Европейското гражданство и фалшивият прилив на патриотизъм
По-малко от деветдесет дни преди изборите за български представители в Европейския парламент нито партиите, нито жителите желаят да влязат в дебата за бъдещето на Европа и мястото на България в него. Отвъд партийните тактики има нещо по-съществено, което блокира или отмества европейския спор в България и то е обвързвано с изменящата се визия за българския национализъм.
Присъединяването на България към Европейския съюз трансформира българското поданство в европейско поданство. Този статут продължава да се развива в европейското право след 1992 година, само че през идващите години, според от избора на европейските жители, след по-малко от деветдесет дни може да придобие още по-съществено значение. Въпреки че в неговата основа е свободното придвижване на хора, през годините той закупи основни политически измерения.
Три групи от права построяват профила на европейското поданство. Първата е образувана към политическите права на жителите на Европейския съюз. На първо място, след Договора от Лисабон, това е правото за гласоподаване на избори за Европейски парламент. Във връзка с правото на свободно придвижване и определяне, второто политическо право е правото на гласоподаване в локалните избори в страната на определяне. Правото на достъп до формалните документи на Европейския парламент, Съвета и Европейската комисия е съчетано с право на петиция до Парламента и Европейския омбдусман, както и с правото на публична преписка с европейските институции на всеки от формалните езици на Европейския съюз.
Тези политически права са свързани с правото на свободно придвижване и определяне, както и със отбраната от дискриминация, учредена на национална принадлежност. Третата група от права е обвързвана с правото на консулска отбрана отвън границите на Европейския съюз, където всяка дипломатическа работа на страна член съставлява и пази правото на всеки европейски жител. Всяко едно от тези права добавя и развива качеството на българското поданство, само че през миналите години, както това да си жител на Република България, по този начин и да си жител на Европейския съюз не господства българското обществено пространство.
Правата, които ни дава европейското поданство, получават своето същинско значение в подтекста на европейската политическа просвета. Тя е учредена на самостоятелните права, на правата на индивида, на всяко човешко създание, а не на някакви измислени „ човешки права ”, спекулацията с които най-често разрушава връзките сред жителя и страната. Ако в действителност разбираме и изповядваме думите на Левски, че българският народ би трябвало почтено да се подреди до останалите европейски нации, за какво тогава европейското поданство не е спомагателен тласък за самочувствието на българските жители?
Защо правилото, че като хора, като човешки същества, всички ние сме разнообразни, а като жители сме равни пред закона, продължава да се схваща и пояснява толкоз превратно в българското общество? Какво блокира всеки опит за спор по това до каква степен равенството пред закона е изискването за това да бъдем разнообразни и в това време да можем да реализираме общи цели?
Данните от Европейското проучване на полезностите безапелационно демонстрират, че през миналите 10 години е повишен делът на тези български жители, които показват, че са горди или доста горди от това, че са българи. Това би могло да наподобява като признак за онази „ патриотична вълна ”, с която толкоз доста се спекулира в последно време. Тази настройка наподобява всеобща или най-малко не се диференцира значително по съществени обществени и демографски характерности. На пръв взор наподобява, че всичко е наред с българското национално самочувствие, само че в действителност не е по този начин.
Мнозинството от българските жители одобряват, че измежду нужните условия с цел да си същински българин е спазването на законите и уважението към обществените институции, познаването и шерването на български език и просвета. В същото време всички резултати демонстрират, че нито едно от тези условия не е налице – съществува споделено схващане, че законът не се ползва еднообразно по отношение на всички; няма почитание и почит по отношение на българските обществени институции, а познаването и шерването на българския език и просвета наподобява като все по-нереалистично очакване. С какво тогава се гордеем, че сме българи и по какъв начин тази наша горделивост се отнася по отношение на качеството да си български и европейски жител?
Призивите за „ Европа на отечествата ” или „ Европа на нациите ”, за опазване на националния суверенитет против митичния „ Брюксел ” към този момент преобладават общественото говорене и у нас. Именно те разчитат на този „ прилив на национализъм “, който все по-отчетливо кореспондира с опълчване против Европейския съюз. Ако деликатно се вслушаме в това говорене, ще чуем, че в действителност националната ни горделивост сякаш е застрашена от спазването на общите европейски правила и полезности. Някой би могъл даже да остане с чувството, че „ Брюксел “ се пробва да ни „ постанова полезности “, които, несъмнено, по формулировка се дефинират като непознати на българските национални обичаи.
