Eй, Тази История Никога Няма Да Ми Омръзне Да Я Разказвам. Изпих Пет Ракии, Усетих Бог И Почувствах Колко Е Хубав Животът
Петима възрастни в дребна спортна маздичка измежду лятото в най-големите жеги се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични завършения.
Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици измежду площадите на села, излезли като че ли от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.
Първата вечер замръкнахме край хижа “Гоце Делчев ”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В последна сметка ни настаниха настрана от хижата в някогашни пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да разтварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, само че виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет.
Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1,50 лева
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0,50 ст.
Теляк – 0,50 ст. (извиняваме се, в отпуск е!)
На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме по какъв начин градът притихва измежду лай на псета и детски крясъци. Но в последна сметка стигнахме до края на света!
Как се стига до края на света ли? Ами доста е елементарно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски фасул в Смилян. Е, ние малко прекалихме, тъй като, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници фасул с наденица и пет бобени десерта! След толкоз фасул обаче си цялостен с сила и можеш да стигнеш до края на света!
Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на “Патриарх Евтимий ” и “Синчец ”, хващате, несъмнено, по “Синчец ”, оттова леко завивате по “Трудолюбие ”, излизате от Арда и стигате до… Гудьовица.
Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами тъй като е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, тъй като е в края на България, след него е единствено телената гранична мрежа и тъй като пътят необичайно свършва тъкмо в центъра на селото пред входа на единствения разбъркан магазин.
Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с хранителни запаси в него, забравете. Има единствено бира и яйца. А на въпроса за какво няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне плещи и ще ви отвърне: “Ами тъй като свърши лимонадата! ”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с локалните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението за какво сме пристигнали тук. Ала на нашата географска теза, че желаеме да забележим края на света, получаваме в отговор: “Ааа, не, не сме най-после, след нас има още… ” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „ Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица! ” И се смеят – топло, напевно, по родопски.
В последна сметка любознанието надвива и решаваме да проверим занасят ли ни, или всичките си академични знания би трябвало да пратим в някое кошче за разделно събиране на отпадъци…
Тръгваме по нещо, което в миналото може и да е било път, само че в този момент е единствено камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегите трева. Японската ни градска девойка пълзи уплашено нагоре по хълма. Слънцето към този момент прежуря, въпреки да е единствено 10 сутринта. Жужат инсекти и ухае на мащерка. Ах, по какъв начин единствено ухае на мащерка, иде ти да зарежеш всичко и да се излегнеш гол в нея, забил взор в томителната синева на родопското небе.
След към 40 минути пълзене по баира и след последния вероятен завой на родната ни България пред нас изниква остаряла, само че бяла като сняг табела: “Гоздьовица ”.
Някъде тук към този момент сме подготвени да повярваме в чудеса или да си скъсаме дипломите. Оставяме японската девойка на сянка и постепенно влизаме в Гоздьовица.
Село Гоздьовица в миналото е било огромно, хубаво родопско село, в случай че се съди по къщите. По-скоро по остатъците от тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, изправени като исполини каменни постройки.
Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, женели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от тази прахуляк е пониквал животът посредством десетките плодни дръвчета, които в този момент са прорасли посред изоставените дворове и изкорубените каменни остатъци.
Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила. Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с наличието си, изсъхват в тиха самотност.
Още по-тъжно е, като бутнеш една от висящите на косъм върху пантите, жаловито скърцащи порти и пристъпиш в тези тогавашни домове. Сякаш ужасно злополучие е прекършило всичко изведнъж и людете под паника са побягнали. По прашасалите дървени дюшемета се търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които като че ли доскоро някой е приготвял обичаната имам баялдъ. Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани облекла, детски обувчици, листа от училищен тетрадки, писма, които може би в никакъв случай не са достигнали до получателите си. Неизказани мисли, несподелена болежка, неизживени мечти…
Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и тъгата на тези къщи, само че в една от тях намираме пожълтял лист, ситно изписан с съвсем училищен почерк. Възстановявам го по памет, тъй като даже и той изчезна…
“Мили мамо и тате, пиша ви, само че не знам дали в миналото ще прочетете тези редове… Аз съм добре, към този момент две години съм в Америка. Нямаше по какъв начин да се сбогуваме, знаете по какъв начин беше… или трябваше да побягна бързо, без да се обръщам обратно, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме дружно, дружно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си визиите какъв брой безконечен е океанът и какъв брой е син… Мислех, че умираме, че в никакъв случай повече няма да видя земя, че в никакъв случай няма да мога да ви желая амнистия. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкоз странна, всичко е толкоз друго и огромно, а хората са същите и се усмихват по същия метод.
В началото бе доста мъчно, спяхме където сварим, след това с Метин се разделихме, най-после си открих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, но знаете, аз съм привикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, групирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко…
Само когато завали
и тъгата с дъжда изтича,
си припомням какъв брой ме боли
и какъв брой доста ви обичам…
Прощавайте, прощавайте…
Ваш обичан наследник:
Саид Метков
5.IV.1967 година, Сакраменто – Съединени американски щати. ”
Излизаме на открито. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо ни е влезнало в очите. А небето е толкоз надълбоко синьо, толкоз хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме се. Чува се единствено жуженето на насекомите, в далечината пръхти магаре. Очакваме всеки миг да изскочи отнейде фантом.
