Да стигнеш до морето за три дни. Ден 1.
Отдавна си бленувам да обикалям България без прецизен проект, единствено с палатка, газово котлонче и необятно отворени очи. И фантазията ми най-накрая се сбъдна. В тази къса поредност ще ви опиша по какъв начин. Имах 3 свободни дни, през които да стигна от Якоруда до Созопол, които изпълних по този начин.
Първата ми спирка бе село Лисиците в Източните Родопи. До него се стига през село Широко поле и съвсем едночасова разходка. До там няма освен алфалтов, само че даже и черен път. Кола в никакъв случай не е стъпвала там. Достъпът е единствено с лодка през язовира или през най-дългия мост в България, до който се стига с деликатна разходка през ЖП релсите, през които минава 2 пъти дневно трен, главно транспортно средство за локалните, тръгнали до прилежащото село за пазар (съвет: проверете разписанието на влаковете авансово, или разпитайте локалните!).
След като получавам няколко разнопосочни отговора, не след дълго намирам пътя си - прекосявам ЖП линиите в Широко поле, загъвам на дясно и карам паралелно на релсите, до момента в който не свърши пътя. После съвсем километър вървя по тях в същата посока. Не всички, които срещнах, отвръщаха на поздрава ми по нормалния метод. Някои се хващаха за сърцето и кимваха учтиво с усмивка (мнозина в този край не приказват български, което, несъмнено, не пречи да получите помощ, в случай че се опитате да комуникирате).
Гарги грачат, риболовци ловят, лекият вятър, който идва от бент. Студен бунар ми оказва помощ да се оправя с жегата. Камъчетата шумят под краката ми, озъртам се за влакове. Преди да потегли, никой не ме беше предизвестил, че част от пътя ми ще са настоящи ЖП линии.
От дясната ми страна на върха на планината кръжат Царски орли. Искам да се разходя и там, само че вземам решение да мина на връщане. След към 40 минути, тъкмо до една бяла спирка виждам дребна пътечка, която минава през гората, падаща се от лявата ми страна. След края й най-накрая виждам и заветния мост.
Гледката е невероятна. Срещу мен е мостът, оттатък него - село Лисиците, а зад мен и отдясно - още орли, кръжащи над антично тракийско светилище, за което няма никакви писмени сведения. Има не малко теории, само че може би най-популярната е, че в нишите в скалите поставяли погребални урни.
Размерът на моста е впечатляващ за непопулярността му. Някои от дъските му са изгнили и би трябвало да внимавате. Ако и вие си мислите, че може да се чувствате като Магарето от Шрек, ще би трябвало да ви отчайвам. Мостът е постоянен, а принц или принцеса насреща няма да ви чакат. За змей не съм сигурна, само че аз не видях да има.
Първите хора, които виждам на моста са… риболовци. С тях се поздравяваме, а насреща ме чакат щъркели и бели, и черни (те са застрашени, магаре (явно също като мен сполучливо преминало), чапли, корморани, овце.
И улици, каквито не се виждат всеки ден - тесни като пътеки, непознаващи гуми, обрасли. Някои от къщите – руини. Уличната лампа – самотна и ръждясала. В селото не виждам обитаема къща, не виждам и хора.
Излизам на поляна. Там има най-малко 70 овце, повече в сравнение с бих предполагала, че може да има в това призрачно село от руини. А измежду стадото е и първият гражданин, който срещам. Казва се Сюлейман, строил хижата на Черни връх по време на казармените си години. Разказва нормалната история – младите се разотишли на Запад и към по-големите градове. Казва това и Кърджали седи решително зад него, като че ли да затвърди думите му, на които по този начин или другояче имам вяра.
Сочи ми още едно местенце, което би трябвало да видя, на 15 минути от нас. Там идвали хора от градовете да следят скалните птици, от време на време и той ги водил. Чува се гръм. Идва буреносен облак, разделяме се и потеглям към посоченото от Сюлейман място, само че виждам по какъв начин слънцето последователно се скрива, а тежките облаци доближават. Гръмотевиците стават по-силни. Трябва да потеглям.
Минавам още веднъж през селото и като че ли към този момент не запомнила за чувството, което то носи, отново се спирам на всяка пресечка в учудване. Тук всичко е направено от хората, които живеят или в миналото са живели тук, и това си проличава. Личи си в камъните, поставени по улиците, по плетовете, по оградите от пръчки, по изрисуваните стени, които към този момент полусрутени се крепят край уличките… А след това назад по моста, през риболовците, през релсите, в колата, към локалното бистро - там доматите са домашни, хората играят шах и табла, приказват си най-вече на турски, само че схващат и приказват български, лястовичките отглеждат дребните си. Там бурята най-сетне се разяри.
