Пиди, Индонезия– Формин беше бременна, когато се качи на лодка от Бангладеш миналия декември, придружена само от нея дъщеря, двегодишната Адиба. Тя се бе приютила в Бангладеш заедно със стотици хиляди рохинги след бруталните репресии през 2017 г. от армията на Мианмар. Но животът в пренаселените бежански лагери не беше лесен, тъй като властите наложиха все по-големи ограничения, принуждавайки много рохинги да предприемат опасни морски пътувания.
20-годишната майка не знаеше къде ще попаднат и дали изобщо ще оцелеят в пътуването, подпомагано от контрабандисти.
„Просто лежах на лодката, не можех да уринирам, не можех да ям. По време на пътуването с лодката изпитах силна болка“, каза тя.
„Бях болен и не знаех какво се случва около мен. Детето ми плачеше за кърма, но за съжаление не можех да кърмя детето си, което също беше болно.”
Много от бежанците рохингия в Пиди казаха на Ал Джазира, че най-накрая се чувстват в безопасност след години на живот в бедни условия, в пренаселени и все по-опасни лагери в Бангладеш. Те са регистрирани като бежанци и получават стипендия от Международната организация по миграция (МОМ). Не им е позволено да работят.
Формин, който посочи само едно име, и много от другите бежанци казаха, че също са травматизирани от живота си в Мианмар, години след като са избягали от кампания на насилие срещу хората от рохингия, извършена от силите за сигурност. Индонезия приема около 12 000 бежанци, от които 1000 са рохинги.
„Изгориха дома ни и ни принудиха да напуснем. Убиха баща ми, докато си тръгвахме. Напуснах страната, за да спася живота си, прекосявайки планини. Беше трудно пътуване“, каза Формин за военните репресии в Мианмар през 2017 г.
„И в Бангладеш страдахме много. Хората в лагерите се биеха. Хората бяха завлечени в планината и бити. Ето защо дойдохме тук.“
Формин роди в Ачех второто си дете, Мохамад Адиб, през юни в бежанския лагер в Пиди, създаден от Агенцията на ООН за бежанците с подкрепата на местното правителство.
Той е най-младият обитател на временния приют в Пиди, където живеят 153 бежанци рохингия.
Те живеят в заведението от шест месеца.
„Надявам се децата ми да изпитат свободата да се скитат наоколо“, каза Формин.
„Животът ми премина по определен начин. Искам животът на децата ми да е красив. Искам децата ми да знаят какво е щастие.“
РекламаРеклама