Призрак не изскача, само че от обгърнат в бръшляни портик изведнъж се появява витален, 75-годишен дъртак. Съзира ни, отстъпва крачка обратно, прикляка, удря се с длани по коленете и звучно извиква:
– А, хора!
Тук ние също отстъпваме крачка обратно от странната му реакция, само че без да ни обръща внимание, старецът продължава:
– А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и се хваща за главата. – Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва! Тук от три години никой не е дошел! Те, децата, към този момент не идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте, ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал!
Ние към този момент сме се срещнали с него и шумно възроптаваме:
– Аааа, бай Стоиле, ние сме напълно за малко, щракваме с апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата…
Това последното увисва във въздуха, тъй като бай Стоил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик. След минутка все по този начин чевръсто се връща с продълговата дървена маса, която поставя посред улицата. Разбира се, това в миналото е било улица, в този момент са камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегата трева. И слага каквото Бог дал.
А Бог дал тая заран прясно издоено млекце, пчелен медец … и една изпотена, с търкалящи се по гладката повърхнина капки бутилчица, цялостна с огненозлатиста течност. Разбира се, домашна ракийка.
– Аааа, бай Стоиле, недей по този начин, молим те! Не можем да пием ракия! Та единствено 10 часът е, в случай че стартираме от сутринта, къде ще му излезе краят…
Но той е индиферентен:
– Оооо, я стига нелепости. Слънцето знаеш ли по кое време е изгряло… Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я си пийнете и не му мислете!
И като в приказка от неизвестно какъв брой нощи към масата се появяват шест дървени стола, които съвсем закуцукват сред камъните, и шест стъклени филджана. Които бай Стоил завчас цялостни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно:
– Наздраве! – и гаврътва своята ракийка на екс.
След това изпръхтява удовлетворен:
– Аааааааааах! – и забърсва с опакото на ръкава навлажнените си устни.
Придобили малко храброст, и ние наквасваме прежаднелите си от жегата гърла и … тук, знаете ли, стартира същността на историята!
Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо особено, мъчно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати!
Тя е като първата обич, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и мозъци, които в никакъв случай не си почиват. Те непрестанно считат какъв брой си спечелил, какъв брой си изгубил, какъв брой още би трябвало да спечелиш. Първата ракия смъква оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички тези хора, които са се настанили комфортно в главата ти и с които по през целия ден спориш и се караш мислено, на които по през целия ден доказваш, че си прав, и те, мамка му, в никакъв случай не са съгласни с теб.
Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлота цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката. И някак си незабелязано, само че изцяло естествено, както допреди момент си се дърпал, поднасяш празното филджанче на бай Стоил и той го цялостни още веднъж.
А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като признание, за втората ракия могат да се напишат трактати!
След втората ракия се отпускаш на стола – изначало с терзание, а след това с цялата си тежест. Дотогава си седял изкривен напред, целият стегнат като пружина, подготвен всеки миг да скочиш и да забиеш пестник в лицето на някой гадина, да докажеш на различен какъв брой си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш плещи, наместваш кокалите, вдишваш с цялостни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш по какъв начин животът постепенно се завръща в теб.
А бай Стоил споделя – а той умее да споделя, ах, по какъв начин единствено умее да споделя!
Бай Стоил е като претъпкана двесталитрова бъчва, която единствено чака да се отпуши канелката и историите сами да потекат. Разказва за селото – за неговото начало, за неговия край, за хората, които са оставили следи по същите тези камънаци, дето седим в този момент с него. За това по какъв начин са минавали булките с менците и по какъв начин мъжете са правили вино, по какъв начин се е вило хорото от площада чак до хоризонта. За това по какъв начин в миналото е кипял животът и по какъв начин последователно хората са се трансформирали в птици, които са не запомнили противоположния път към гнездата си. И по какъв начин най-после са останали единствено 6-има души – четирима мюсюлмани и двама християни.
Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш, ти го преживяваш дружно с бай Стоил!
Само сред две ракии изтече повече от половин век от живота на селото. Само сред две ракии се родихме и умряхме с него. Само сред две ракии минаха около нас стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъжни, с щастливи лица, с подпухнали от бодърствуване очи. С белези от наган по телата, с рани от принуждение по душите. Говорят, смеят се, описват, оплакват се, крещят, псуват, пеят и вървят без да стопират, на тумби, по двойки, по единици.
Точно в този миг около нас като че ли от нищото изниква различен деятелен дъртак. Среден на растеж, с късо сетренце и навити над лактите ръкави, с тъничък, само че добре поддържан мустак. Той единствено ни кимва студено и някак си необичайно, с плавна походка се изгубва в маранята.
– Салим – незабавно ни изяснява бай Стоил. – С него не си приказваме от 40 години.
– Как по този начин не си говорите?
– Абе, то дълга история, знаеш ли…
– Ами не, разкажи!
– Много е дълга тя, нашата история…
– Нищо де, не бързаме за на никое място.
Странно, към този момент в действителност не бързаме за на никое място. Времето като че ли спря своя ход, облегна се с юмруче на прилежащия комин и въздъхна с облекчение.
– Ами на по този начин, едно време, преди един гердан години, и двамата бяхме влюбени в Айшето. Е, да, но Айшето избра мен и от този момент той не ми приказва. Еееех… – Бай Стоил изстрелва една храчка на камъните и се забърсва с опакото на ръкава. – После животът изтече и Айшето се придвижи в по-добрия свят, хората отлетяха, децата ни забравиха… останахме единствено шест живинки тук.
