Почетният председател на ДПС Ахмед Доган публикува обръщение до медиите,

Почетният ръководител на Движение за права и свободи Ахмед Доган разгласява послание до медиите, което е озаглавил "Казусът Ахмед Доган ".

Публикуваме текста без редакторска интервенция:

"В университетските среди бях различим най-вече като „ Меди “. Историята на това друго „ именуване “ е недоизказаната част от моето персонално съществуване, по тази причина не считам за належащо да се спирам на този въпрос. Към философията започнах да демонстрирам интерес когато бях на 16- 17 годишна възраст. Предполагам, че философската си закваска не дължа на себе си…, а на „ инцидентното “ събитие, че съм се пръкнал като правоприемник на религиозни духовници. В самото начало бях се увлякъл по Хегел, младохегелианците и Фойербах, а в следствие и от Марксистката теория. Така че, когато станах част от курса по компетентност „ Философия “, имах задоволителен умствен и познавателен опит за надграждане и развиване на философската си ориентировка. Ако в този момент би трябвало да стартира житейския си път, бих почнал отново от философията, като самоцел на персоналната екзистенция. Защото тя допуска да търсиш отговор на въпроса:

„ Защо въобще Космосът и Логосът са такива, каквито са? “. Философията е галактическа познавателна и пробна настройка на съзнанието, по тази причина тя изисква философски усет, т. е. категориално мислене, вътрешен глас и емпатия. Всеки, който престъпи прага на философията, изначало би трябвало да бъде подготвен за смирение и безрезервност, а в следствие, когато започваш да усвояваш нейните исторически мисловни и предметни определености, се обсебваш дотам от нея, че метаморфозата да бъдеш непослушен е въпрос на време и обстановка. Убеден съм, че понятийно-категориалното мислене допуска съществуването на „ Божия искрица “ у всеки, който престъпва нейния предел.

Вярвам, че всеки представител на Хомо сапиенс сапиенс има избран гений. Предпоставките и катехизиса за философското мислене, съгласно мен, са генетично заложени. Каквато и пропедевтика да има, от позиция на ефикасното преподаване, нейното асимилиране ще си остане на относително семпло ниво, в случай че тези, които желаят да я опознаят и схванат, нямат по този начин нужната „ Божия искрица “ в мисловната им същина. В този смисъл, философското световъзприемане е елитарен подарък на индивида. Точно тази „ ис- 83 крица “ в действителност е връзката и портала сред Логоса и Космоса. Не знам дали е щастлива случайност или „ изказ “ от езика на ориста, само че попадането ми в този курс по компетентност „ Философия “ за мен е извънредно задоволство. Там се усещах в една среда със „ себеподобни “ и с ексцентрично мислещи преподаватели и състуденти.

Дължа признателност на всички! По стичане на събитията и най-много от проектирането на моята личност от „ екстра фактори “, аз бях лимитиран да поддържам връзка пълноценно с всички сътрудници и преподаватели, само че мисля, че намирах Модус операнди „ ТЕ “ да бъдат удовлетворени, а аз да бъда релативно свободен. Понятийно-категориалното мислене, съчетано с избрана степен на идеализации, е подарък Божи и който усети, че го има, би трябвало да покаже, че това рядко качество не му е обещано безплатно. В случая преразказвам Кант. В смисловия подтекст на моето схващане и опит това значи, че Универсумът чака да покрие инвестицията СИ във времето.

Когато започнеш да си „ играеш “ с понятия, категории, концепти и доктрини, Гнозисът и Онтосът ти се явяват като градивни детайли в лицето на епистеми и онтологеми. Точно тогава осъзнаваш, че от проективното ти категориално мислене зависи по какъв начин ще конструираш органичната релация на Логоса и Космоса. Разбира се, пред-условието за това е каква Метафизика „ Избираш “, или каква Метафизика за Органиката на Битието се е „ загнездила “ в познавателния ти схематизъм, с цел да си позволиш свободата да „ играеш “ от позиция на „ Абсолюта “… Това е благородна духовна игра, която основава „ нов умствен свят “ и дава нова алтернатива на дълбочината и хоризонта на онтологията на познанието и на човешката активност.

Но доста постоянно това трансцендиране се трансформира в рискова метафизична игра, която може да продуцира онтологични артикули, които да се трансфорат в деструктивен методологичен инструментариум на разнообразни политически субекти. В този подтекст поражда фундаменталният въпрос за „ границите “ на философското мислене: „ Има ли морална граница на свободата на философското мислене? “. Осъзнаването и осмислянето на отговорите на този въпрос задават параметрите на изстраданото философско Смирение.

