Свободата, смъртта и робството вчера и днес
По пътя към Централна гара видях един гологлав юноша с тениска с надпис: “Свобода или смърт”. Което ми навя мисли по отношение на това какъв брой е сбъркана визията за Възраждането из нашата клета територия.
Не, гологлави приятелю (?)! Не става дума за едно обикновено освобождение от турците. Нито за това всички турци да минат под ножа, както доста се желае на индивидите с твоите убеждения. По този пункт на няколко пъти по разнообразни мотиви съм влизал в онлайн разногласия с неонацисти. Обикновено коментарът им е: „ Спри да цитираш.” Защото самият Левски е споделил, че казусът са само турците, които са във властова позиция, а с другите би следвало да си живеем спокойно и да сме равни пред закона, както би следвало да е във всяка естествена страна. Тук евентуално някой неонацист би коментирал ядосано, че не сме естествена страна и няма тъждество на всички етноси пред закона. Но кой е отговорен за това състояние? Етносите? Или политиката на страната?
Впрочем сходни демократични изявления имат и други възрожденци, само че горчивата истина е, че от учебно заведение ни набиват канчетата какъв брой отвратителни са били турците. И по какъв начин непрекъснато е имало кланета. Ами не… Кланета не е имало непрекъснато. Но с цел да го узнае, човек би трябвало да си направи труда да прочете някой пътепис… На Любен Каравелов, да вземем за пример. Няма да издавам заглавието му, с цел да не спомагам мързеливите така и така читатели. Или няколко публикации на Петко Славейков, да вземем за пример. Каравелов, да кажем, умерено пътешества из България. И самичък споделя, че в Пловдив от много време е по този начин и там спорове рядко се срещат. Естествено, не такова е ситуацията във всички райони, само че това е различен въпрос. Целта на този образец беше само да опровергае безконечната теза за кланетата.
Понятието " плебей " пък във Възрожденската литература е много хиперболизирано, тъй като една от главните цели на публицистиката е да зашлевя пестник след пестник на апатичното създание, което допреди възрожденците даже не е напълно българин. Както споделя Пенчо Славейков в известната си публикация „ Българската литература от през вчерашния ден и днес”, възрожденските интелектуалци са изпълнили точно тази задача, да убедят жителите на българските територии, че са българи, че са нация. Мисия, която е всъщност сполучлива.
А по отношение на свободата… Идеалът за свободата е постигането на едно положение, което да те направи приключен и същински човек. Така да се каже – да еволюираш. В този смисъл понятието независимост е наситено с повече смисли, в сравнение с ни се коства през днешния ден. Тук не става дума единствено за физическа независимост, а и за една духовна независимост, без която териториалното освобождение би изгубило смисъл. Впрочем по дефинициите както на Сенека, по този начин и на Пенчо Славейков, по време на Възраждането на българската територия е имало свободни хора. Тъй като свободен е индивидът, който е подготвен да рискува живота си за постигането на една идеална цел. Обратното – робът е този, който за нищо на света не желае да рискува, който ненавижда ситуацията и постоянно се оплаква от него, само че в това време не би направил нищо за смяна на статуквото, воден от инстинкта да си резервира кожичката.
По тази формулировка възрожденските революционери, една „ капка” в морето от българщина, както е било тогава, както (за съжаление) е и през днешния ден, са били свободни хора. Защото служейки на висшия блян, поставяйки богатството на другите над своето персонално богатство, те са подготвени да умрат, и мнозина от тях умират. Докато главната част от популацията се опасява да се бори за свободата си. Нещо, което (вярвам) е било ясно на множеството хайдути. Все отново тези хора постоянно са обикаляли страната от край до край, живели са измежду народа и е нямало по какъв начин да не го познават много по-дълбоко, колкото го познаваме през днешния ден.
И какво излиза? Честито! Живеем в страна, в която популацията всеобщо се състои от плебеи. Така е било през вчерашния ден, по този начин е и през днешния ден. Не е нужна кой знае каква бдителност, с цел да го забележиш. Хора, които избират комфорта на мизерията, пред битката за по-добър живот. Едни безконечни мрънкала, които с нищо не са удовлетворени. Които евентуално не са удовлетворени и със себе си, само че това е развой, който се случва някъде вътре в тях. Които доста знаят да приказват, както евентуално са говорили и по време на Възраждането, само че стане ли дума за същински дейности, прекланят главите си, с цел да не ги посече сабята.
В същото време всеобщо се шири визията, че основната битка на възрожденците е било просто едно избавление от турците. Ако беше по този начин, този интервал нямаше да се назовава Възраждане. Защото Възраждането е един просвещенски план, който се разпростира в България. Един повсеместен развой, който желае да работи с човешкото създание – да го „ возвиси”, да го издърпа за косата от калта, в която обича да се въргаля, да му покаже новите пътища на свободата.
Нещо, което не се случва и до през днешния ден. Българинът не е свободен човек, той не се държи като подобен.
Колкото до момчетата с тениски „ Свобода или смърт”. Те се тупат по гърдите с гръмки слова, пишат се по-българи и от българите. Но са българи по един немски метод, по един „ чист” метод. Те врещят: „ Свобода или гибел!” В идващия миг врещят: „ Sieg Heil!” А по-късно като типични „ патриоти” и фенове на футбола крещят: „ Кур за Левски!”
И от същинска независимост нищичко не схващат. Те по-скоро си мечтаят за едно ново иго на техните дребни хрумвания. И всеки ден погазват завета на българските възрожденци. Без даже да го осъзнават. Без даже да си задават въпроси. Просто по този начин. По инерция.
