Подозрителността в двойката е истински трън в отношенията, който боде

Подозрителността в двойката е същински бодил в връзките, който боде и не дава мира. Тя торомози първо и най-вече индивида, разяждан от съмнения, а той от своята страна несъзнателно или изцяло умишлено – своята половинка. Разбира се, това е рецесия на доверието или напряко цялостната му липса.

Подозрителността трансформира единия в служител на реда, който следи, следи, проучва другия. Устройва му клопки, събира мними и същински доказателства, прави заключения. И упреква – непосредствено лице в лице или единствено на разум, разкъсвайки се от мъчителни вътрешни разговори.
Подозрителността, би трябвало да признаем, може да е оправдана, както и да бъде изцяло лишена от съображение. Ала за всяко нещо постоянно има причина. Дори и при неоснователната недоверчивост. Коренът й може да е в по-освободеното поведение на колегата, до момента в който визиите на половинката му да са много по-консервативни. В този случай става въпрос за друго образование, характери и модели на държание. В основата може да е ниска самокритика и произлизащото от това чувство за непрестанна опасност, че може да загубиш обичания човек. Понякога подозрителността е подбудена от отрицателен минал житейски опит, който, в случай че бъде надживян и чувството ще бъде преодоляно. Напълно е допустимо да става въпрос за патологична недоверчивост или намираща се на границите на естественото – тогава нещата са в действителност страшни, а компликацията идва, когато би трябвало обективно да се реши дали в действителност казусът е подобен.

Ала и на индивида, изпълнен с съмнения, по никакъв начин не му е елементарно. Адът е вътре в него. Още повече, че има гранични обстановки, при които е съвсем невероятно да се реши дали съмненията са основателни или не. Даже могат да са по едно и също време и неуместни, и тревожни. Докато спи, мъжът до теб произнася името на ваша обща позната и бълнува, че я обича. Какво е това? Просто неконтролиран сън, приближаващ от нищото? И белким можем да сме виновни за нещата, които сънуваме? Понякога те са толкоз неуместни и даже противоположни на действителността. Или това е знак за прикрито привличане или напряко издава тайната връзка сред двамата? Много постоянно гранични обстановки си остават единствено такива, но това е идеалната плодородна почва, на която вирее подозрителността. Защото даже и когато се окаже основателна, тя е предходна първо през интервала единствено на леки подозрения и нещо витаещо във въздуха. А пък появят ли се и обстоятелствата - че твоят човек е погрешен, крие или непосредствено лъже за финансови разноски, прави секрети от теб проекти за живота си, от които ти си изключен, това към този момент е напълно друга пиеса. Има проблем и то огромен.

Подозрителността обаче е нещо по-различно. Тя жонглира по доста тънката нишка на вероятното и евентуалното, на недоказани догатки. Тя виси в безтегловността сред да и не във връзка с твоите или неговите съмнения, клатушка се като махало, без да дава финален отговор. И таман в тази несигурност на обстановката е най-голямото изтезание. В един миг обладаният от съмнения избира пред тази неизясненост всичко друго, даже и удостоверение на най-лошите му догатки – единствено отговорът да е безапелационен.

Обикновено за сходни случаи споделят, че най-хубавото решение е откритият диалог сред двамата. Единият непосредствено слага въпросите, които го мъчат. И след това? Очаква отговори. Лошото е, че това мъчно работи, тъй като против голи съмнения отсрещната страна нормално отхвърля – отхвърля възмутено, когато всичко е плод на непознатата фикция, отхвърля евентуално още по-крайно, когато сътрудникът е уцелил в десятката, само че няма никакви обстоятелства, които да постави на масата. Привидно парадоксално, когато човек е обвинен в дейности, който и през разум не му минават, е допустимо да се държи доста по-нелепо и неубедително – просто, тъй като попада безпределно неопитен в обстановката. Господин или госпожа подозрителният търси отговора сред редовете – в жестове, мимики, изтървани думи при този сякаш диалог на истината.

Подозрителността сред двама е кошмарният трети, който застава сред тях. Да, трима са доста в сходна настройка, но и никой от нищо не е застрахован в този живот. Най-добре е, несъмнено, да заобикаляме да се вкарваме в сходни сюжети, а в случай че въпреки всичко попаднем, спасението е скоро да намерим отговора на терзаещият ни въпрос дали е да или не. Дългото заседяване посредата е изтощително и нездравословно. Когато отхвърлим съмненията си, да е дефинитивно и без да затаяваме нищо. Когато се потвърдят – идва въпросът с доста нараснала компликация: „ А какво вършим оттук насетне? “