Една от първите ми извоювани игри на криеница с времето това лято.
Вижте публикацията ми за Ден 2 от 3: Тук.
Най-дългият въжен мост в България, скални птици, тучни поляни, улици - пътеки, тракийски секрети. Къде е това?
Първата ми спирка бе село Лисиците в Източните Родопи. До него се стига през село Широко поле и съвсем едночасова разходка. До там няма освен алфалтов, само че даже и черен път. Кола в никакъв случай не е стъпвала там. Достъпът е единствено с лодка през язовира или през най-дългия мост в България, до който се стига с деликатна разходка през ЖП релсите, през които минава 2 пъти дневно трен, главно транспортно средство за локалните, тръгнали до прилежащото село за пазар (съвет: проверете разписанието на влаковете авансово, или разпитайте локалните!).
След като получавам няколко разнопосочни отговора, не след дълго намирам пътя си - прекосявам ЖП линиите в Широко поле, загъвам на дясно и карам паралелно на релсите, до момента в който не свърши пътя. После съвсем километър вървя по тях в същата посока. Не всички, които срещнах, отвръщаха на поздрава ми по нормалния метод. Някои се хващаха за сърцето и кимваха учтиво с усмивка (мнозина в този край не приказват български, което, несъмнено, не пречи да получите помощ, в случай че се опитате да комуникирате).
Гарги грачат, риболовци ловят, лекият вятър, който идва от бент. Студен бунар ми оказва помощ да се оправя с жегата. Камъчетата шумят под краката ми, озъртам се за влакове. Преди да потегли, никой не ме беше предизвестил, че част от пътя ми ще са настоящи ЖП линии.
От дясната ми страна на върха на планината кръжат Царски орли. Искам да се разходя и там, само че вземам решение да мина на връщане. След към 40 минути, тъкмо до една бяла спирка виждам дребна пътечка, която минава през гората, падаща се от лявата ми страна. След края й най-накрая виждам и заветния мост.
Гледката е невероятна. Срещу мен е мостът, оттатък него - село Лисиците, а зад мен и отдясно - още орли, кръжащи над антично тракийско светилище, за което няма никакви писмени сведения. Има не малко теории, само че може би най-популярната е, че в нишите в скалите поставяли погребални урни.
Размерът на моста е впечатляващ за непопулярността му. Някои от дъските му са изгнили и би трябвало да внимавате. Ако и вие си мислите, че може да се чувствате като Магарето от Шрек, ще би трябвало да ви отчайвам. Мостът е постоянен, а принц или принцеса насреща няма да ви чакат. За змей не съм сигурна, само че аз не видях да има.
Първите хора, които виждам на моста са… риболовци. С тях се поздравяваме, а насреща ме чакат щъркели и бели, и черни (те са застрашени, магаре (явно също като мен сполучливо преминало), чапли, корморани, овце.
И улици, каквито не се виждат всеки ден - тесни като пътеки, непознаващи гуми, обрасли. Някои от къщите – руини. Уличната лампа – самотна и ръждясала. В селото не виждам обитаема къща, не виждам и хора.
Излизам на поляна. Там има най-малко 70 овце, повече в сравнение с бих предполагала, че може да има в това призрачно село от руини. А измежду стадото е и първият гражданин, който срещам. Казва се Сюлейман, строил хижата на Черни връх по време на казармените си години. Разказва нормалната история – младите се разотишли на Запад и към по-големите градове. Казва това и Кърджали седи решително зад него, като че ли да затвърди думите му, на които по този начин или другояче имам вяра.
Сочи ми още едно местенце, което би трябвало да видя, на 15 минути от нас. Там идвали хора от градовете да следят скалните птици, от време на време и той ги водил. Чува се гръм. Идва буреносен облак, разделяме се и потеглям към посоченото от Сюлейман място, само че виждам по какъв начин слънцето последователно се скрива, а тежките облаци доближават. Гръмотевиците стават по-силни. Трябва да потеглям.
Минавам още веднъж през селото и като че ли към този момент не запомнила за чувството, което то носи, отново се спирам на всяка пресечка в учудване. Тук всичко е направено от хората, които живеят или в миналото са живели тук, и това си проличава. Личи си в камъните, поставени по улиците, по плетовете, по оградите от пръчки, по изрисуваните стени, които към този момент полусрутени се крепят край уличките… А след това назад по моста, през риболовците, през релсите, в колата, към локалното бистро - там доматите са домашни, хората играят шах и табла, приказват си най-вече на турски, само че схващат и приказват български, лястовичките отглеждат дребните си. Там бурята най-сетне се разяри.
Една от първите ми извоювани игри на криеница с времето това лято.
Вижте публикацията ми за Ден 2 от 3: Тук.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