Детството е бездна от тайни и срам, но родителите не питат за тях
Петя Симеонова е клиничен психолог и създател в Actualno.com. Специалист по тревожни разстройства, суматоха и агорафобия. Консултира хора с личностни проблеми и предпочитание за духовно, прочувствено и физическо развиване.
Мълчим и двете, а аз очаквам търпеливо да стартира, знам, че и е мъчно, виждам позор в очите и постоянно ги свежда надолу, кърши пръсти, оправя нервно косата си през секунди.
Нужно и е време, чувствам, че е решила да приказва, да изкаже това, което допускам още от началото на взаимната ни работа.
То изплуваше постепенно, мъчно и доста мъчително.
Мъчително за спомняне, за изявление, за осмисляне..
И тя стартира, с прекъсвания, безшумно, през рев.
Лечебни сълзи от душата.
Била е 8-9 годишна, живеели са в приблизително огромен блок, били са другарски фамилии.
Викала му е “чичо”, имал е две деца с жена си, играела си е дружно с тях.
И въпреки всичко нещо не е било наред, усещала е, че в негово наличие е напрегната, улавяла е погледа му върху себе си и това някак я е тревожело.
“Чичото” е бил ненагледен, дори прекомерно.
Все е желал да я погали, да я щипне по бузката, ей по този начин от положителни усеща.
Особено доста е упорствал да седне в скута му, нали е дете, да и се порадва един тип.
Отказвала му е, само че личните и родители, изключително татко й и се карали, що за образование, чичо еди кой си желае да те гушне, ти за какво не искаш?
Как може да отказваш?
Как смееш да се доверяваш на личните си чувства?
Ние знам по-добре, а най-важното е, да не се изложим, да не обидим чичо някой си, разкарай ги твоите усеща, ти си единствено едно дете, те не са значими...
“Чичото” е зачестил да идва тъкмо, когато не е имало никой, “случайно” несъмнено, въпреки доста добре да е знаел по кое време са били на работа родителите и и е упорствал да ги изчака там, а тя да му прави компания, да си поговорят, да му опише неща за себе си, да вземем за пример, има ли си гадже, харесва ли си някой към този момент и така нататък
Спомня си, че такива въпроси й задавал единствено, когато нямало други хора, а те я карали да се усеща неловко и откровенно гадно...
Разказва ми за един случай, в който са се возили в автомобил, били дружно на женитба двете фамилии. На задната седалка късно вечерта седяли тя, татко и и чичото, който мощно упорствал да сложат детето, т.е. нея посредата, само че баща й седнл до него, да си приказват, били много пийнали, а от самото начало, чичото я милвал по вратлето и гръбчето, преметнал ръка през раменете на татко и в тъмната кола!
И още и още и още, беше като рухнал яз от мемоари, усеща, страсти, яд, позор, горест, омерзение, обезсърчение и толкоз доста болежка...
Дали е споделила, дали е споделила тогава с някой, моята клиентка?
В началото не, споделя ми какъв брой е била объркана, не е била сигурна какво тъкмо се случва, било я е позор и боязън, без да знае за какво и от какво, само че го е усещала доста мощно с цялото си тяло, треперела е и е имала възприятие, че ще повърне, че има топка в стомаха, единствено от мисълта за този човек и чувството, че нещо доста неправилно се случва, без да може да го назове и изясни.
Престрашила се да каже на родителите си, неведнъж освен това, просто никой не я е чул, никой не беше взел насериозно думите на дребното момиче, дори в противен случай, обвинили са я, че лъже, че си фантазира, тъй като е едно дете и очевидно търси внимание!?
След което слушам още по-шокиращо нещо. Баща й предлага да й купят куче, да има с какво да се занимава, да не ги резили, както и съседа, този добър и толкоз деликатен човек...
За да избяга от този призрачен сън, след време беше кандидатствала в различен град и бе отишла да живее там в пансиона на учебното заведение, само че отнасяйки всички мемоари със себе си и с годините те се бяха трансформирали и прикрили под разнообразни неща, като мощна меланхолия, заекване, пристигнало като че ли от нищото, екзема, която не подлежеше на лекуване и се явяваше още веднъж и още веднъж, крещейки през кожата и, че желае да бъде оставена намира и сама, да не бъде докосвана по никакъв метод и от никой.
И виновност.
Огромна, смазваща, съсипваща виновност, дали пък тя не е провокирала “онова” сама, “онези” неща, които се бе пробвала да не помни, ставайки цялостен работохолик, след години, тъй като, в случай че спреше даже за момент, “нещото” от предишното, можеше да изплува.
И ненапълно беше съумяла, къде с хапчета, къде с алкохол, да замаже спомените, досега на първата паник офанзива, след това втората, след това Бърза помощ, липса на физическа причина, да се случва всичко това и небрежното подмятане на доктор от следващия извикан екип измежду нощ, че: ”ти момиче си за психиатър или психолог, не си за нас”.
И отново хапчета и алкохол, още веднъж и още веднъж...
Омагьосан кръг.