Ама знаеш ли какво стана преди три години? Преди три години получих нещо като удар. Посред зима в най-големия мраз. И Салим се емна – измежду нощ, измежду виелицата, през преспите, до Гудьовица, откри лекаря… избави ми живота! Като оздравях и се върнах в селото, се събрахме с него, напихме се, поплакахме си, простихме си… И от този момент отново не си приказваме.
Тук бай Стоил пуска една попръжня и налива третата ракия.
Третата ракия, ех, третата ракия е откраднат момент от вечността! За третата ракия могат да се напишат трактати!
Третата ракия е като везна. На едното ястие безгрижно се поклаща положителното ти въодушевление, цялата ти веселба, чувството, че можеш да повдигнеш планини, желанието да се съблечеш гол и да тичаш по поляната насреща. На другото ястие е промъкващата се като апаш в душата ти горест. Неее, не тъкмо горест, по-скоро споменът от всички пропуснати шансове в живота, от всички провали. Едва доловима болежка сходно полъх на северняка в чудна майска нощ.
И двете везни се люлеят и балансират между тях. Точно както се люлее всичко вътре в стомаха ти и се чуди от кое място да излезе. Точно както се люлеят пред очите ти къщите, комините, камъните, тротоарите. Точно както се люлеят птиците в безметежния си полет.
В този миг по улицата се задава пъргава, доста нисичка и спретната бабичка с шарена кърпа на главата. Крачките са ситни, само че походката – бърза и уверена. Тя ни поздравява усмихнато, само че като се изравнява с масата, прецежда през тази усмивка едно фино, само че звучно:
– Пияници… – и подминава в посока към центъра.
– Фатмето! Телефонистката ни – разяснява бай Стоил.
– Искаш да кажеш, че в миналото е била телефонистка?…
– Не, в този момент е телефонистка.
– Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие сте единствено шест индивида на кръст, забравени от всички…
– Анджак де, телефонът ни е единствената връзка със света. Запазихме го в тогавашното кметство. И в този момент Фатмето всеки ден, седем дни в седмицата, върви сред 10 и 14 да дежури на телефона. Де да знаеш, някой може да ни се обади…
Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме незабавно за какво. Загрубелите ни градски душички, привикнали да възприемат всичко с подозрителност, не схващат, мамка му, за какво. Но тишината обгръща телата ни като дива лоза каменните дувари на къщята. И внезапно, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става по едно и също време тъжно до сълзи и благо, топло някак си, като че ли сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме мислено, че ще вземем номера и ще се обадим… Прощавай, бай Стоиле, не се обадихме…
– Виж, за табелката даваме наряди един път седмично – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устните му, усмивка продължава той.
– Как по този начин давате наряди?
– Ами ей по този начин, всяка неделя един от нас е дежурен, върви и мие табелата.
– Миете табелата???
– Ами да, не видяхте ли какъв брой е белинка?
– Да де, ама… – И това “ама ” увисва във въздуха, както доста други изтървани реплики и недоизказани мисли в този чудноват родопски ден в края на България и края на света…
– Обаче знамето го перем единствено един път месечно!
– Знамето? – Тук към този момент можем да се закълнем, че бай Стоил кротко ни взема на майтап.
– Да, знамето, дето е до бившето кметство. Събираме се тържествено един път месечно, смъкваме го, перем го и отново тържествено го качваме на пилона. Така де, може да сме в края на България, но нали и ние сме българи, нали сме живи…
Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по неговите магични истории и ни налива четвъртата ракия.
Четвъртата ракия, ех, четвъртата ракия… Четвъртата ракия е като потапяне в казан с леденостудена вода, като скок в бездната, като раздиращ стон; за четвъртата ракия могат да се напишат трактати!
Четвъртата ракия има способността да обръща колата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта бие в слепоочията ти и ти си на границата сред живота и смъртта…
С четвъртата ракия в душата ти нахлуват всички твои неуспехи. Провалите ти се зъбят сходно кървясали псета. Несполучливите ти любови се смеят като зли вещици и те сочат с пръст. Всички хора, които са те предали, недооценили, не запомнили, се подреждат в шпалир и пляскат с железни длани, и най-тъжното – всички тези, които ти самичък си предал. С четвъртата ракия идва самосъжалението, а с него вървят като правилни приятели и сълзите.
Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и потекат, когато бай Стоил те избавя с предлагането:
– Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа кое-що, да видите знамето…
Ние, удовлетворени, тръгваме след него. Клатим се малко, но то е от жегата, доста парещ тоя август, да му се не види, какъв брой непривично парещ се оказа! Подминаваме грохналите къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От време на време се чува дъждосвирец, а от дребна купчина със сено изскача сънена котка.
Неее, към този момент не ни е тъжно, някак си хармонията се е завърнала у нас. Ставаме все по-нетленни, от ден на ден едно цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези, които са ги поставяли в миналото. Не, не ни е тъжно, сигурни сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем за тяхната Гоздьовица.