Разбира се, наивно е да се слагат морални граници на свободата на мисленето, и по особено на философското мислене. Но още по-наивно е всяка философема да се възприема като артикул на чистото градивно мислене. Всяка философска концепция може да се трансформира в генеративен 84 принцип, в Играта на политическа онтология, а след това и в политическа теория. Не инцидентно Кант стартира рецензиите си с „ чистия разсъдък “, само че приключва с рецензия на „ практическия разсъдък “, в която моралният безапелационен императив има основополагащо значение. Философското мислене ни дава метафизична независимост, само че неговите артикули са опредметени в онтологичните модели за развиване на света и в социокултурните матрици на световъзприемането и светоосмислянето.

Почти всички философи в историята на Философията, да речем от Платон до Хайдегер, са си давали сметка каква политическа онтология задават на обществото. В избран смисъл, всяка философия е самоизказ на онтологията на личността на философа, т.е. проективен роман за Аз-а на философа. От тази позиция, мястото и ролята на философията в еволюцията на Универсума придобива изключителна значителност, изключително като модератор на смислообразуването в историята на човечеството. За да бъда вярно свестен, желая да прибавя, че съгласно мен, всички религиозни доктрини са непрестанно опредметяващи се в смислообразуването на индивида и обществото, метафизичен системи.

В този подтекст, възходът и гибелта на другите цивилизации е „ превърната форма “ на жизнеспособността на другите философеми и идеологеми. Ако се опитаме да създадем обикновена онтологична холограма на геополитическите процеси на нашата цивилизация, се обрисуват няколко ръководещи параметри на политическото време. 1. Класическият европейски модернизъм, в качеството си на флагманския сегмент на западната цивилизация, е на път да изпадне в бездънен философски захлас, като форма на отмора от добре свършена работа. Върховенството на Разума, универсалните категории и Абсолютната концепция натовариха просветената персона да бъде Субект на историята и субстанциален притежател на Свободата и Прогреса, в това число на Хуманизма. В онтологичното поле на социума се получи нещо, което дава отговор на библейската алегория „ Господи, не ми давай повече, в сравнение с мога да понеса! “. Разбира се, противоречиво е до каква степен ефикасна е била тази модернистична философия, превърната в политическа онтология, т. е. в идеология. Но буржоазните революции към средата на 19-и век, колониализма и последващите ги обществени придвижвания и „ революции “, деонтологизираха наличната конструкция на битието и духовността, и по невиждан 85 метод сложиха въпроса за субектността на властта и на властовата система.

И въпрос на време е да се получат най-големите катаклизми в релацията: философия – идеология – субектност на властта в постмодерното време. 2. Постмодернизмът, който почти е на физическата възраст на „ Випуск 81 “, направи опит да продуцира нова онтологична и идеологична парадигма. Но в самия си произход, сякаш, сподели онтологична неплатежоспособност със затъването си в интенционалните определености на индивида и неговите дейности, които предвещаваха „ рецесия на смисъла “ и на смислообразуването, в това число и в „ символния свят “ на индивида и социума. Въпреки това, „ археологията “ и „ генеалогията “ на „ властта “, „ властовите връзки “, „ властовата система “ и „ дискурса “, са превърнати в съществени проблематизиращи тематики за постигането на „ нова политическа нематериалност “ (М. Фуко).

Онтологичните несъответствия на „ достоверното Аз “ и „ общественото Аз “ на индивида са проблеми за решение от Политиката, само че с друга политическа онтология и с качествено друг профил на политическата субектност, обладана от „ новата политическа нематериалност “. Това философско-културологично придвижване неизбежно докара до онтологизиране на функционализма, пораждащ нестабилност и неустановеност в политическото съществуване на индивида, само че пък се оказа доста комфортен онто-методологичен инструментариум за замяна на властовите връзки в обществото, изключително при съществуването на „ обществените мрежи “, като „ носители “ на обществено самопризнание за тези, които имат нужда да си трансформират обществения статус, включвайки се във властовата система. Като прибавим към това геополитическия дискурс и готовността за подпомагане на „ външните фактори “, картината се обяснява. Тази методология за правене на политика има за цел промяната на елитите с оглед геополитическите ползи. Тя се опитва като политически „ пролети “ в редица страни, а след това и в България.