А след това ми писа, започнахме да работим дружно и чак месеци след първата ни среща, тя беше подготвена да опише, да изговори, да изкрещи думите, които години бе преглъщала и да тръгнем по пътя на лекуването,
И не, това не е изолиран случай и да, такива неща не престават да се случват, доста по-често в сравнение с си представяте.
От тук насетне ще употребявам думата “трябва” неведнъж, тъй като има неща, които би трябвало да бъдат казани ясно и изрично.
Ние родителите сме тези, които би трябвало да научим децата си да имат граници, да са наясно, че никой, в никакъв случай и по никакъв мотив няма право и не може да ги допира и кара да правят каквото и да било, което ги тревожи!
Че телата им са неприкосновенни!!!
Че не би трябвало да прегръщат, целуват, допират или поздравяват, който и да е, в случай че това не им е прелестно и ги тормози, без значение дали става дума за родственик или другар, изключително доста в този случай!
Децата имат присъщ радар и разпознават нечистите планове под общителната маска, тъй че, майната му на възпитанието, щом дете каже, че не желае да направи някое от гореизброените неща, уважете желанието му и се постарайте да разберете за какво и има ли нещо, което желае да ви показа!
Че интимните им елементи, тези които са скрити под облеклата и бельото в никакъв случай и по никакъв мотив не трябва и не би трябвало да бъдат показвани, докосвани или снимани от/на познати или непознати хора!
Че би трябвало да имат вяра на телата и възприятията си и когато усетят боязън, а сърчицата им блъскат в гърдите и треперят, незабавно би трябвало да търсят помощ!
Ние сме тези, които би трябвало да ги научим да приказват и да споделят с нас, само че отново ние сме тези, които би трябвало да се научим, да ги чуваме, когато го вършат!
Първо ние, като родители, би трябвало да почитаме и съблюдаваме техните граници и правото им на персонално пространство, започвайки от базисните, дребните, ежедневни неща на битово равнище.
Защото в случай че мама и баща не го вършат, в случай че те нахлуват когато и да е, без да ме питат и почукат в стаята ми или в банята да вземем за пример, значи това е обикновено и тогава за какво да не го разреша на непознат човек, въпреки и при други условия?
Трябва да приказваме с децата си, би трябвало да ги слушаме и да чуваме какво желаят да ни кажат, да ги научим да поставят ясни и здрави граници на физическо и прочувствено равнище!
И дано не отлагаме през днешния ден, тъй като на следващия ден може да е късно...
_____________
[email protected]
skype: petyasimeonova-psiholog
websait:http://www.petyasimeonova.com
https://www.facebook.com/PetyaClinicalPsychologist/
Мълчим и двете, а аз очаквам търпеливо да стартира, знам, че и е мъчно, виждам позор в очите и постоянно ги свежда надолу, кърши пръсти, оправя нервно косата си през секунди.
Нужно и е време, чувствам, че е решила да приказва, да изкаже това, което допускам още от началото на взаимната ни работа.
То изплуваше постепенно, мъчно и доста мъчително.
Мъчително за спомняне, за изявление, за осмисляне..
И тя стартира, с прекъсвания, безшумно, през рев.
Лечебни сълзи от душата.
Била е 8-9 годишна, живеели са в приблизително огромен блок, били са другарски фамилии.
Викала му е “чичо”, имал е две деца с жена си, играела си е дружно с тях.
И въпреки всичко нещо не е било наред, усещала е, че в негово наличие е напрегната, улавяла е погледа му върху себе си и това някак я е тревожело.
“Чичото” е бил ненагледен, дори прекомерно.
Все е желал да я погали, да я щипне по бузката, ей по този начин от положителни усеща.
Особено доста е упорствал да седне в скута му, нали е дете, да и се порадва един тип.
Отказвала му е, само че личните и родители, изключително татко й и се карали, що за образование, чичо еди кой си желае да те гушне, ти за какво не искаш?
Как може да отказваш?
Как смееш да се доверяваш на личните си чувства?
Ние знам по-добре, а най-важното е, да не се изложим, да не обидим чичо някой си, разкарай ги твоите усеща, ти си единствено едно дете, те не са значими...
“Чичото” е зачестил да идва тъкмо, когато не е имало никой, “случайно” несъмнено, въпреки доста добре да е знаел по кое време са били на работа родителите и и е упорствал да ги изчака там, а тя да му прави компания, да си поговорят, да му опише неща за себе си, да вземем за пример, има ли си гадже, харесва ли си някой към този момент и така нататък
Спомня си, че такива въпроси й задавал единствено, когато нямало други хора, а те я карали да се усеща неловко и откровенно гадно...
Разказва ми за един случай, в който са се возили в автомобил, били дружно на женитба двете фамилии. На задната седалка късно вечерта седяли тя, татко и и чичото, който мощно упорствал да сложат детето, т.е. нея посредата, само че баща й седнл до него, да си приказват, били много пийнали, а от самото начало, чичото я милвал по вратлето и гръбчето, преметнал ръка през раменете на татко и в тъмната кола!