Стигаме центъра на селото. И той е обраснал с плевели и пожълтяла от жегата трева. И тук, до постройката на тогавашното кметство, в действителност виждаме ръждясал стълб, на чийто връх се вее българският трикольор, а настрана от него – странна каменна сграда. Тя също е изоставена, въпреки да е запазила непокътнато каменното си скеле извън. Прилича на набожен храм, само че е мъчно да се реши дали е било черква, или джамия.
Обръщаме се към бай Стоил:
– Бай Стоиле, а това какво е?
– Храмът! – сбито отвръща той.
– Ахааа, но черква или джамия?
– Ами храмът! – повдига учудено плещи.
– Да де, само че кой се моли вътре – вие, християните, или те, мюсюлманите?
Тук бай Стоил ни поглежда по този начин, като че ли сме му задали въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко, пуска една попръжня и отвръща:
– Ами всички се молим вътре, къде да се разделяме???
Пристъпяме в това ”вътре ”. Там няма нищо – няма икони, няма фрески, няма свещници и канделабри, няма имената на Мохамед или флорални претекстове. Няма нищо.
Не, има! Има дух, има доста, но доста дух. От простите каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през тогавашното прозорче в горния край се процежда вързоп слънчева светлина, а у теб се прокрадва чувството, че някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се усмихва с бисерносини очи. И от твоите очи въпреки всичко прокапва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не е от прахоляка…
Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в действителността – още веднъж на масата, там при бутилката и магичните му истории. Някой в това време е донесъл баница. В остаряла поочукана тава, загърната с вестник и престилка от горната страна. Всички ни се радват тук – и живите, и мъртвите, и християните, и мюсюлманите. Бай Стоил разпростира престилката, къса вестника и начупва баницата с грубите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му вени. Кокалчетата му побеляват от напъна.
Баницата ухае отлично. На сирене, на дом, на уют. Отхапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айрянец. За момент диалозите замират, единствено преглъщането издава, че сме живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил още веднъж напълва филджанчетата – петата ракия!
Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката сред пъкъла и парадайса, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш изчезналия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!
На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на хората какъв брой е прекрасен животът. Защото животът в действителност е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от тялото, издига се над всичко тленно, рее се като птица сред облаци и синева. Откриваш най-ценното – насладата да си същински свободен. Припомняш си какво е да летиш… И тъкмо тук може би от ракията, може би от жегата в главата ти се появява един безразсъден въпрос и ти го задаваш гласно:
– Абе, бай Стоиле, вие тука не се ли карате между тях поради религията?
– В смисъл по какъв начин?
– Ами по този начин, християни и мюсюлмани. Цял свят е пропищял, на всички места се бият, колят…Навсякъде разделят Бог и си потвърждават кой е по-истинският Бог!
Бай Стоил те поглежда още веднъж по този начин, като че ли си му задал въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.
– Абе, ти вманиачен ли си? Защо да се караме? Какво да разделяме? Ти знаеш ли по какъв начин са учредени тия две села?
– Не знам, от кое място да знам…
– Е, по какъв начин не знаеш, нали си академик човек? – Бай Стоил става леко нападателен, очевидно съм го жегнал с моя въпрос.
– Ами академик съм, но не знам…
– Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти опиша. Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, единият в долната махала, другият в горната. После пристигнали турците и ето на – единият мохамеданин, другият християнин… Ама си остават братя, нали по този начин? И траяли да си оказват помощ, както постоянно са си помагали. И ние по този начин постоянно сме били дружно и сме си помагали. – Бай Стоил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се появяват сълзи. А очите му са толкоз бистри, като на малко дете. Обгръща ни с топлия си взор, махва с ръка към къщата – Чакайте в този момент да ви покажа нещо. Я елате, елате с мен да видите нещо…
Незнайно по какъв начин след пет ракии, само че бай Стоил рипва пъргаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние много по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му също е тревясал, стъпалата към къщата са очукани и подпетени. Пътеката сред нея и дувара се губи, а към самия зид се е увил къпинак. Едно радостно, кротко магаренце с провиснало досами земята тумбаче си навира ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на нещо като височинка и от нея се открива взор към Гърция, към Гудьовица и полето посред им. Бай Стоил слага длани над очите си, показва ширналото се напред по хълмовете поле и споделя:
– Виждате ли това там?
Всъщност ни сочи едно бяло, съвсем правоъгълно място, което поразително наподобява на гробище. Ама за какво ще ни демонстрира гробището?
– Знаеш ли какво е това?
– Не знам, от кое място мога да знам!?
– Ами гробето!
– Гробето? Вашето или тяхното?
– Нашето – и бай Стоил обрисува един кръг с двете си ръце.
– Аха, на Гоздьовица значи!
– Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.
– Искаш да кажеш, че там заедно…
– Да.
– Християни и мюсюлмани?
– Точно това желая да кажа. Знаеш ли какъв брой малко земя имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И за какво, нали всички сме едно. Накъдето и да вървим, каквото и да вършим най-после всички пътища се съединяват. Когато си отиде християнин, дохожда попът, когато мохамеданин – имамът, само че се събираме всички дружно да изпратим следващата душичка, пренесла се да ни чака горе!
Тук към този момент преустановявам да чувам, преустановявам да мисля.
Усещам по какъв начин кръгът се е затворил и съм се прибрал вкъщи. Всичко е един идеален кръг без начало и до безкрайност. Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху някой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме на тревата…Чувам ги, ясно ги дочувам в синия транспарантен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани, гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата по какъв начин ме гъделичка по босите крайници. Поглеждам се и замлъквам – та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чувам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Стоил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерносини очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се все мощ по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда, рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със сигурност…/24 часа
Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици измежду площадите на села, излезли като че ли от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.
