Почувствам ли се някога голям карък (има такива изолирани случаи),

Почувствам ли се в миналото огромен карък (има такива изолирани случаи), работя съгласно препоръките на всякакви гурута и лайфкочове и си напомням сполучливи моменти в живота ми. Една от най-топлите ми грейки в такива дни е шансът да бъда част от първите години на " Сега ".

Да подпомагам на отдел " После " на вестника ме предложения Миряна Башева. Ето още един шанс - да попадна в екипа на тази надарена жена с нюх за словото и предпочитание да оказва помощ, която също така бе страховит пич (извинявам се, само че това е точната дума). Първият ми фейлетон в " Сега " излезе в брой 2 на 22.10.1997 година, последният - в брой 2+n на 29.12.2019. За мен персонално n се равнява на 22 години,  2 месеца и 7 дни, или повече от 1200 изявления във вестника. Тук нормално се прибавя, че сухата статистика не може... Не съм сигурен, че Миряна би одобрила сходно писание, по тази причина няма да довърша какво тъкмо не може статистиката, изключително пък сухата.

Спомням си първите години, когато редакцията бе в постройката на " Софияпрес " на улица " Славянска ". Носех фейлетоните си разпечатани и разменяхме по някоя приказка с Миряна и Мария Стойкова, които бяха в една стая - продава ли се вестникът по реповете в моята махала, купуват ли го, какво споделят познатите ми за него? Това ми даваше опция да вдишвам въздуха на едновремешните редакции, който е като въздуха на старите гари, изпълнен с най-различни хора и думи, оставили незабележим, само че въздействащ отпечатък. След това започнах да изпращам текстовете си по мейла, също и започнах да пътувам със аероплан, което е доста по-удобно, въпреки, за жалост, да не е същото.

Какво бе за мен писането в " Сега "? Кратко и тъкмо казано: независимост. Повече от 1200 пъти имах опция самичък да вземам решение защо и по какъв начин да пиша и нито един път не ми бе върнат или поправен текст. Това едва ли се дължеше на моята талантливост, по-скоро духът в този вестник съответстваше на свободата като избор и отговорност. Което пък ме караше самичък на себе си да връщам текстове и да ги поправям по няколко пъти, преди да пратя следващия мейл. Приказката обаче взе да отива на към фукане, а не аз съм рожденик през днешния ден, по тази причина ще се ориентирам към обичайните пожелания.

Пожелавам на вестник " Сега " все по този начин да бъде територия на смислена, справедлива, злободневна и пристрастна само към обстоятелствата публицистика. Да бъде гарата, в която хората, имащи потребност от друг въздух, да намират своята посока сред два самолетни полета. И да ме поканите и за своята 100-годишнина, пък въпреки и чрез медиум.