Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много

„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си.  Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.

Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.

“Ако мечтаеш, без да си мечтател;

        в случай че си интелигентен, без да си умник;

Ако посрещаш Краха — злобен изменник —

        еднообразно със Триумфа — остарял циник;

Ако злодеи клетвата ти свята

        трансфорат в клопка — и го понесеш,

или пък видиш сринати нещата,

        градени с кръв — и почнеш нов строеж ”

Макар написана към 1895 година, поемата „ Ако “ е отпечатана за първи път петнадесет години по-късно. Вдъхновение за нея е характера, проявен от английския колониален политик сър Леандър Стар Джеймисън по време на едно несполучливо нахлуване над Южноафриканската република, което след това става причина за експлоадирането на Англо-бурската война (1899-1902). Днес тази поема се счита за класика на британската литература и първокачествен образец за стоицизма на Викторианска Англия.

Стиховете са дело на един от най-известните британски писатели от края на XIX в. – нач. XX в. Публицист, стихотворец и създател на романи и голям брой разкази, той е обичан от съвременниците си и величан от рецензията. Цялото му творчество е обвързано с английския империализъм, въпреки през годините политическата му оценка за него да търпи някои промени. През 1907 година този публицист става и първият англичанин притежател на Нобелова премия за литература. Той е и един от най-младите лауреати удостоени с нея. Неговата история стартира в далечна Индия, в навечерието на Нова година.

Джоузеф Ръдиард Киплинг се ражда на 30 декември 1865 година в Бомбай (дн. Мумбай), Британска Индия. Родителите му – Алис и Джон Локлууд, се срещат две години по-рано и се ухажват наоколо до езерото Ръдиард, в Стафордшир, Англия. Двамата са по този начин запленени от хубостта на тази околност, че вземат решение да кръстят първородното си дете – Ръдиард. Алис е извънредно жизнерадостна и очарователна дама, която се грижи за началното обучение на децата си.

Тя също по този начин е обвързана с културните среди на британски интелектуален хайлайф, защото сестрите й са омъжени за известни модерни художници и предприемачи. Джон Локлууд е ваятел и работи като шеф на новооснованото учебно заведение по изкуства „ Сър Джамседже Джиджибоу “ в Бомбай. Една от задачите, които той прегръща от сърце е тази да насърчи, поддържа и възвърне хилядолетното индийско изкуство и да го опази от нахлуването на английския колониализъм.

Ръдиард прекарва първите пет години от живота си точно в Индия: „ Едни от първите ми мемоари са за изгрев, светлина и цветове, както и за златни и лилави плодове на равнището на рамото ми. “ За него това е приказно време, което прекарва с по-малката си сестра Алис. Бавачката им ги води из цветните локални пазари, споделя им приказки от индийската митология и даже ги научава на основите на локалния език. На този парадайс е комплициран край, когато Ръдиард навършва шест години. Съгласно традицията, спазвана от други колониални фамилии, той е изпратен назад в Англия, дружно със сестра си, с цел да получи положително обучение.

Периодът от 1871 година до 1877 година е един от най-тежките за него. Ръдиард и Алис са изпратени в Портсмут и настанени в пансиона на госпожа Халауей. По-късно той назовава това място „ Къщата на запустението “. Самият Киплинг не е бил лек темперамент, разказват го като експлозивен и инатлив и дори някои хора поучават майка му, че се нуждае от по-твърда ръка, само че мястото на което попада е отвратително.

Той непрекъснато е подлаган на побои и унижения от страна на госпожа Халауей. Макар тя да му не разрешава книгите и при всеки комфортен случай да му ги взима, Ръдиард намира разтуха в книгите на обичаните си писатели – Даниел Дефо, Ралд Уолдо Емерсън и Уилки Колинс. При един случай госпожа Халауей освен го пребива, само че и закача на плешките му надпис „ измамник “ и го кара на върви по този начин по улиците на града. Около шестата година от престоя си в Портсмут, Ръдиард претърпява тежък нервозен срив, който е толкоз сериозен, че се постанова майка му да дойде от Индия. По-късно той претворява част от трагичните си прекарвания в описа си „ Блее черната овца “ (1888).

Когато схваща какво претърпяват децата в този дом на ужаса, Алис ги реалокира от там. Ръдиард е записан да учи в „ Юнайтед Сървиз Колидж “ в Девън, Западна Англия. Това е релативно нова образователна институция, основана за образование на синовете на офицерите от армията.

Там Киплинг се сприятеля с три момчета, на своята възраст, които по-късно служат за ентусиазъм на истории в сборника му с разкази „ Сталки Ко “ (1899). Тъй като Ръдиард не демонстрира забележителен научен триумф, а родителите му не разполагат с финансовата опция да продължат образованието му в Оксфорд или различен влиятелен университет, се постанова той да се върне в Индия. Там татко му му намира работа като редактор в локален вестник. През идващите шест години младият Киплинг работи в няколко периодически издания, измежду които „ Гражданска и военна газета “ и „ Пионер “.