Първата вечер замръкнахме край хижа “Гоце Делчев ”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В последна сметка ни настаниха настрана от хижата в някогашни пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да разтварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, само че виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет.
Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1,50 лева
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0,50 ст.
Теляк – 0,50 ст. (извиняваме се, в отпуск е!)
На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме по какъв начин градът притихва измежду лай на псета и детски крясъци. Но в последна сметка стигнахме до края на света!
Как се стига до края на света ли? Ами доста е елементарно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски фасул в Смилян. Е, ние малко прекалихме, тъй като, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници фасул с наденица и пет бобени десерта! След толкоз фасул обаче си цялостен с сила и можеш да стигнеш до края на света!
Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на “Патриарх Евтимий ” и “Синчец ”, хващате, несъмнено, по “Синчец ”, оттова леко завивате по “Трудолюбие ”, излизате от Арда и стигате до… Гудьовица.
Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами тъй като е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, тъй като е в края на България, след него е единствено телената гранична мрежа и тъй като пътят необичайно свършва тъкмо в центъра на селото пред входа на единствения разбъркан магазин.
Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с хранителни запаси в него, забравете. Има единствено бира и яйца. А на въпроса за какво няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне плещи и ще ви отвърне: “Ами тъй като свърши лимонадата! ”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с локалните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението за какво сме пристигнали тук. Ала на нашата географска теза, че желаеме да забележим края на света, получаваме в отговор: “Ааа, не, не сме най-после, след нас има още… ” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „ Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица! ” И се смеят – топло, напевно, по родопски.
В последна сметка любознанието надвива и решаваме да проверим занасят ли ни, или всичките си академични знания би трябвало да пратим в някое кошче за разделно събиране на отпадъци…
Тръгваме по нещо, което в миналото може и да е било път, само че в този момент е единствено камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегите трева. Японската ни градска девойка пълзи уплашено нагоре по хълма. Слънцето към този момент прежуря, въпреки да е единствено 10 сутринта. Жужат инсекти и ухае на мащерка. Ах, по какъв начин единствено ухае на мащерка, иде ти да зарежеш всичко и да се излегнеш гол в нея, забил взор в томителната синева на родопското небе.
След към 40 минути пълзене по баира и след последния вероятен завой на родната ни България пред нас изниква остаряла, само че бяла като сняг табела: “Гоздьовица ”.
Някъде тук към този момент сме подготвени да повярваме в чудеса или да си скъсаме дипломите. Оставяме японската девойка на сянка и постепенно влизаме в Гоздьовица.
Село Гоздьовица в миналото е било огромно, хубаво родопско село, в случай че се съди по къщите. По-скоро по остатъците от тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, изправени като исполини каменни постройки.
Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, женели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от тази прахуляк е пониквал животът посредством десетките плодни дръвчета, които в този момент са прорасли посред изоставените дворове и изкорубените каменни остатъци.
Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила. Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с наличието си, изсъхват в тиха самотност.
Още по-тъжно е, като бутнеш една от висящите на косъм върху пантите, жаловито скърцащи порти и пристъпиш в тези тогавашни домове. Сякаш ужасно злополучие е прекършило всичко изведнъж и людете под паника са побягнали. По прашасалите дървени дюшемета се търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които като че ли доскоро някой е приготвял обичаната имам баялдъ. Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани облекла, детски обувчици, листа от училищен тетрадки, писма, които може би в никакъв случай не са достигнали до получателите си. Неизказани мисли, несподелена болежка, неизживени мечти…
Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и тъгата на тези къщи, само че в една от тях намираме пожълтял лист, ситно изписан с съвсем училищен почерк. Възстановявам го по памет, тъй като даже и той изчезна…
“Мили мамо и тате, пиша ви, само че не знам дали в миналото ще прочетете тези редове… Аз съм добре, към този момент две години съм в Америка. Нямаше по какъв начин да се сбогуваме, знаете по какъв начин беше… или трябваше да побягна бързо, без да се обръщам обратно, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме дружно, дружно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си визиите какъв брой безконечен е океанът и какъв брой е син… Мислех, че умираме, че в никакъв случай повече няма да видя земя, че в никакъв случай няма да мога да ви желая амнистия. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкоз странна, всичко е толкоз друго и огромно, а хората са същите и се усмихват по същия метод.
В началото бе доста мъчно, спяхме където сварим, след това с Метин се разделихме, най-после си открих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, но знаете, аз съм привикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, групирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко…
Само когато завали
и тъгата с дъжда изтича,
си припомням какъв брой ме боли
и какъв брой доста ви обичам…
Прощавайте, прощавайте…
Ваш обичан наследник:
Саид Метков
5.IV.1967 година, Сакраменто – Съединени американски щати. ”
Излизаме на открито. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо ни е влезнало в очите. А небето е толкоз надълбоко синьо, толкоз хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме се. Чува се единствено жуженето на насекомите, в далечината пръхти магаре. Очакваме всеки миг да изскочи отнейде фантом.
Призрак не изскача, само че от обгърнат в бръшляни портик изведнъж се появява витален, 75-годишен дъртак. Съзира ни, отстъпва крачка обратно, прикляка, удря се с длани по коленете и звучно извиква:
– А, хора!