Нямам подозрение, че опредметяването на тази политическа онтология ще продължи и в бъдеще. 3. Либералната народна власт е пазарна народна власт, само че това не води до самодостатъчност на демокрацията, в противен случай, основава предпоставки за непрекъсната рецесия в релацията страна – гражданско общество. Нещо повече, демократичната теория за развиване на обществото изпитва емпирични и „ метафизични “ спазми от резултатите на действието на обществената онтология, която е задала като план за правене на История в света.

Приема се, че до Първата международна война опредметената политическа онтология на либерализма е осезателен факт. Но епохалният напредък на демократичната народна власт е след края на Втората международна война, в изискванията на преобладаваща наклонност за глобализация на света. Тази еуфория от развиването на демократичната теория стимулира известния теоретик на демократичните хрумвания Фр. Фукуяма да напише знаковата си книга „ Краят на историята и последният човек “, която се трансформира в бестселър на международния хартиен пазар. Разбира се, в „ Краят на историята… “ създателят засяга цялостното материализиране на демократичната теория в духовното и материалното съществуване на западната цивилизация: пазарна стопанска система, конкуренция, демократична народна власт, основани на главните полезности на либерализма, като „ независимост “, „ отговорност “ и „ приемливост “.

Според създателя, в онтологичен проект Историята е достигнала своя разцвет и в този смисъл е еманация на Абсолютната концепция на Хегел. Затова всяко следващо развиване на индивида и обществото ще бъдат единствено вариации на смяна, без да бъдат съотносими действителности към модела на инвариантността на историята, която в лицето на американската стопанска система и просвета е припознала себе си. В случая можем да създадем забавна историческа прилика: когато Хегел става очевидец на Наполеоновите войни за „ сливане на Европа “, той „ афишира “ Наполеон за преобразяване на Абсолютната концепция. Но по подигравка на Историята, единствено след няколко десетилетия, впечатляващият стопански напредък на комунистически Китай показва, че в геополитическо измерение керванът на Историята продължава, а в избран онтологичен смисъл и занапред стартира. И това събитие е най-притеснителният феномен за евроатлантическата онтологична визия за развиването на света.

Въпрос на време е Китай да се трансформира в преобладаващ исполин в планетарен мащаб. 4. Ние сме в начален стадий на Фундаментална смяна на Духа на нашето време: от релативно стабилната онтологична конструкция на планетарното геополитическо и обществено време, прекосяваме в неустойчив, нерешителен и рисков динамично-функционален световен свят. Разбира се, това априори значи, че непълнотата, незавършеността и дефицитът от целокупност ще бъдат атрибутивна специфичност на нашите познания и дейности на социално-икономическо и геополитическо ниво. Този преход е толкоз значителен, че по скалата на измененията в цивилизационното световъзприятие и светоотношение, ще се равнява на труса, който провокира Ренесанса след близо 10 века владичество на средновековния мироглед в европейската цивилизация. А във връзка с идните промени в социално-икономическото и екзистенциалното съществуване на човечеството, ще се равнява на измененията, които провокираха първата, втората и третата индустриални революции, взети дружно.

Настъпващото време на прехода и свързаната с него феноменология на духа и живота ни отреждат да живеем в непрекъсната Промяна, в непрекъсната трансформация на старите форми на мислене и метод на живот във време на интензивно „ Ставане “ на битието на индивида и социума. В случая би трябвало да отдадем специфична респект към Хегел, че е конструирал категорията „ ставане “. В персонален проект съм признателен на един от моите преподаватели, проф. Добрин Спасов, че ме „ отвори “ за есенциалната значителност на тази категория. Всъщност, неговите лекции по „ Символна логичност “ аз възприемах като логичност, учредена на онтология. Впоследствие той ми стана и рецензент на дипломната работа на тематика „ Философия на симетрията “.

Тази нова онтологична обстановка в света я одобрявам за даденост. По създание в тази ситуация става въпрос за Геополитически и Цивилизационен преход. Но таман по тази причина отсам стартират основанията на въпросите на философското мислене. В „ спокойните времена “ „ индивидът е овчар на битието “ (Хайдегер). Но в ускорения темпоритъм на едно интензивно ставане на „ битието “, индивидът като „ овчар “ отпада от „ играта “. Той се трансформира от „ овчар на битието “ в негова функционалност. Защото „ битието “ към този момент не е единствено „ съществуване “ единствено по себе си, а е в комбиниране и интензивно позициониране с „ небитието “, с очевиден акцент на „ небитието “ в категориалния смисъл на „ ставането “.