Първият му книжовен пробив идва през 1886 година, когато излиза сборника със стихове – „ Департаментски песни “, а две години по-късно е отпечатан и първият му алманах с разкази, озаглавен „ Обикновени приказки от хълмовете “ (1888), в които той скицира доста детайлности за живота в Британска Индия. 1888 година е извънредно продуктивна за Ръдиард, тъй като през нея излизат още пет негови сборника с разкази.

На идната година, Киплинг се завръща в Англия, с цел да може да продължи писателската си кариера. През 1890 година доста бързо той се оказва извънредно известен създател, някои критици даже съпоставят бързият му напредък с този на Байрон. Обикновените хора се радват на игривия му стих, империалистичните нюанси в творчеството му и на живите разговори в разказите. Едни от известните му поеми от този интервал са „ Пътят към Мандерлей “, която споделя за любовта сред британски боец и момиче от Бирма и „ Гунда Дин “, чийто стихове се водят от името на английски боец в Индия. По това време Ръдиард се среща с американския издател Уолкът Балестир, който го кани в Америка. От това първо странствуване до Сан Франциско, през Китай и Япония, се ражда пътеписът „ От море до море и други скици. Писма от пътешествия “ (1889).

Двамата с Балестир стават близки другари и даже работят взаимно върху романа „ Наулака: История за Изтока и Запада “ (1892), който се оказва не изключително добър, само че Уолкът, по този начин и не го вижда отпечатан, тъй като умира от тиф през 1891 година Макар и накърнен от гибелта на приятеля си, по това време Ръдиард открива и нещо друго – любовта. Той я намира в лицето на сестрата на Уолкът – Каролин Стар Балестир, която всички назовават на галено „ Кари “.

На 18 януари 1892 година двамата подписват брак в Лондон, а булката е съпроводена до олтара не от кого да е, а от писателя – Хенри Джеймс. След като си споделят „ да “, младоженците се насочат на сватбено странствуване до Съединени американски щати и Япония. Докато пътуват, Киплинг научава, че банката, която се грижи за неговото положение е оповестила фалит и по този начин той съвсем остава без спестявания. Кари и Ръдиард вземат решение да открият своя дом в Съединени американски щати – във Вермонт, където основават своята „ Блис Котидж “. На 29 декември 1892 година там се ражда и първото от трите им деца – Джозефин. Четири години по-късно се ражда и втората им щерка – Елси.

Тези първи години на фамилно благополучие, които могат да се дефинират и като американския интервал от творчеството на Киплинг, са едни и от най-продуктивните за писателя. Освен поемата „ Ако “, която се оказва знакова за британската литература, точно тогава излиза от щемпел и „ Книга за джунглата “ (1894). Романът бързо печели популярност и по-късно се утвърждава като детска литературна класика. Историята е за приключенията на Маугли, момчето отгледано от вълци, чийто главен зложелател е господарят на индийската джунгла – тигърът Шир Хан.

По-късно Ръдиард споделя, че ентусиазъм за книгата е една история, която е чул по време на детството си за момче, отгледано от лъвове. Някои литературни критици настояват, че за основа Киплинг е употребил предания от индийски епос, които могат да бъдат открити в „ Панчатантра “ и сборника „ Джатаки “. Докато е в Америка Ръдиард се сприятеля с бъдещият американски президент Теодор Рузвелд,  с който постоянно разискват политически и културни въпроси. В спомените си Киплинг споделя, че той е бил мъж, изпреварил времето си с най-малко двадесет години.

През 1896 година обаче се поставя внезапен завършек на този потребен за писателя интервал. По това време дипломатическите връзките сред Съединени американски щати и Англия се утежняват около доктрината Монро. Същевременно, правилен на сприхавия си темперамент, Ръдиард се кара съществено с брата на брачната половинка си – Бийти Балестър и даже се стига до съд. Пресата надушва абсурда и стартира да рисува нелицеприятен облик на британския публицист. Опетнен от претърпяното, Ръдиард взема решение да напусне Америка и да се завърне в Англия. Семейство Киплинг се открива в Девън, където през 1897 година се ражда третото им дете – Джон.

Политическите пристрастия на Киплинг през този интервал са мощни в интерес на английския колониализъм. Той откровено има вяра в цивилизационната задача на англоезичния свят, който би трябвало да облагороди нецивилизованите страни и нации. Една от най-значимите му произведения по този въпрос е поемата „ Бремето на белия човек “ (1899), въодушевено от Филипино-американската война:

„ Носете свойто задължение!