И още и още и още, беше като рухнал яз от мемоари, усеща, страсти, яд, позор, горест, омерзение, обезсърчение и толкоз доста болежка...
Дали е споделила, дали е споделила тогава с някой, моята клиентка?
В началото не, споделя ми какъв брой е била объркана, не е била сигурна какво тъкмо се случва, било я е позор и боязън, без да знае за какво и от какво, само че го е усещала доста мощно с цялото си тяло, треперела е и е имала възприятие, че ще повърне, че има топка в стомаха, единствено от мисълта за този човек и чувството, че нещо доста неправилно се случва, без да може да го назове и изясни.
Престрашила се да каже на родителите си, неведнъж освен това, просто никой не я е чул, никой не беше взел насериозно думите на дребното момиче, дори в противен случай, обвинили са я, че лъже, че си фантазира, тъй като е едно дете и очевидно търси внимание!?
След което слушам още по-шокиращо нещо. Баща й предлага да й купят куче, да има с какво да се занимава, да не ги резили, както и съседа, този добър и толкоз деликатен човек...
За да избяга от този призрачен сън, след време беше кандидатствала в различен град и бе отишла да живее там в пансиона на учебното заведение, само че отнасяйки всички мемоари със себе си и с годините те се бяха трансформирали и прикрили под разнообразни неща, като мощна меланхолия, заекване, пристигнало като че ли от нищото, екзема, която не подлежеше на лекуване и се явяваше още веднъж и още веднъж, крещейки през кожата и, че желае да бъде оставена намира и сама, да не бъде докосвана по никакъв метод и от никой.
И виновност.
Огромна, смазваща, съсипваща виновност, дали пък тя не е провокирала “онова” сама, “онези” неща, които се бе пробвала да не помни, ставайки цялостен работохолик, след години, тъй като, в случай че спреше даже за момент, “нещото” от предишното, можеше да изплува.
И ненапълно беше съумяла, къде с хапчета, къде с алкохол, да замаже спомените, досега на първата паник офанзива, след това втората, след това Бърза помощ, липса на физическа причина, да се случва всичко това и небрежното подмятане на доктор от следващия извикан екип измежду нощ, че: ”ти момиче си за психиатър или психолог, не си за нас”.
И отново хапчета и алкохол, още веднъж и още веднъж...
Омагьосан кръг.
А след това ми писа, започнахме да работим дружно и чак месеци след първата ни среща, тя беше подготвена да опише, да изговори, да изкрещи думите, които години бе преглъщала и да тръгнем по пътя на лекуването,
И не, това не е изолиран случай и да, такива неща не престават да се случват, доста по-често в сравнение с си представяте.
От тук насетне ще употребявам думата “трябва” неведнъж, тъй като има неща, които би трябвало да бъдат казани ясно и изрично.
Ние родителите сме тези, които би трябвало да научим децата си да имат граници, да са наясно, че никой, в никакъв случай и по никакъв мотив няма право и не може да ги допира и кара да правят каквото и да било, което ги тревожи!
Че телата им са неприкосновенни!!!
Че не би трябвало да прегръщат, целуват, допират или поздравяват, който и да е, в случай че това не им е прелестно и ги тормози, без значение дали става дума за родственик или другар, изключително доста в този случай!
Децата имат присъщ радар и разпознават нечистите планове под общителната маска, тъй че, майната му на възпитанието, щом дете каже, че не желае да направи някое от гореизброените неща, уважете желанието му и се постарайте да разберете за какво и има ли нещо, което желае да ви показа!
Че интимните им елементи, тези които са скрити под облеклата и бельото в никакъв случай и по никакъв мотив не трябва и не би трябвало да бъдат показвани, докосвани или снимани от/на познати или непознати хора!
Че би трябвало да имат вяра на телата и възприятията си и когато усетят боязън, а сърчицата им блъскат в гърдите и треперят, незабавно би трябвало да търсят помощ!
Ние сме тези, които би трябвало да ги научим да приказват и да споделят с нас, само че отново ние сме тези, които би трябвало да се научим, да ги чуваме, когато го вършат!
Първо ние, като родители, би трябвало да почитаме и съблюдаваме техните граници и правото им на персонално пространство, започвайки от базисните, дребните, ежедневни неща на битово равнище.
Защото в случай че мама и баща не го вършат, в случай че те нахлуват когато и да е, без да ме питат и почукат в стаята ми или в банята да вземем за пример, значи това е обикновено и тогава за какво да не го разреша на непознат човек, въпреки и при други условия?
Трябва да приказваме с децата си, би трябвало да ги слушаме и да чуваме какво желаят да ни кажат, да ги научим да поставят ясни и здрави граници на физическо и прочувствено равнище!
И дано не отлагаме през днешния ден, тъй като на следващия ден може да е късно...
_____________
[email protected]
skype: petyasimeonova-psiholog
websait:http://www.petyasimeonova.com
https://www.facebook.com/PetyaClinicalPsychologist/
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