Това значи, че „ битието “ и „ небитието “ са в „ асиметрично интерпозиционно единение “ на „ съществуване “ и „ несъществуване “. В тази нова онтологична обстановка „ пастирът “ трансформира онтологичния си статус в „ играта “ за продуциране на нови адаптиращи и балансиращи действителности в неговото лично амбивалентно онтологично обществено „ съществуване “. Преобразуването на човешката субектност на Историята от „ овчар на битието “ в негова функционалност в лицето на асиметрично интерпозиционното единение на „ съществуване “ и „ несъществуване “, респективно, на „ външни “ за индивида и социума фактори, като геополитическото позициониране в планетарен мащаб, трансформира онтологичната субектност на локалното „ съществуване “. Настъпва време на „ божествената “ външна екстрасубектност в лицето на външните геостратегически конгломерати.

От казаното следват две най-общи изводи:

1) че метафизиката на класическата модерност няма капацитета да дефинира субектността на Историята;

2) имагинерните показа за субектността на Историята се изпаряват от двойственото онтологично политическо съществуване в опредметените демократични политически действителности. Състоянието и развиването на света зависи не от масите, класовата битка и от обособените партии, а от намирането на съдружни формули на заедността, новаторските технологии, съответната властова система с потенциал и визия за решение на съответни проблеми и ангажираност на свободните и дейни жители в техното опредметяване. От тази позиция, в цивилизационното духовно поле на света ще се появят синкретични протоколни формули, ритуали и политически теории по оста Изток – Запад.

Освен онтологично пресиране на политиките на идентичността, в Мегасоциума на Глобалния свят ще заживеят и онтологични модели на Заедността, като защитна система от катаклизмите на цивилизационната смяна. Мощната онтологична акселерация на Мегасоциума на Глобалния свят ще имплицира конструирането на различен вид обществени и политически онтологии, които ще бъдат най-вече с относителен и еклектичен профил и темперамент. Продуцирането и потреблението на „ приключените метафизичен системи “ ще бъде загуба на екзистенциално време. Вероятно „ дебелите книги “ ще си останат единствено в библиотеките. „ Късите “ и ефикасни теоретични структури за решаването на съответни проблематични обстановки „ пъкъл хок “ ще бъдат преобладаващи. За всеки мъдрец с онтологична настройка това разбъркване на геополитическите пластове е неповторима планетарна лаборатория за проучване и продуциране на нетипични за евроатлантическото мислене онтологични модели за развиване на човечеството. Преобразуването на геополитическите полюси предвещава опасности от стълкновения за реализиране на баланс на силите, или за очевидно превъзходство. Нямам подозрение, че тази нова геополитическа обстановка ще дефинира параметрите на нашето световъзприемане и позициониране в Глобалния свят.

По формулировка мисленето е функционалност на Разума. Приемам тази теза с редица условности и запаси. По принцип, рационализмът е положително събитие в човешката мисловност, само че наклонността в историята на мисловността за екстраполиране на рационализма, не устоя рецензия. Разумът е прекомерно значим фактор в развиването на индивида и човечеството, само че рациото е извънредно скромна част от мотивационната конструкция на човешките дейности. Ние, представителите на Хомо сапиенс сапиенс, сме към момента прекомерно млади и незрели, с цел да се осланяме единствено на Разума. Във всяка цивилизация, която познаваме, битката за превъзходство, без значение дали е обвързвана с разширение на империя или за отстояване на лична територия и еднаквост, е обвързвана с реки от кръв и взаимно заличаване на себеподобни.

И това продължава до момента. В този смисъл, визиите ни за правила и полезности за взаимен живот, не ни разграничават прекалено много от законите на джунглата в животинския свят. Човекът и човечеството не престават да съществуват най-вече като прочувствени същества, което може да се следи в нашето екзистенциално всекидневие. Чувствата, страстите, груповите ни инстинкти и функционалните им сходства в мотивационната конструкция на индивида и обществото не престават да задават целеполагането и осмислянето на нашите дейности.

А резултатите от това не са лицеприятни. Херменевтиката на този процесинг към момента е на школско ниво, с доста условности и неопределености. Според най-новите научни проучвания, Разумът заема единствено към 10- тина % от претекстовете за нашите дейности, което непретенциозно казано, е малко стресиращо за онтологичния статус на Разума… В емпиричен проект, от позиция на ориста, животът ми се преобразува като съпричастност на правилото за възхождането от нереалното към съответното: стимулираният ми живот стартира с философия, ориста ме принуди да се занимавам с политика и, с цел да продължа цикъла, започнах да се занимавам с бизнес. Разбира се, в инобитието на тази умелост трябваше да мина през „ горнилото на живота “ (според Достоевски) и това е моята дълбока признателност към философията и философското проспектиране на живота. "