Тук не става въпрос за липса на знание за това какво съставлява в действителност Европейския съюз. Независимо от официално споделяните положителни общи настройки, нивото на осведоменост у нас остава сериозно ниско, само че аргументите са другаде. Това даже не е единствено пропагандната война, която настойчиво се води против Европейския съюз. Става дума за нещо по-тревожно – към една трета от българските жители си показват някакъв национализъм от вида „ България на три морета “, който се съпротивлява против това, което в тази вероятност се дефинира като наложени ни извън европейски полезности. Без да имат явен отговор на въпроса с какво, тук и в този момент, в Европа и света, България е скъпа, значима и значима, всичко това остава елементарен ерзац-патриотизъм.
Сравнението на резултатите от последните 10 години демонстрират, че е налице съвпадане сред приемането на България в Европейския съюз и повишаването на националното ни самочувствие. Нещо повече – основна част от причините за националната ни горделивост са свързани с признанието, което получава страната ни като част от европейския развой. България бележи избран прогрес в сферите, в които европейските институции и националното държавно управление имат споделени компетентности. Най-често посочваните сфери, в които изпитваме компликации, са тези, които напълно зависят от самите нас. И все пак, измежду обилни групи в българското общество, точно „ Европа “ наподобява виновна за това, че сме „ най-бедните измежду най-богатите страни “.
Пространството на този ерзац-патриотизъм е ясно обрисувано измежду тези групи, които се усещат все по-изолирани и наложително закрепени за сметка на другите, възприемани като част от все по-мобилни и световни елити. Но в българското общество разделянето сред локалност и глобалност в смисъла, който влага в него Зигмунд Бауман, е в допълнение задълбочено от обстоятелството, че младежите бягат от своите родители точно в тази Европа, възползвайки се от правата си на европейски жители. Така „ Европа “ и нейното поданство се разпознава като причина за обществената самотност на родителските генерации, които не желаят да признаят, че децата им бягат не толкоз от България, колкото от самите тях.
Приливът на ерзац-патриотизъм ще отмине, макар че най-малко към този момент наподобява стабилно закрепен като част от опълчването против „ Запада “ и „ налаганите от него полезности “. Но, на ценностно ниво, опълчването сред политическата просвета на поданика и европейското поданство ще продължи все по този начин очевидно да дефинира профила и вероятностите за развиване на България.
Присъединяването на България към Европейския съюз трансформира българското поданство в европейско поданство. Този статут продължава да се развива в европейското право след 1992 година, само че през идващите години, според от избора на европейските жители, след по-малко от деветдесет дни може да придобие още по-съществено значение. Въпреки че в неговата основа е свободното придвижване на хора, през годините той закупи основни политически измерения.
Три групи от права построяват профила на европейското поданство. Първата е образувана към политическите права на жителите на Европейския съюз. На първо място, след Договора от Лисабон, това е правото за гласоподаване на избори за Европейски парламент. Във връзка с правото на свободно придвижване и определяне, второто политическо право е правото на гласоподаване в локалните избори в страната на определяне. Правото на достъп до формалните документи на Европейския парламент, Съвета и Европейската комисия е съчетано с право на петиция до Парламента и Европейския омбдусман, както и с правото на публична преписка с европейските институции на всеки от формалните езици на Европейския съюз.
Тези политически права са свързани с правото на свободно придвижване и определяне, както и със отбраната от дискриминация, учредена на национална принадлежност. Третата група от права е обвързвана с правото на консулска отбрана отвън границите на Европейския съюз, където всяка дипломатическа работа на страна член съставлява и пази правото на всеки европейски жител. Всяко едно от тези права добавя и развива качеството на българското поданство, само че през миналите години, както това да си жител на Република България, по този начин и да си жител на Европейския съюз не господства българското обществено пространство.
Правата, които ни дава европейското поданство, получават своето същинско значение в подтекста на европейската политическа просвета. Тя е учредена на самостоятелните права, на правата на индивида, на всяко човешко създание, а не на някакви измислени „ човешки права ”, спекулацията с които най-често разрушава връзките сред жителя и страната. Ако в действителност разбираме и изповядваме думите на Левски, че българският народ би трябвало почтено да се подреди до останалите европейски нации, за какво тогава европейското поданство не е спомагателен тласък за самочувствието на българските жители?