Автор: Йордан Константинов
Не, гологлави приятелю (?)! Не става дума за едно обикновено освобождение от турците. Нито за това всички турци да минат под ножа, както доста се желае на индивидите с твоите убеждения. По този пункт на няколко пъти по разнообразни мотиви съм влизал в онлайн разногласия с неонацисти. Обикновено коментарът им е: „ Спри да цитираш.” Защото самият Левски е споделил, че казусът са само турците, които са във властова позиция, а с другите би следвало да си живеем спокойно и да сме равни пред закона, както би следвало да е във всяка естествена страна. Тук евентуално някой неонацист би коментирал ядосано, че не сме естествена страна и няма тъждество на всички етноси пред закона. Но кой е отговорен за това състояние? Етносите? Или политиката на страната?
Впрочем сходни демократични изявления имат и други възрожденци, само че горчивата истина е, че от учебно заведение ни набиват канчетата какъв брой отвратителни са били турците. И по какъв начин непрекъснато е имало кланета. Ами не… Кланета не е имало непрекъснато. Но с цел да го узнае, човек би трябвало да си направи труда да прочете някой пътепис… На Любен Каравелов, да вземем за пример. Няма да издавам заглавието му, с цел да не спомагам мързеливите така и така читатели. Или няколко публикации на Петко Славейков, да вземем за пример. Каравелов, да кажем, умерено пътешества из България. И самичък споделя, че в Пловдив от много време е по този начин и там спорове рядко се срещат. Естествено, не такова е ситуацията във всички райони, само че това е различен въпрос. Целта на този образец беше само да опровергае безконечната теза за кланетата.
Понятието " плебей " пък във Възрожденската литература е много хиперболизирано, тъй като една от главните цели на публицистиката е да зашлевя пестник след пестник на апатичното създание, което допреди възрожденците даже не е напълно българин. Както споделя Пенчо Славейков в известната си публикация „ Българската литература от през вчерашния ден и днес”, възрожденските интелектуалци са изпълнили точно тази задача, да убедят жителите на българските територии, че са българи, че са нация. Мисия, която е всъщност сполучлива.
А по отношение на свободата… Идеалът за свободата е постигането на едно положение, което да те направи приключен и същински човек. Така да се каже – да еволюираш. В този смисъл понятието независимост е наситено с повече смисли, в сравнение с ни се коства през днешния ден. Тук не става дума единствено за физическа независимост, а и за една духовна независимост, без която териториалното освобождение би изгубило смисъл. Впрочем по дефинициите както на Сенека, по този начин и на Пенчо Славейков, по време на Възраждането на българската територия е имало свободни хора. Тъй като свободен е индивидът, който е подготвен да рискува живота си за постигането на една идеална цел. Обратното – робът е този, който за нищо на света не желае да рискува, който ненавижда ситуацията и постоянно се оплаква от него, само че в това време не би направил нищо за смяна на статуквото, воден от инстинкта да си резервира кожичката.
По тази формулировка възрожденските революционери, една „ капка” в морето от българщина, както е било тогава, както (за съжаление) е и през днешния ден, са били свободни хора. Защото служейки на висшия блян, поставяйки богатството на другите над своето персонално богатство, те са подготвени да умрат, и мнозина от тях умират. Докато главната част от популацията се опасява да се бори за свободата си. Нещо, което (вярвам) е било ясно на множеството хайдути. Все отново тези хора постоянно са обикаляли страната от край до край, живели са измежду народа и е нямало по какъв начин да не го познават много по-дълбоко, колкото го познаваме през днешния ден.
И какво излиза? Честито! Живеем в страна, в която популацията всеобщо се състои от плебеи. Така е било през вчерашния ден, по този начин е и през днешния ден. Не е нужна кой знае каква бдителност, с цел да го забележиш. Хора, които избират комфорта на мизерията, пред битката за по-добър живот. Едни безконечни мрънкала, които с нищо не са удовлетворени. Които евентуално не са удовлетворени и със себе си, само че това е развой, който се случва някъде вътре в тях. Които доста знаят да приказват, както евентуално са говорили и по време на Възраждането, само че стане ли дума за същински дейности, прекланят главите си, с цел да не ги посече сабята.
В същото време всеобщо се шири визията, че основната битка на възрожденците е било просто едно избавление от турците. Ако беше по този начин, този интервал нямаше да се назовава Възраждане. Защото Възраждането е един просвещенски план, който се разпростира в България. Един повсеместен развой, който желае да работи с човешкото създание – да го „ возвиси”, да го издърпа за косата от калта, в която обича да се въргаля, да му покаже новите пътища на свободата.
Нещо, което не се случва и до през днешния ден. Българинът не е свободен човек, той не се държи като подобен.
Колкото до момчетата с тениски „ Свобода или смърт”. Те се тупат по гърдите с гръмки слова, пишат се по-българи и от българите. Но са българи по един немски метод, по един „ чист” метод. Те врещят: „ Свобода или гибел!” В идващия миг врещят: „ Sieg Heil!” А по-късно като типични „ патриоти” и фенове на футбола крещят: „ Кур за Левски!”
И от същинска независимост нищичко не схващат. Те по-скоро си мечтаят за едно ново иго на техните дребни хрумвания. И всеки ден погазват завета на българските възрожденци. Без даже да го осъзнават. Без даже да си задават въпроси. Просто по този начин. По инерция.
Автор: Йордан Константинов
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