Тук ние също отстъпваме крачка обратно от странната му реакция, само че без да ни обръща внимание, старецът продължава:
– А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и се хваща за главата. – Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва! Тук от три години никой не е дошел! Те, децата, към този момент не идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте, ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал!
Ние към този момент сме се срещнали с него и шумно възроптаваме:
– Аааа, бай Стоиле, ние сме напълно за малко, щракваме с апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата…
Това последното увисва във въздуха, тъй като бай Стоил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик. След минутка все по този начин чевръсто се връща с продълговата дървена маса, която поставя посред улицата. Разбира се, това в миналото е било улица, в този момент са камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегата трева. И слага каквото Бог дал.
А Бог дал тая заран прясно издоено млекце, пчелен медец … и една изпотена, с търкалящи се по гладката повърхнина капки бутилчица, цялостна с огненозлатиста течност. Разбира се, домашна ракийка.
– Аааа, бай Стоиле, недей по този начин, молим те! Не можем да пием ракия! Та единствено 10 часът е, в случай че стартираме от сутринта, къде ще му излезе краят…
Но той е индиферентен:
– Оооо, я стига нелепости. Слънцето знаеш ли по кое време е изгряло… Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я си пийнете и не му мислете!
И като в приказка от неизвестно какъв брой нощи към масата се появяват шест дървени стола, които съвсем закуцукват сред камъните, и шест стъклени филджана. Които бай Стоил завчас цялостни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно:
– Наздраве! – и гаврътва своята ракийка на екс.
След това изпръхтява удовлетворен:
– Аааааааааах! – и забърсва с опакото на ръкава навлажнените си устни.
Придобили малко храброст, и ние наквасваме прежаднелите си от жегата гърла и … тук, знаете ли, стартира същността на историята!
Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо особено, мъчно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати!
Тя е като първата обич, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и мозъци, които в никакъв случай не си почиват. Те непрестанно считат какъв брой си спечелил, какъв брой си изгубил, какъв брой още би трябвало да спечелиш. Първата ракия смъква оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички тези хора, които са се настанили комфортно в главата ти и с които по през целия ден спориш и се караш мислено, на които по през целия ден доказваш, че си прав, и те, мамка му, в никакъв случай не са съгласни с теб.
Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлота цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката. И някак си незабелязано, само че изцяло естествено, както допреди момент си се дърпал, поднасяш празното филджанче на бай Стоил и той го цялостни още веднъж.
А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като признание, за втората ракия могат да се напишат трактати!
След втората ракия се отпускаш на стола – изначало с терзание, а след това с цялата си тежест. Дотогава си седял изкривен напред, целият стегнат като пружина, подготвен всеки миг да скочиш и да забиеш пестник в лицето на някой гадина, да докажеш на различен какъв брой си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш плещи, наместваш кокалите, вдишваш с цялостни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш по какъв начин животът постепенно се завръща в теб.
А бай Стоил споделя – а той умее да споделя, ах, по какъв начин единствено умее да споделя!
Бай Стоил е като претъпкана двесталитрова бъчва, която единствено чака да се отпуши канелката и историите сами да потекат. Разказва за селото – за неговото начало, за неговия край, за хората, които са оставили следи по същите тези камънаци, дето седим в този момент с него. За това по какъв начин са минавали булките с менците и по какъв начин мъжете са правили вино, по какъв начин се е вило хорото от площада чак до хоризонта. За това по какъв начин в миналото е кипял животът и по какъв начин последователно хората са се трансформирали в птици, които са не запомнили противоположния път към гнездата си. И по какъв начин най-после са останали единствено 6-има души – четирима мюсюлмани и двама християни.
Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш, ти го преживяваш дружно с бай Стоил!
Само сред две ракии изтече повече от половин век от живота на селото. Само сред две ракии се родихме и умряхме с него. Само сред две ракии минаха около нас стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъжни, с щастливи лица, с подпухнали от бодърствуване очи. С белези от наган по телата, с рани от принуждение по душите. Говорят, смеят се, описват, оплакват се, крещят, псуват, пеят и вървят без да стопират, на тумби, по двойки, по единици.
Точно в този миг около нас като че ли от нищото изниква различен деятелен дъртак. Среден на растеж, с късо сетренце и навити над лактите ръкави, с тъничък, само че добре поддържан мустак. Той единствено ни кимва студено и някак си необичайно, с плавна походка се изгубва в маранята.
– Салим – незабавно ни изяснява бай Стоил. – С него не си приказваме от 40 години.
– Как по този начин не си говорите?
– Абе, то дълга история, знаеш ли…
– Ами не, разкажи!
– Много е дълга тя, нашата история…
– Нищо де, не бързаме за на никое място.
Странно, към този момент в действителност не бързаме за на никое място. Времето като че ли спря своя ход, облегна се с юмруче на прилежащия комин и въздъхна с облекчение.
– Ами на по този начин, едно време, преди един гердан години, и двамата бяхме влюбени в Айшето. Е, да, но Айшето избра мен и от този момент той не ми приказва. Еееех… – Бай Стоил изстрелва една храчка на камъните и се забърсва с опакото на ръкава. – После животът изтече и Айшето се придвижи в по-добрия свят, хората отлетяха, децата ни забравиха… останахме единствено шест живинки тук.