И приемете в подарък

вековната ненавист

на плебей към господар… “

През 1899 година Киплинг пътува за финален път до Америка. Когато корабът му дебаркира, той и фамилията му са заболели от пневмония. Писателят се бори за живота си и халюцинира, по тази причина и чак, когато идва на себе си околните му събират сили, с цел да му оповестят, че седемгодишната му щерка Джозефин е умряла, в резултат на заболяването. Ръдиард повече в никакъв случай не стъпва на американска земя.

Той купува за фамилията си усамотено имение в Съсекс, с цел да е надалеч от публичното внимание. В имението той до някъде се възвръща от тежката загуба, сближава се със сина си и даже по-късно си спомня, че по време на някои от годините прекарани там даже е благополучен. Именно тук той написа романа „ Ким “ (1901). Според някои критици това е най-хубавият му разказ. Той споделя за ирландско сираче, което израства бездомно по улиците на Лахор и което получава обучение, с помощта на бойците, служили дружно с татко му.

Когато пораства то става част от шпионската война сред Англия и Русия, която се води на границата на Индия в края на XIX в. Според някои литературоведи, благосъстоянието на романа си крие в подробния роман за Индия, чийто касти, суеверия, езикови и религиозни деления, оживяват на страниците на книгата. Година по-късно излиза и сборникът с детски разкази „ Прости истории “ (1902), които са въодушевени от приказките за лека нощ, които е разказвал на починалата си щерка Джозефин.

Когато избухва Първата международна война (1914-1918), Киплинг поддържа намесата на Англия. През 1914, той е един от 53-мата писатели наред с Томас Харди, Артър Конан Дойл и Х.Г. Уелс, които слагат подписите си под „ Декларацията на писателите “, в която те оправдават намесата на Англия в Голямата война. По молба на държавното управление Киплинг написа военна агитация, която натъртва на зверствата, осъществявани от немските бойци. Под въздействие на татко си, Джон желае да се запише доброволец във войната. Първо кандидатства във военноморските сили, само че е отритнат заради своето късогледство.

Тогава татко му търси връзки и макар негодността му за работа, съумява да го запише в редиците на ирландското поделение. Баща и наследник отпътуват за фронта – единият като сътрудник, а другият като боец.  През септември 1915 година, в борбата при Лус, Джон изчезва безследно. Последно е забелязан с тежка контузия на главата, да нападна вражеската линия. Семейството се пробва да откри тленните му остатъци безрезултатно. Чак през 2015 година Комисията за военни гробове на английската общественост удостоверява местоположението на тленните остатъци на Джон.

Киплинг е унищожен след гибелта на сина си и нито той, нито жена му съумяват да се възстановят изцяло. Той написа епитафия за войната – „ Ако някой попита за какво загинахме, кажете му, че бащите ни ни излъгаха„.  През 1916 година излиза и поемата „ Моето момче, Джак “, която е въодушевена от ориста на различен умрял млад боец във войната, само че служи като резюме на загубата на доста родители, чиито деца умират по време на Първата международна война.

През последните години от живота си, Ръдиард продължава да написа, само че по този начин и не се завръща към радостни сюжети или към детската литература. В политически аспект, той вижда огромна заплаха в лицето на Болшевишката гражданска война и разпространяването на комунистически хрумвания в Англия. На 18 януари, единствено няколко дни след 70-тия си рожден ден, Киплинг издъхва в болница в Лондон, в резултат на затруднения от интервенция на язва. Тленните му остатъци са положени в Ъгъла на поетите, в Уестминстърското абатство.

Киплинг оставя своя отпечатък върху британската и международната литература. Основните тематики, които надълбоко го вълнуват са колониализма и военните дейности, само че също по този начин – националните епоси и приказки. Днес обаче творчеството му е подложено на сурова рецензия. Писателят е определян като колониалист, расист, сексист, шовинист и какво ли още не. През 2018 година студенти от Манчестър заличават стенна живопис на поемата „ Ако “ и вместо нея нанасят стихотворение на афро-американската писателка Мая Анджелоу.

Да, той е вярвал в превъзходството на британската политика и просвета, само че би било еднопосочно да се дефинира като расист. Поемата „ Гунда Дин “, да вземем за пример, приключва по какъв начин британският боец признава, че индиецът, който го избавя, само че самичък губи живота си, е „ по-добър човек от него “. Самият Киплинг не мисли, че превъзхожда останалите, той даже отхвърля неколкократните опити да бъде отдаден в рицарско звание. Каквито и да са били същинските му визии по тези наболели тематики, той си остава един от великите писатели или както го дефинира Нобеловия комитет: „ премията се присъжда заради силата на неговата бдителност, оригиналността му, жизнеността на концепциите му и забележителният му гений да споделя “.