Откакто видях новината за вандалството в Хирошима, не спирам да

Откакто видях новината за вандалството в Хирошима, не спирам да си мисля... Много ми е мъчно да напиша това. Бил съм няколко пъти на този мемориал. Това е такова място, което те кара да мълчиш. Да мълчиш и да плачеш. Винаги когато отида там, се разтрепервам - толкоз мощно е чувството за страдалчество и тъга, за болежка и беззащитност...
Това е място, което е облъчено с добрина. С добротата на това момиче, Садако, което вярвало, че в случай че направи 1000 оригами-жерави, ще оздравее. Стигнало до 644, когато умряло от радиацията. Останалите били довършени от нейните другари. Оттогава хората, които вървят там, оставят хартиени жерави. В знак на вяра, че в никакъв случай повече деца няма да умират от бомби. Хората сгъват жерави и плачат.

Нашите оперни герои оставят кочина и воня. Не разбирам, по какъв начин можеш да стигнеш до такава степен, да седнеш на пейката и да не изпиташ обикновена съпричастност и обич. Срам ме е.

Сгънах и аз един жерав довечера... Ей по този начин, с лечебна цел. Пробвайте, оказва помощ. Освен това е добър метод да кажеш " извинявай " на японски. Все отново това са единствените хора, които когато чуят България, се отнасят с почитание към нас. Поне до през вчерашния ден, де...

Теодор Ушев