Ама знаеш ли какво стана преди три години? Преди три години получих нещо като удар. Посред зима в най-големия мраз. И Салим се емна – измежду нощ, измежду виелицата, през преспите, до Гудьовица, откри лекаря… избави ми живота! Като оздравях и се върнах в селото, се събрахме с него, напихме се, поплакахме си, простихме си… И от този момент отново не си приказваме.
Тук бай Стоил пуска една попръжня и налива третата ракия.
Третата ракия, ех, третата ракия е откраднат момент от вечността! За третата ракия могат да се напишат трактати!
Третата ракия е като везна. На едното ястие безгрижно се поклаща положителното ти въодушевление, цялата ти веселба, чувството, че можеш да повдигнеш планини, желанието да се съблечеш гол и да тичаш по поляната насреща. На другото ястие е промъкващата се като апаш в душата ти горест. Неее, не тъкмо горест, по-скоро споменът от всички пропуснати шансове в живота, от всички провали. Едва доловима болежка сходно полъх на северняка в чудна майска нощ.
И двете везни се люлеят и балансират между тях. Точно както се люлее всичко вътре в стомаха ти и се чуди от кое място да излезе. Точно както се люлеят пред очите ти къщите, комините, камъните, тротоарите. Точно както се люлеят птиците в безметежния си полет.
В този миг по улицата се задава пъргава, доста нисичка и спретната бабичка с шарена кърпа на главата. Крачките са ситни, само че походката – бърза и уверена. Тя ни поздравява усмихнато, само че като се изравнява с масата, прецежда през тази усмивка едно фино, само че звучно:
– Пияници… – и подминава в посока към центъра.
– Фатмето! Телефонистката ни – разяснява бай Стоил.
– Искаш да кажеш, че в миналото е била телефонистка?…
– Не, в този момент е телефонистка.
– Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие сте единствено шест индивида на кръст, забравени от всички…
– Анджак де, телефонът ни е единствената връзка със света. Запазихме го в тогавашното кметство. И в този момент Фатмето всеки ден, седем дни в седмицата, върви сред 10 и 14 да дежури на телефона. Де да знаеш, някой може да ни се обади…
Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме незабавно за какво. Загрубелите ни градски душички, привикнали да възприемат всичко с подозрителност, не схващат, мамка му, за какво. Но тишината обгръща телата ни като дива лоза каменните дувари на къщята. И внезапно, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става по едно и също време тъжно до сълзи и благо, топло някак си, като че ли сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме мислено, че ще вземем номера и ще се обадим… Прощавай, бай Стоиле, не се обадихме…
– Виж, за табелката даваме наряди един път седмично – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устните му, усмивка продължава той.
– Как по този начин давате наряди?
– Ами ей по този начин, всяка неделя един от нас е дежурен, върви и мие табелата.
– Миете табелата???
– Ами да, не видяхте ли какъв брой е белинка?
– Да де, ама… – И това “ама ” увисва във въздуха, както доста други изтървани реплики и недоизказани мисли в този чудноват родопски ден в края на България и края на света…
– Обаче знамето го перем единствено един път месечно!
– Знамето? – Тук към този момент можем да се закълнем, че бай Стоил кротко ни взема на майтап.
– Да, знамето, дето е до бившето кметство. Събираме се тържествено един път месечно, смъкваме го, перем го и отново тържествено го качваме на пилона. Така де, може да сме в края на България, но нали и ние сме българи, нали сме живи…
Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по неговите магични истории и ни налива четвъртата ракия.
Четвъртата ракия, ех, четвъртата ракия… Четвъртата ракия е като потапяне в казан с леденостудена вода, като скок в бездната, като раздиращ стон; за четвъртата ракия могат да се напишат трактати!
Четвъртата ракия има способността да обръща колата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта бие в слепоочията ти и ти си на границата сред живота и смъртта…
С четвъртата ракия в душата ти нахлуват всички твои неуспехи. Провалите ти се зъбят сходно кървясали псета. Несполучливите ти любови се смеят като зли вещици и те сочат с пръст. Всички хора, които са те предали, недооценили, не запомнили, се подреждат в шпалир и пляскат с железни длани, и най-тъжното – всички тези, които ти самичък си предал. С четвъртата ракия идва самосъжалението, а с него вървят като правилни приятели и сълзите.
Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и потекат, когато бай Стоил те избавя с предлагането:
– Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа кое-що, да видите знамето…
Ние, удовлетворени, тръгваме след него. Клатим се малко, но то е от жегата, доста парещ тоя август, да му се не види, какъв брой непривично парещ се оказа! Подминаваме грохналите къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От време на време се чува дъждосвирец, а от дребна купчина със сено изскача сънена котка.
Неее, към този момент не ни е тъжно, някак си хармонията се е завърнала у нас. Ставаме все по-нетленни, от ден на ден едно цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези, които са ги поставяли в миналото. Не, не ни е тъжно, сигурни сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем за тяхната Гоздьовица.
Стигаме центъра на селото. И той е обраснал с плевели и пожълтяла от жегата трева. И тук, до постройката на тогавашното кметство, в действителност виждаме ръждясал стълб, на чийто връх се вее българският трикольор, а настрана от него – странна каменна сграда. Тя също е изоставена, въпреки да е запазила непокътнато каменното си скеле извън. Прилича на набожен храм, само че е мъчно да се реши дали е било черква, или джамия.