Защо правилото, че като хора, като човешки същества, всички ние сме разнообразни, а като жители сме равни пред закона, продължава да се схваща и пояснява толкоз превратно в българското общество? Какво блокира всеки опит за спор по това до каква степен равенството пред закона е изискването за това да бъдем разнообразни и в това време да можем да реализираме общи цели?
Данните от Европейското проучване на полезностите безапелационно демонстрират, че през миналите 10 години е повишен делът на тези български жители, които показват, че са горди или доста горди от това, че са българи. Това би могло да наподобява като признак за онази „ патриотична вълна ”, с която толкоз доста се спекулира в последно време. Тази настройка наподобява всеобща или най-малко не се диференцира значително по съществени обществени и демографски характерности. На пръв взор наподобява, че всичко е наред с българското национално самочувствие, само че в действителност не е по този начин.
Мнозинството от българските жители одобряват, че измежду нужните условия с цел да си същински българин е спазването на законите и уважението към обществените институции, познаването и шерването на български език и просвета. В същото време всички резултати демонстрират, че нито едно от тези условия не е налице – съществува споделено схващане, че законът не се ползва еднообразно по отношение на всички; няма почитание и почит по отношение на българските обществени институции, а познаването и шерването на българския език и просвета наподобява като все по-нереалистично очакване. С какво тогава се гордеем, че сме българи и по какъв начин тази наша горделивост се отнася по отношение на качеството да си български и европейски жител?
Призивите за „ Европа на отечествата ” или „ Европа на нациите ”, за опазване на националния суверенитет против митичния „ Брюксел ” към този момент преобладават общественото говорене и у нас. Именно те разчитат на този „ прилив на национализъм “, който все по-отчетливо кореспондира с опълчване против Европейския съюз. Ако деликатно се вслушаме в това говорене, ще чуем, че в действителност националната ни горделивост сякаш е застрашена от спазването на общите европейски правила и полезности. Някой би могъл даже да остане с чувството, че „ Брюксел “ се пробва да ни „ постанова полезности “, които, несъмнено, по формулировка се дефинират като непознати на българските национални обичаи.
Тук не става въпрос за липса на знание за това какво съставлява в действителност Европейския съюз. Независимо от официално споделяните положителни общи настройки, нивото на осведоменост у нас остава сериозно ниско, само че аргументите са другаде. Това даже не е единствено пропагандната война, която настойчиво се води против Европейския съюз. Става дума за нещо по-тревожно – към една трета от българските жители си показват някакъв национализъм от вида „ България на три морета “, който се съпротивлява против това, което в тази вероятност се дефинира като наложени ни извън европейски полезности. Без да имат явен отговор на въпроса с какво, тук и в този момент, в Европа и света, България е скъпа, значима и значима, всичко това остава елементарен ерзац-патриотизъм.
Сравнението на резултатите от последните 10 години демонстрират, че е налице съвпадане сред приемането на България в Европейския съюз и повишаването на националното ни самочувствие. Нещо повече – основна част от причините за националната ни горделивост са свързани с признанието, което получава страната ни като част от европейския развой. България бележи избран прогрес в сферите, в които европейските институции и националното държавно управление имат споделени компетентности. Най-често посочваните сфери, в които изпитваме компликации, са тези, които напълно зависят от самите нас. И все пак, измежду обилни групи в българското общество, точно „ Европа “ наподобява виновна за това, че сме „ най-бедните измежду най-богатите страни “.
Пространството на този ерзац-патриотизъм е ясно обрисувано измежду тези групи, които се усещат все по-изолирани и наложително закрепени за сметка на другите, възприемани като част от все по-мобилни и световни елити. Но в българското общество разделянето сред локалност и глобалност в смисъла, който влага в него Зигмунд Бауман, е в допълнение задълбочено от обстоятелството, че младежите бягат от своите родители точно в тази Европа, възползвайки се от правата си на европейски жители. Така „ Европа “ и нейното поданство се разпознава като причина за обществената самотност на родителските генерации, които не желаят да признаят, че децата им бягат не толкоз от България, колкото от самите тях.
Приливът на ерзац-патриотизъм ще отмине, макар че най-малко към този момент наподобява стабилно закрепен като част от опълчването против „ Запада “ и „ налаганите от него полезности “. Но, на ценностно ниво, опълчването сред политическата просвета на поданика и европейското поданство ще продължи все по този начин очевидно да дефинира профила и вероятностите за развиване на България.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