че не постоянно почтено припечелени пари.
Верният на себе си Гедигиян отново демонстрира обичаните си онеправдани хора, този път през призмата на едно на пръв взор обичайно френско семейство. Подобно на доста други, то също е изгубило основните си опори и е попаднало в клопката на омразата и отхвърли на взаимност към роднините, които, без безусловно да са го желали, са се трансформирали в постоянно мамени обществени неудачници. Така най-новата обществена рецензия на Гедигиян още веднъж слага в центъра на обвиняването си безчовечността на актуалния " неокапитализъм ".
© Reuters
Актьорите от кино лентата Babyteeth във Венеция
За наслада на бранителите на идеята за равнопоставеност на половете при избора на филми от страна на най-големите фестивали в света дебютът на към момента не напълно познатата млада австралийка Шанън Мърфи Babyteeth се оказа повече от сполучлив. В него също става дума за едно сякаш обикновено семейство, в което бащата Хенри е психиатър (Бен Менделсън), майката Анна (Еси Дейвис) - надарена музикантка с отминала популярност, а дъщерята Мила (Елиза Сканлън) върви на учебно заведение с униформа. Един ден обаче тя прави необикновен подaрък на родителите си – среща ги със инцидентно срещнатия при необикновени и в някакъв смисъл рискови условия Моузес (Тоби Уолъс). Той пък от дълго време е престанал да върви на учебно заведение.
Постепенно стартират да се намесват и наместват тревожни условия, свързани със здравословното положение на Мила и филмът се отдалечава от възможното очакване за драма на подрастващи от разнообразни обществени среди.
Постоянният боязън от гибелта, в който живеят родителите, самата Мила и новопристигналият Моузес трансформират историята в необикновена интепретация на (не)възможното живеене на прага на загубата на живот.
Всичко в този филм някак си трепери в гърчовете на страданието: и духовните спазми на родителите, и ярките цветове на перуките на Мила, и противните бягства на младия наркотрафикант и неприкрит пънкар Моузес.
Финалът се постанова от единствено себе си: гибелта е тази, която размива разликите сред хората и ги прави еднообразно нещастни. Максимата е добре позната, само че тук тя е поднесена с рядко надарен нерв и неконвенционален психологизъм.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Кино (1014)
Филмът е свободна екранизация на известния полубиографичен разказ на Джек Лондон, който американският публицист (1876-1916) съчинява на тридесет и три годишна възраст, а публиката доближава до него след издаването му през 1909 година.
Интересното събитие, което в някаква степен изяснява топлото отношение на италианците към екранизацията е, че действието е напълно пренесено в Неапол. Там бедният и некултурен моряк Мартин изживява възхода и падението на буйната си обич към богатата Елена (Джесика Креси), чиито буржоазни родители старателно са издигнали образоваността и филантропичното познание в фетиш.
В същото време претекстове на романа, а точно самоусъвършенстването като значим инструмент на познанието, само че и причина за мъчителното отдалечаване от личните обществени корени; увлечението към и отдалечаването от концепциите на социализма; обожествяването, само че и заклеймяването на индивидуализма, участват във кино лентата с вълнуваща меродавност.
Другата специфичност на екранизацията идва от смелото и в някаква степен извънредно решение на режисьора да потърси, откри, избере и включи във кино лентата си неповторими архивни фрагменти от Неапол, в които се виждат любопитни моменти от тогавашното ежедневие на елементарните хора.
Във Венеция той показа, че заради дългогодишната си работа в документалното кино не е имал проблеми с интрегрирането на архивите, само че че въпреки всичко е показал нараснало внимание към монтажа, с цел да могат фикцията и документът хармонично да се добавят.
В същия жанр на разбъркване на форми и столетия е поднесена и музиката: в даден миг от екрана се чува гласът на Жо Дасен, а в различен - импресионистичната музика на Клод Дебюси.
Все отново, както можеше да се чака, публиката беше " хваната " най-много от впечатляващото осъществяване на Лука Маринели, един от най-търсените артисти на италианското кино сега. Той сполучливо пресъздава другите стадии от живота на основния воин – от мечтанията му да стане част от " класата на богатите " до цялостното му отчаяние от нея поради лицемерието и двуличието, в които съгласно него тя съществува.
21-ият игрален филм на французина с арменски корени Робер Гедигиян, прочут със своя непрекъснат интерес към етичните и обществени проблеми на " дребните хора " във Франция и най-много в родния му град Марсилия, сподели Gloria Mundi , следващата негова драма с присъединяване на нормалните членове на " семейството " (Гедигиян).
Този път известната актриса Ариан Аскарид, която е и негова брачна половинка, извършва ролята на отрудената Силви, принудена да работи нощем, с цел да може тя самата и фамилията на по-голямата й щерка да свързват двата края. Виждаме още и двама други обичани артисти на Гедигиян: Жерар Мейлан в ролята на преди малко пуснатия от пандиза Даниел и първи мъж на Силви и Жан-Пиер Дарусен – в ролята на добродушния Ришар, който пък е нейният втори мъж. Към тях се прибавят и двете млади двойки, които заради разликата в обществения си статус съставляват два разнообразни формата от живота на модерна Франция: от една страна, безрадостното обедняване на така и така бедните необятни пластове в обществото, от друга - безскрупулната лакомия на хората, търсещите лесни, само че не постоянно почтено припечелени пари.
Верният на себе си Гедигиян отново демонстрира обичаните си онеправдани хора, този път през призмата на едно на пръв взор обичайно френско семейство. Подобно на доста други, то също е изгубило основните си опори и е попаднало в клопката на омразата и отхвърли на взаимност към роднините, които, без безусловно да са го желали, са се трансформирали в постоянно мамени обществени неудачници. Така най-новата обществена рецензия на Гедигиян още веднъж слага в центъра на обвиняването си безчовечността на актуалния " неокапитализъм ".
© Reuters
Актьорите от кино лентата Babyteeth във Венеция
За наслада на бранителите на идеята за равнопоставеност на половете при избора на филми от страна на най-големите фестивали в света дебютът на към момента не напълно познатата млада австралийка Шанън Мърфи Babyteeth се оказа повече от сполучлив. В него също става дума за едно сякаш обикновено семейство, в което бащата Хенри е психиатър (Бен Менделсън), майката Анна (Еси Дейвис) - надарена музикантка с отминала популярност, а дъщерята Мила (Елиза Сканлън) върви на учебно заведение с униформа. Един ден обаче тя прави необикновен подaрък на родителите си – среща ги със инцидентно срещнатия при необикновени и в някакъв смисъл рискови условия Моузес (Тоби Уолъс). Той пък от дълго време е престанал да върви на учебно заведение.
Постепенно стартират да се намесват и наместват тревожни условия, свързани със здравословното положение на Мила и филмът се отдалечава от възможното очакване за драма на подрастващи от разнообразни обществени среди.
Постоянният боязън от гибелта, в който живеят родителите, самата Мила и новопристигналият Моузес трансформират историята в необикновена интепретация на (не)възможното живеене на прага на загубата на живот.
Всичко в този филм някак си трепери в гърчовете на страданието: и духовните спазми на родителите, и ярките цветове на перуките на Мила, и противните бягства на младия наркотрафикант и неприкрит пънкар Моузес.
Финалът се постанова от единствено себе си: гибелта е тази, която размива разликите сред хората и ги прави еднообразно нещастни. Максимата е добре позната, само че тук тя е поднесена с рядко надарен нерв и неконвенционален психологизъм.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Кино (1014)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