Обръщаме се към бай Стоил:
– Бай Стоиле, а това какво е?
– Храмът! – сбито отвръща той.
– Ахааа, но черква или джамия?
– Ами храмът! – повдига учудено плещи.
– Да де, само че кой се моли вътре – вие, християните, или те, мюсюлманите?
Тук бай Стоил ни поглежда по този начин, като че ли сме му задали въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко, пуска една попръжня и отвръща:
– Ами всички се молим вътре, къде да се разделяме???
Пристъпяме в това ”вътре ”. Там няма нищо – няма икони, няма фрески, няма свещници и канделабри, няма имената на Мохамед или флорални претекстове. Няма нищо.
Не, има! Има дух, има доста, но доста дух. От простите каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през тогавашното прозорче в горния край се процежда вързоп слънчева светлина, а у теб се прокрадва чувството, че някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се усмихва с бисерносини очи. И от твоите очи въпреки всичко прокапва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не е от прахоляка…
Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в действителността – още веднъж на масата, там при бутилката и магичните му истории. Някой в това време е донесъл баница. В остаряла поочукана тава, загърната с вестник и престилка от горната страна. Всички ни се радват тук – и живите, и мъртвите, и християните, и мюсюлманите. Бай Стоил разпростира престилката, къса вестника и начупва баницата с грубите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му вени. Кокалчетата му побеляват от напъна.
Баницата ухае отлично. На сирене, на дом, на уют. Отхапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айрянец. За момент диалозите замират, единствено преглъщането издава, че сме живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил още веднъж напълва филджанчетата – петата ракия!
Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката сред пъкъла и парадайса, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш изчезналия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!
На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на хората какъв брой е прекрасен животът. Защото животът в действителност е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от тялото, издига се над всичко тленно, рее се като птица сред облаци и синева. Откриваш най-ценното – насладата да си същински свободен. Припомняш си какво е да летиш… И тъкмо тук може би от ракията, може би от жегата в главата ти се появява един безразсъден въпрос и ти го задаваш гласно:
– Абе, бай Стоиле, вие тука не се ли карате между тях поради религията?
– В смисъл по какъв начин?
– Ами по този начин, християни и мюсюлмани. Цял свят е пропищял, на всички места се бият, колят…Навсякъде разделят Бог и си потвърждават кой е по-истинският Бог!
Бай Стоил те поглежда още веднъж по този начин, като че ли си му задал въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.
– Абе, ти вманиачен ли си? Защо да се караме? Какво да разделяме? Ти знаеш ли по какъв начин са учредени тия две села?
– Не знам, от кое място да знам…
– Е, по какъв начин не знаеш, нали си академик човек? – Бай Стоил става леко нападателен, очевидно съм го жегнал с моя въпрос.
– Ами академик съм, но не знам…
– Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти опиша. Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, единият в долната махала, другият в горната. После пристигнали турците и ето на – единият мохамеданин, другият християнин… Ама си остават братя, нали по този начин? И траяли да си оказват помощ, както постоянно са си помагали. И ние по този начин постоянно сме били дружно и сме си помагали. – Бай Стоил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се появяват сълзи. А очите му са толкоз бистри, като на малко дете. Обгръща ни с топлия си взор, махва с ръка към къщата – Чакайте в този момент да ви покажа нещо. Я елате, елате с мен да видите нещо…
Незнайно по какъв начин след пет ракии, само че бай Стоил рипва пъргаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние много по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му също е тревясал, стъпалата към къщата са очукани и подпетени. Пътеката сред нея и дувара се губи, а към самия зид се е увил къпинак. Едно радостно, кротко магаренце с провиснало досами земята тумбаче си навира ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на нещо като височинка и от нея се открива взор към Гърция, към Гудьовица и полето посред им. Бай Стоил слага длани над очите си, показва ширналото се напред по хълмовете поле и споделя:
– Виждате ли това там?
Всъщност ни сочи едно бяло, съвсем правоъгълно място, което поразително наподобява на гробище. Ама за какво ще ни демонстрира гробището?
– Знаеш ли какво е това?
– Не знам, от кое място мога да знам!?
– Ами гробето!
– Гробето? Вашето или тяхното?
– Нашето – и бай Стоил обрисува един кръг с двете си ръце.
– Аха, на Гоздьовица значи!
– Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.
– Искаш да кажеш, че там заедно…
– Да.
– Християни и мюсюлмани?
– Точно това желая да кажа. Знаеш ли какъв брой малко земя имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И за какво, нали всички сме едно. Накъдето и да вървим, каквото и да вършим най-после всички пътища се съединяват. Когато си отиде християнин, дохожда попът, когато мохамеданин – имамът, само че се събираме всички дружно да изпратим следващата душичка, пренесла се да ни чака горе!
Тук към този момент преустановявам да чувам, преустановявам да мисля.
Усещам по какъв начин кръгът се е затворил и съм се прибрал вкъщи. Всичко е един идеален кръг без начало и до безкрайност. Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху някой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме на тревата…Чувам ги, ясно ги дочувам в синия транспарантен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани, гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата по какъв начин ме гъделичка по босите крайници. Поглеждам се и замлъквам – та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чувам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Стоил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерносини очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се все мощ по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда, рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със сигурност…/24 часа
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